Вратите на лагера се отвориха и отвътре се показа непознатият. В сравнение с едрия понтиец Сула беше по-скоро дребен, но затова пък видимо добре сложен — което донякъде оправи настроението на царя. Носеше броня от просто желязо, изкована според формата на гърдите му, под нея се вееха кожените ивици на тъй наречените птериги — двукатната пола, която носеха римските офицери, а под полата се показваше аленочервена туника в същия цвят, както и дългото наметало, веещо се зад гърба му. Римлянинът беше гологлав, вятърът размяташе червеникаво — златистите му къдрици. Цар Митридат не можеше да откъсне поглед от косата на непознатия — дори сред келтите в Галатия не беше виждал човек с подобно чудо на главата си. Нито подобна снежнобяла кожа, ако очите му правилно различаваха прасците на Сула, подаващи се над грубите, кожени ботуши, направени явно да се ходи с тях, не да се показват. Мускулестите крака, изящните ръце, лицето, всички те бяха в снежнобяло! По-скоро ледено бяло, защото на Митридат му се струваше, че кожата на римлянина прозира на светлината — до такава степен беше лишена от всякакъв пигмент.

Най-накрая Луций Корнелий Сула се доближи достатъчно, за да може понтиецът да различи чертите на лицето му; след няколко крачки се показаха и очите му. Изведнъж Митридат се разтрепери от нескрито страхопочитание. Аполон! Аполон, облечен като римлянин! По лицето на непознатия се четеше толкова сила и решителност, колкото можеше да притежава само едно божество. Във величествената му осанка имаше нещо ужасяващо, сякаш мраморна статуя бе слязла от пиедестала си, за да се срещне с него, смъртния. Статуята можеше и да не е толкова гладка, колкото биха я изваяли гръцките класици, но тъй или иначе беше самото физическо превъплъщение на божествения Аполон. Аполон — римлянин. Римлянин!

Сула отиваше на срещата уверен в крайния успех. Гай Марий му беше казал достатъчно за понтийския цар, така че той имаше известна представа как ще протече разговорът между двамата. Не му беше минавало през ума, че нещо във външния му вид може да удиви Митридат, но си личеше, че по някаква тайнствена причина царят е буквално сразен и едва ли би могъл да му бъде достоен опонент в преговорите. Не че Сула се занимаваше с мисълта кое бе смаяло тъй силно човека насреща му, важното бе да се възползва от неочакваното си предимство.

— Какво търсиш в Кападокия, царю Митридат? — рече той вместо поздрав.

— Кападокия ми принадлежи по право — отвърна му царят с тази разлика, че вместо гласът му да прогърми като на легендарния Херакъл, репликата се чу някак тиха и колеблива, сякаш героят се притесняваше в присъствието на златокосия Аполон. А това го разгневи още повече.

— Кападокия принадлежи на кападокийците.

— Кападокийци и понтийци са един и същи народ.

— Как мога да ти повярвам, след като векове едните и другите са били управлявани от различни царски династии?

— Царете на Кападокия бяха чуждоземци, затова нямаме нищо общо с тях.

— Какво искаш да кажеш с „чуждоземци“?

— Те бяха Селевкиди. Идваха от Сирия.

Сула вдигна рамене.

— Много странно, царю Митридат. Доколкото виждам, кападокийският цар, на когото сега съм дал подслон в лагера си, по нищо не прилича на сирийските Селевкиди. Още по-малко пък прилича на теб! В рода му няма нищо сирийско, още по-малко в жилите му тече кръвта на Селевкидите. Цар Ариобарзан е по потекло кападокиец и е бил избран на престола от своя народ вместо сина ти Ариарат Евсев.

Митридат чак се стресна от последното изречение. Понеже навремето Гордий не му бе казал, че Марий е разбрал за измамата с малкия цар, той сега не можеше да повярва на ушите си. Сула — Аполон можеше да вижда в миналото и да познава неща, които смъртните не знаят.

— Цар Ариарат Евсев умря при нашествието на арменците — нагло излъга Митридат, но гласът му пак прозвуча неуверено. — Затова пък сега кападокийците се радват на цар, който е техен сънародник. Казва се Гордий, а аз съм дошъл тук, за да го предпазя от чужди посегателства.

— Гордий е твоя креатура, царю Митридат, което е съвсем нормално, щом дъщеря му е царица на Понт — разясни недоразумението Сула. — Гордий не е бил избран за цар от кападокийския народ, а от теб самия, пък макар и на трона да го е сложил зет ти Тигран. Законният владетел на страната е цар Ариобарзан.

Ето, че пак позна! Откъде черпеше тези знания Луций Корнелий Сула? Нямаше ли да се окаже, че наистина двамата с Аполон са едно и също?

— Ариобарзан е жалък претендент.

— Но не и според римския Сенат и народ — напомни му Сула, който все повече и повече се възползваше от необяснимото си предимство. — Аз съм пратен от римския Сенат и народ, за да се уверя, че цар Ариобарзан е върнат на власт и за да видя с очите си как Понт и Армения са изтеглили войските си далеч от пределите на Кападокия.

— Да, но Рим никой не го пита! — най-сетне се ядоса Митридат — Херакъл и от очите му засвяткаха властнически искрици.

— Рим го питат за всичко, което се случва по света! — спокойно му отвърна Сула и реши, че е време да нанесе окончателния си удар. — Върви си у дома, царю Митридат.

— Кападокия е също толкова мой дом, колкото и Понт.

— Не е така. Твой дом е само Понт.

— И как ще ме върнеш у дома с тази жалка армия? — изсмя се той. — Я погледни на хоризонта, Луций Корнелий Сула! Какво виждаш? Виждаш сто хиляди души!

— Сто хиляди варвари, ако трябва да сме съвсем точни. Ще си ги хапна на закуска.

— Ще се бия! Предупреждавам те, че съм готов да се бия!

Сула му обърна гръб, решен, че повече няма какво да му каже.

— Я си върви вкъщи, докато е време! — И се насочи към лагера. На вратата се обърна и за последен път повтори: — Върви си у дома, царю Митридат. Точно след осем дни вдигам армията си и се насочвам към Евсевия Мазака, за да върна цар Ариобарзан на законния му престол. Ако се опиташ да ме спреш, ще направя армията ти на пух и прах, а теб ще убия. И два пъти по-голяма армия да имаше след себе си, пак не би ме спрял.

— Но ти дори нямаш римски войници! — подвикна му царят.

Сула му се усмихна заплашително.

— Колко са римляни войниците ми, само аз си знам. Те са въоръжени с римски оръжия, обучени са по римски образец и съм сигурен, че когато дойде време, ще се бият като истински римски войници. Имаш думата ми! Затова най-добре си върви у дома!

Задъхан от ярост, царят се върна обратно в красивата си шатра, където никой не посмя да го заговори, дори Неоптолем. Пък и Митридат не им остави време, защото веднага се скри в частните си покои в дъното на палатката, където се отпусна на походния си стол и скри лице в пурпурното си наметало. Не, Сула не беше Аполон! Той си оставаше просто един римлянин. Но що за хора бяха тия римляни, щом можеха да имитират дори божествения Аполон? Какво, Гай Марий можеше и да не напомня на олимпийско божество, но беше достатъчно властен, за да накара и царе да му играят по свирката… А иначе в Римска Азия беше виждал толкова обикновени люде, дори управителят — някакво си нищо и никакво човече. Прости и нахални като всички останали хора по земята. Но Митридат не беше разговарял с тях; двамата римляни, с които бе имал честта да се гледа очи в очи, бяха тъкмо Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Те ли бяха истинските римляни или онези чичковци в Пергам? Трезвият разум му подсказваше, че тъкмо чичковците повече приличат на оригинала. Но вътрешният му глас садистично повтаряше, че Гай Марий и Луций Корнелий Сула са тези, с които той трябваше да се съобразява. Но пък и той беше един велик цар, пряк потомък на Херакъл, а също и на персийския цар Дарий. Срещу него не можеше да не застават също така велики и достойни противници.

Защо не можеше сам да командва армията си? Защо нищо не разбираше от военното изкуство? Защо трябваше да разчита все на хора като братовчедите Архелай и Неоптолем? Сред многото му синове имаше и такива, които обещаваха, но затова пък на всеки от тях майка му беше твърде амбициозна, за да й има доверие. Нямаше ли човек, на когото Митридат да вярва? Как можеше той сам да победи римляните — онези, които с лекота громяха сто хилядни армии?

Митридат заплака от яд. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре сълзите си, които го докарваха до чувство едновременно на отчаяние и примирения — нещо, което никога преди не му се беше случвало. Трябваше да се убеди веднъж завинаги, че римляните не могат да бъдат победени. А това означаваше, че амбициите му ще има да чакат по-добри времена, за да се осъществят. В Понт можеха само да се надяват, че някой ден Рим ще си има достатъчно проблеми, за да не се занимава повече със съдбата на Кападокия. Кой знае, след години може би хората от ранга на Марий и Сула щяха да привършат и Митридат щеше да си има работа с обикновени простосмъртни. Да му мислят всички тогава… Но засега и Кападокия, и Витиния, и Македония щяха да почакат. Решен да прояви нужното търпение, Митридат захвърли настрана царския си плащ и излезе от спалнята си.