3

Макар да не притежаваше абсолютно никакъв опит в съда, а и самите му познания върху римските закони да бяха твърде скромни, Сула се научи да изпитва удоволствие от работата си на градски претор. Първо, защото беше изключително интелигентен, второ, защото можеше да разчита на способни помощници, които да му дадат нужните съвети всеки път, когато ги помолеше; и трето, далеч не последно по значение, защото той разсъждаваше по начин, свойствен за добрия съдия. Но това, което го радваше най-много от всичко, бе, че за пръв път в живота си служеше на Рим под собственото си име, а не както преди години — просто в качеството си на помощник на Гай Марий, Тит Дидий или на когото и да било друг. В града започваха да говорят за Луций Корнелий Сула като за човек, напълно независим, който заслужава внимание. Ако допреди изборите преторът можеше да се похвали с шепа клиенти, то сега те се увеличаваха от ден на ден, а пък навсякъде посрещаха с добро око навика му да бъде придружаван от сина си; бащата, който сам бе почнал от нищото, съзнаваше какъв невероятен шанс се отваря пред малкия Сула да почне отрано адвокатска кариера и да си изгради навреме основите за бъдещи успехи на политическата сцена.

Момчето бе взело не само физическия облик на един Цезар, но и притежаваше много от вродения чар на Юлиите, което му помагаше да си печели лесно приятели. А понеже беше добронамерен и научен на почтеност, приятели не му липсваха, напротив ставаха все повече. Сред момчетата, които започваха да кръжат около малкия Сула, беше и връстникът му, по-голям с някакви си пет месеца, Марк Тулий Цицерон, чиято глава беше толкова натежала от знания, че едва се крепеше на раменете му. Което беше най-странно, идваше от родния град на Гай Марий — Арпинум; дядо му се оказа баджанак на брата на Гай Марий, Марк, понеже и двамата бяха женени за Гратидии. За да научи всичко това, Сула дори не трябваше да разпитва приятелите си — още първия път, когато синът му доведе приятеля си Цицерон у дома, баща му бе буквално удавен със семейна информация от младия провинциалист; Цицерон беше твърде приказлив.

Така например Сула дори не си направи труда да попита момчето какъв вятър го е довял в Рим, то само си разказа цялата история:

— Баща ми е голям приятел с Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — похвали се малкият Цицерон, — и с Квинт Муций Сцевола Авгур. Освен това е клиент на самия Луций Лициний Крас Оратор! Затова, щом се увери колко съм надарен и интелигентен, той каза, че няма какво повече да търся в Арпинум, и цялото семейство се преместихме в Рим. Това беше миналата година. Сега си имаме хубава къща в Карина, в съседство с храма на Телус — от другата му страна е домът на Публий Рутилий Руф. Уча и при Квинт Муций Авгур, и при Луций Крас Оратор; повече при Луций Крас Оратор, защото Квинт Муций Авгур е вече доста възрастен. Разбира се, и преди да се преместим за постоянно в Рим, сме идвали често — всяка година. Започнах да се уча на Форума още на осем. Ние не сме прости селяци, Луций Корнелий! Ние струваме много повече от Гай Марий!

Сула искрено се забавляваше да слуша словоизлиянията на тринайсетгодишния си гост, затова дори не понечваше да го прекъсне, ами седеше спокойно облегнат на стола си и чакаше да се случи неизбежното: огромната диня, която служеше за глава на момчето да се откъсне от крехкото си стъбълце и да се пръсне о земята. Ораторът толкова усилено я размяташе напред — назад, толкова енергично кимаше с нея, за да подкрепя жестовете си, че на страничния наблюдател наистина му се струваше как огромната глава всеки момент ще се отдели от врата, който и без това не можеше да го държи във вертикално положение.

— Знаеш ли — продължаваше да се надува Цицерон колкото в преносен, толкова и в буквален смисъл, — вече имам своя публика, която идва специално за упражненията ми по риторика! Толкова съм се обиграл, че каквато и тема да подхвърлят учителите ми, винаги печеля в спора си с тях!

— Трябва ли да разбирам, че възнамеряваш да се заемеш с адвокатска кариера? — обади се Сула, колкото да не излезе, че му е взел думата напълно.

— О, разбира се! И все пак няма да се задоволявам с целите на един Акулеон, колкото и да е бил велик. Кръвта ми е достатъчно благородна, за да гоня и консулство! Е, естествено, първо трябва да вляза в Сената, а дотогава ще имам да водя много дела на Форума. Така говорят всички! — Огромната диня се наведе застрашително напред. — Според моето лично мнение, Луций Корнелий, да разчиташ за политическото си издигане на старата формула, сиреч на успешна военна кариера, скоро ще остане само спомен от миналото. Много по-полезно е постоянно да се показваш пред избирателите, а те не се разхождат по бойните полета, а из римския Форум.

Сула трудно скриваше възхищението си от подобно практично мислене, но намери за уместно да му напомни за себе си.

— Аз самият всичко съм постигнал по старата формула, Марк Тулий. Никога през живота си не съм се занимавал със съдебни дела, а я ме гледай къде съм сега — градски претор.

Но за Цицерон това не беше аргумент.

— Да, но ти, Луций Корнелий, не си се ползвал с моите предимства. А освен това аз ще стана претор, когато му е времето — сиреч на четиридесет.

Домакинът нямаше какво повече да му възрази.

— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Тулий.

— Да, татко — заоправдава се малкият Сула по-късно същия ден, когато най-после гостенинът си беше отишъл и двамата с баща му можеха да приказват свободно. — Знам, че е голяма бъбрица, но и така ми харесва. Ти как го намираш?

— Намирам малкия Цицерон за обществена опасност, сине, но не мога да му отрека, че е приятна компания. Наистина ли е толкова добър, колкото разправят?

— Трябва сам да го чуеш, за да прецениш.

Но бащата поклати глава.

— Не, благодаря! Още е твърде млад, за да му повишаваме толкова самочувствието! Да му се не види и на самонадеяното провинциалистче!

— И все пак Скавър Принцепс Сенатус не спира да го хвали навсякъде — говореше малкият Сула облегнал се нежно на рамото на баща си — жест, който бедният Цицерон, например, не би направил никога; колкото повече време прекарваше приятелят му на Форума, толкова повече му се щеше да стои настрана от собствения си родител — скромен провинциален големец, който не струваше нищо в очите на истинските римски аристократи. Да не говорим, че за малкия натегач беше истинско проклятие, дето често го посрещаха с неприкрито пренебрежение само защото се падал далечен роднина на Гай Марий! Убедил се, че името на Третия основател на Рим вече не е никак на почит в Сената и на Форума, малкият Марк Тулий все по-видимо се отдръпваше от баща си, навярно с мисъл за бъдещата си политическа кариера.

— Според мен — отвърна Сула не без известно задоволство — Скавър Принцепс Сенатус си има достатъчно други грижи, за да се занимава с някакъв си Марк Тулий Цицерон.

Това беше самата истина. По традиция именно Принцепс Сенатус отговаряше за посрещането и изпращането на чуждите посланичества, а също и за всички дипломатически отношения с чужбина, които не се очертаваше да доведат до открита война. В действителност, в римския Сенат отдавна бяха свикнали да гледат на съседните царства като на своего рода римски провинции, които обаче не са достатъчно интересни, за да си струва легионите да ги завоюват. Тъкмо затова Марк Емилий се оказваше натоварен с тежката задача да намери поне неколцина свои колеги, достатъчно жертвоготовни, за да образуват комисия и да отпътуват за Витиния на своя сметка. От само себе си се подразбира, че това му отне време, и когато Сократ, по-малкият син на покойния Никомед II, цар на Витиния, прати своята просба до Сената, отговорът на Рим се получи едва десет месеца по-късно, при това смисълът му беше обратен на надеждите на претендента. Сенатът признаваше за цар на Витиния Никомед III, просбата на брат му Сократ оставаше без всякакви последствия.

Преди обаче да е разрешил витинския династически спор, Скавър Принцепс Сенатус беше изправен пред друг дипломатически ребус, който също се отнасяше до чуждоземен престол. От Кападокия в Рим пристигнаха кападокийската царица Лаодика и синът й Ариобарзан, спасяващи се от ордите на арменския цар Тигран и на понтийския Митридат, негов тъст. След като им бе омръзнало да търпят в двореца сина на Митридат, още повече дядо му Гордий, вярна креатура на понтиеца, и двамата дошли на власт кажи-речи с пристигането на пътешественика Гай Марий преди години, кападокийци най-после бяха намерили свой роден претендент за престола в Евсевия Мазака. Опитът отпреди време да повикат за владетел представител на сирийските Селевкиди бе завършил трагично, след като въпросният кандидат бе отпратен на оня свят, вероятно с помощта на славещия се като добър отровител Гордий. Едва след известно време, прекарано в търсене на някой позабравил се представител на местната царска династия, кападокийци успяха да представят на Митридат друг противник: местния велможа Ариобарзан, който с друго можеше и да не се похвали, но със сигурност имаше кръвна връзка с отмрялата династия. Майка му, която не би могла да се нарича другояче, освен Лаодика, беше братовчедка на последния от Ариаратите кападокийци. Малкият Ариарат Евсев, роден син на Митридат, и дядо му Гордий бяха изхвърлени от двореца в Мазака и без да губят нито минута, избягаха на север в Понт. Този път обаче Митридат не посмя да реагира веднага, и то единствено благодарение на Гай Марий, който при идването си в Кападокия го бе наплашил достатъчно силно с призрака на римските легиони. Затова, вместо сам да си цапа ръцете, Митридат остави да действа вместо него арменският му съюзник Тигран. Официално Кападокия беше нападната от Тигран, който сам трябваше да избере поредния узурпатор на местния престол. Този път нямаше да бъде син на Митридат. На предварително съвещание двамата монарси бяха решили, че е минала модата на децата — царчета и вече е крайно време в Мазака да дойде на власт възрастен човек. Новият кападокийски цар щеше да бъде не друг, а самият Гордий.