Това, което правеше безсилието му още по-непоносимо, бе и принудителната му раздяла с Аврелия. Това лято най-сетне се бе завърнал у дома Гай Юлий Цезар, което беше сложило веднъж завинаги край на Аврелиината свобода. Сула си бе позволил да посети веднъж приятелката си, но вместо познатата Аврелия насреща му застана някаква хладна и безразлична дама, която хладно и безразлично го помоли повече да не й досажда. Сула нямаше откъде да черпи информация за домашните проблеми на Цезарови, затова пък не му беше трудно да се сети за какво става дума. През ноември Гай Юлий Цезар щеше да се явява на преторските избори, за целта Гай Марий бе започнал да използва цялото си влияние, а съвсем естествено жената на кандидата щеше да се превърне в обект на всеобщо внимание и не можеше да си позволи никакви грешки. Никой не бе казал на Сула за умишленото недоразумение, което Публий Рутилий Руф бе предизвикал с писмото си до Гай Марий и жена му в Мала Азия, затова пък Клавдия, жената на Секст Цезар, бе сметнала за нужно още при посрещането на девера й да му спомене в шеговита форма за случая. Всички го приеха като анекдот, при това твърде смешен, но на Гай Цезар не му беше до подобни шегички.

И така, Сула ден след ден благодареше на боговете, че са му пратили такъв син! Само малкият Сула можеше да му бъде утешение в тези самотни месеци. Само той можеше да охлади страстите на своя разкъсван от всевъзможни житейски страдания баща, който току-виж от нямане какво да прави отново посегнал към шкафчето с отровата. Защото, ако ще цялото злато и сребро на света да му предложеха, той никога не би позволил синът му да узнае, че е дете на убиец.

Задаваше се краят на тази безплодна година. От ден на ден шансовете му да спечели управлението на някоя провинция изтъняваха все повече и повече, а Метробий и Аврелия си оставаха все тъй далечни. Младият Цицерон не спираше нито за миг да му боботи над главата и на разочарования претор не му оставаше друго, освен да се влюбва все повече и повече в сина си. Единствено пред него Сула разправяше с подробности за живота си преди смъртта на мащехата му — неща, които грижливо бе крил от ушите на всички останали. Но момчето знаеше и да слуша, и да разбира, и да прощава. Разказите на баща му го привличаха особено с това, че героят в тях повече никога нямаше да се покаже такъв, какъвто е бил тогава — напротив, светът, в който беше попаднал и в който той самият, малкият Сула, живееше, беше отделен за вечни времена от онзи, който бе напуснал след смъртта на старата Клитумна. Само едно премълчаваше бащата — за вълчите си нрави, които често го бяха изкарвали навън по пълнолуние — да вие безнадеждно срещу облещилото се светило в небето. Навярно се опитваше сам себе си да убеди, че звярът у него си е отишъл завинаги.

Когато в края на ноември Сенатът разпредели провинциите между настоящите и бъдещите претори, всичко се случи точно тъй, както си го бе представял Сула: пълномощията на Гай Сенций в Македония бяха продължени, също както и на Гай Валерий Флак в Близка Испания и на Публий Сципион Назика — в Далечна. На Сула му бе предложено сам да избере между Сицилия, Сардиния и Корсика, но той любезно отказа. По-добре да си стои в Рим и да чака какво ще се случи за в бъдеще, вместо да поеме с някакво безперспективно управителство и да изгуби връзка с избирателите. Тъй и тъй, когато две години по-късно в Рим се проявеше интерес кой от кандидатите за консул къде е управлявал като претор и пропретор, никой нямаше да обърне внимание на Африка, Сицилия или Сардиния.

И изведнъж Фортуна свали маската си и отново се разкри в пълна светлина пред своя любимец Луций Корнелий Сула. През декември в Рим достигна тревожно послание от страна на витинския цар Никомед, който съобщаваше на Рим, че цар Митридат планувал в най-скоро време да обяви война на всички страни в Мала Азия, но най-вече на самата Витиния. В почти същия миг от Тарс дойде новината, че Митридат бил нахлул в Кападокия начело на огромна армия и по всичко личало, че имал намерение да завладее Киликия и Сирия. Смаян от подобно развитие на събитията, Скавър Принцепс Сенатус лично предложи в Киликия да бъде пратен незабавно римски управител, който да се заеме със защитата на тази дотогава формална римска провинция. Засега Рим не разполагал с излишни войскови части, но управителят щял да бъде снабден с достатъчно парични средства, за да организира на място съпротивата. Нещо, което Митридат така и не бе разбрал, бе колко твърдоглав и верен на принципите си може да се окаже един истински римлянин, какъвто несъмнено беше Скавър. Понтиецът можеше да си пише писма, колкото иска, можеше да му даде не една, ами няколко торби злато и пак нямаше да го откаже от решимостта му да защитава интересите на Рим. Скавър можеше и писмата да изгори, и златото да забрави, сякаш никога не го е имало. Киликия беше слаба, но същевременно важна. Рим можеше и да не й праща управители, но продължаваше да гледа на областта като на своя законна територия.

— Нека пратим в Киликия Луций Корнелий Сула — предложи Гай Марий, когато се допитаха до него. — Поставиш ли го натясно, той е способен на истински чудеса. Може да обучава войници, да ги въоръжава, както трябва, да ги командва в бой. Ако някой от нас е способен да спаси положението в Мала Азия, това е Луций Корнелий.

— Дадоха ми провинция! — похвали се Сула пред сина си още на вратата. Тъкмо се връщаше от заседанието на Сената в храма на Белона.

— Не може да бъде! — зарадва се малкият Сула. — Коя?

— Киликия. Трябва да я пазя от войските на понтийския цар Митридат.

— О, татко, това е чудесно! — поздрави го синът му, но в следващия миг се сети, че им предстои да се разделят. Макар и само за секунда в очите му се прочете такава дълбока тъга, която жегна сърцето на Сула, нищо, че в следващия миг малкият се беше овладял напълно и добавяше с дължимото към баща си уважение: — Ще ми липсваш, разбира се, но пък съм толкова щастлив за теб, родителю мой. — Това, последното рядко се казваше, но подхождаше за тържествени случаи.

Луций Корнелий Сула се вгледа продължително в сина си, от бледосивкавите му очи бликнаха сълзи колкото на умиление, толкова и на радост, че е способен така силно да обича някого на този свят.

— А, така! Кой говори за раздяла? — уж се зачуди той. — Да не би наистина да си мислиш, че ще тръгна без теб? Естествено, че и ти ще дойдеш.

Малкият Сула за малко да се задави от изненада; на устните му се появи щастлива усмивка.

— О, татко! Сериозно ли говориш?

— Никога не съм говорил по-сериозно през живота си, синко. Или заминаваме двамата, или аз изобщо няма да замина.

Тръгнаха за Мала Азия в началото на януари. Заради все по-силното разминаване между календарното време и годишните сезони температурите бяха по-скоро есенни, а ветровете — сравнително благоприятни за плаване. Сула беше взел със себе си дванайсет ликтори (колкото прилягаха на управител с проконсулски империум), а освен тях и цял екип от писари, чиновници и държавни роби. Освен малкия Сула, който не можеше да си намери място от вълнение, на кораба се возеха изгоненият цар на Кападокия Ариобарзан и майка му Лаодика. Благодарение на усилията на Скавър Принцепс Сенатус проконсулът носеше със себе си пълен сандък със злато, а благодарение на дългите разговори с Гай Марий имаше и ясна представа за общото положение в региона.

От Тарент стигнаха по море до Патрас в Пелопонес, оттам взеха друг кораб до Коринт, прехвърлиха се по суша до Пирея, където платиха на поредния капитан, за да ги откара до Родос. От Родос за Тарс Сула трябваше да наема специален кораб, тъй като зимата настъпваше и търговското корабоплаване бе преустановено. Заради лошите ветрове пътниците пристигнаха в Тарс едва към края на месеца, без да видят почти нищо от чудесата на Гърция и Мала Азия, освен много вода и пристанище или корабна работилница.

Откакто Марий бе напуснал града три години и половина по-рано, в Тарс нищичко не се беше променило. Подобно на столицата си и цяла Киликия продължаваше да живее в своята вековна дрямка, глуха за събитията по света. Пристигането на първия официален римски управител в историята на областта беше ознаменувано както подобава и Сула едва се беше нанесъл в местния дворец, когато на вратата вече се стичаха услужливи хора, готови да му помогнат с каквото могат. Сред тях не бяха малцина и онези, които не биха отказали да повоюват известно време срещу прилично възнаграждение.