Кой беше Луций Корнелий Сула? Нямаше ли да се окаже той поредният римски пълководец от ранга на Сенций? Защо ще пращат тъкмо него в Киликия, ами ще оставят без работа хора като Гай Марий и Лутаций Катул — победителите на германите? Единият от тях, Марий, не беше ли дошъл специално сам — самичък при него в Кападокия, за да го заплашва, че за в бъдеще нямало да изпусне от поглед нито едно негово движение? Защо тогава не бяха пратили Гай Марий в Киликия? Защо бяха избрали някой си неизвестен Луций Корнелий Сула? Рим винаги бе разчитал на добри, дори гениални пълководци. Да не би Сула да се окажеше по-гениален и от самия Гай Марий? Понт можеше да разполага с огромна армия, но добри пълководци нямаше. Навремето Архелай се беше справил блестящо с варварите по северните брегове на Евксина и сега гореше от желание да се докаже и срещу по-сериозни противници. Но Архелай беше братовчед на Митридат, в жилите му течеше царска кръв, а това го правеше възможен противник за властта в самия Понт. Същото важеше и за другия голям велможа Неоптолем, за неговия братовчед Леонип. А кой цар можеше да има сляпо доверие на синовете си? Всеки от синовете му си имаше майка, а всяка майка хранеше амбиции за власт; или те щяха да убият царя, за да управляват като регентки, или децата им щяха отрано да посегнат към властта и да свалят баща си.

„Ако можех самият аз да командвам армия!“ — тюхкаше се цар Митридат, докато зелените му, изпъстрени с кафяво очи шареха по лицата на събеседниците му, сякаш без да ги забелязват. Митридатидите бяха наследили много от своя легендарен предшественик Херакъл, но пълководци не бяха станали. Но пък и самият Херакъл дали е бил изобщо пълководец? Митридат се замисли. Не, не е бил! Херакъл винаги и във всичко се бе справял сам. Можеше да се бори с лъвове и мечки, да сваля царе и царици, богове и богини, да се сражава с триглави кучета и всякакви други зверове. И той, Митридат можеше всичко това, дори би се радвал на подобни врагове. Но по времето на Херакъл пълководци изобщо е нямало; тогава хората са се събирали на малки групи, карали са си колесниците, които не е ясно кой им е изработвал, срещали са се на уреченото място, слизали са на земята и са се били един срещу един. Ето каква война би искал и сега да води с противниците си Митридат! Но онези времена си бяха отишли завинаги, както и колесниците, каквито вече никой не можеше да направи. Новото време използваше и нови оръжия; вместо някогашните герои сега пълководци се разпореждаха като богове със съдбата на подчинените си, стояха си на спокойно на някое възвишение и с пръсти показваха кой къде да удари, кой къде да бяга; не им трябваха мускули, стигаха им заповедите, както и всевиждащият поглед, който отрано можеше да предусети следващия ход на противника. Пълководците бяха надарени с онази тайнствена способност да виждат отдалеч къде редиците се огъват, къде трябва да се пратят подкрепления, къде врагът възнамерява да съсредоточи силите си. На Митридат му се струваше, че те просто се раждат такива — човек или разбира от стратегия, или не разбира; можеш да си стоиш, колкото си искаш на възвишението, и пак нищо да не видиш. За свое голямо разочарование Митридат се бе оказал тъкмо от втория тип хора; нямаше нито усет, нито желание да командва армии; а и никога нямаше да ги има.

Докато очите на царя кръжаха безизразно от лице на лице, всеки от присъстващите се взираше в неговото като някой сокол, който иска да зърне жертвата си сред тревите; или по-скоро като мишка, която иска да зърне сокола във висините. Седеше си Митридат на своя трон от масивно злато, инкрустирано с милиони перли и рубини, криеше се под лъвската си кожа (защото ставаше дума за военен съвет), диплеше при всеки жест тънката си ризница, изплетена от най-фино желязо, покрита с плочки от злато. За да блести и отраженията да се впиват като хищни нокти в очите на околните. Царят нямаше врагове, но и никой не можеше да бъде сигурен, че му е съюзник. Той си оставаше една загадъчна смесица от страх и смелост, от самонадеяност и срамежливост, от желание да съзижда и страст да руши. В Рим никой нямаше да си направи труда дори да го изслуша, а тук, в Синоп следяха всяка негова дума. В Рим щяха да му се изсмеят в лицето, тук щяха да изпълнят всяка негова дума.

Най-накрая Митридат проговори:

— Който и да е този Луций Корнелий Сула, щом като римляните са го пратили сам без армия да защитава една затънтена провинция, щом като му имат доверие, че ще успее сам да направи от киликийците войници, значи трябва да гледаме на него като на сериозен противник. — Погледът му се спря на Гордий. — Колко войници пратих тази есен в твоята Кападокия?

— Петдесет хиляди, велики царю — отвърна той.

— В началото на пролетта ще пристигна в Евсевия Мазака с още толкова. Неоптолем ще командва войските в бой. Архелай, ти ще събереш още петдесет хиляди души и ще се разположиш по западната граница на Галатия — в случай, че на римляните им хрумне да ни атакуват от две страни едновременно. Царицата ще ме замества в Амазия, но синовете й ще останат тук в Синоп под строга охрана. Те ще бъдат залог за нейната вярност. Нека знае, че само да разбера за някакъв заговор от нейна страна, децата й ще бъдат незабавно убити.

— Дъщеря ми дори не би помислила за подобни неща! — извика уплашено Гордий, който веднага си представи как някоя от другите жени на царя ще заплете интрига срещу царицата и още преди истината да е излязла наяве, внуците му ще бъдат заклани.

— Ако дори я подозирах в такива намерения, нямаше да я оставя жива — съгласи се Митридат. — Но напоследък съм се научил да взимам всякакви предохранителни мерки. Когато напускам царството си, всяка от жените ми бива разделена от децата си, които отговарят за нейното поведение. Жените са странен добитък и трябва да внимаваме с тях — заключи философски царят. — Забелязал съм, че всички те държат много повече на децата си, отколкото на собствения си животец.

— Тогава се пази от онази, която прави изключение от правилото — обади се нечий тънък и мазен глас, който беше притежание на дебел и още по-мазен човек.

— Ще се пазя, Сократ, ще се пазя — усмихна се на съвета Митридат. Колкото и да беше гнусен, гостът му от Витиния, той бе започнал да изпитва симпатия към него. Може би защото съзнаваше, че ако сам бе имал подобен гнусен брат, едва ли би го оставил да доживее петдесетте; щом като собствените му роднини са го изтърпели досега, значи Сократ си струваше. Макар и въпросът да беше странно извъртян, след като Митридат бе изклал всичките си братя още преди да са навършили двайсет — за неговия начин на мислене това не съдържаше никакво противоречие. Но пък и Витиния не можеше да се похвали с волеви царе. Ако не беше закрилата на Рим над царството, то отдавна щеше да се е превърнало в провинция на Понт. И ето, че пак се сещаше за Рим… Рим, Рим, Рим! Накъдето и да се обърнеше Митридат, го гледаха римските управители. Защо най-сетне римляните не си намерят някоя нова война на запад, че да го оставят него, понтийския цар на мира? Вече десет години в другия край на Вътрешно море нищо не се случваше. Една война и докато Рим успее да се оправи, Понт вече ще властва над цялата източна половина на цивилизования свят и римляните ще си гризат ноктите от яд. Нека си стоят на запад и да се любуват на слънчевия залез.

— Гордий, на теб оставям да следиш действията на този Луций Корнелий Сула в Киликия. Искам да ме държиш осведомен за абсолютно всичко, което става там! Да не си изпуснал нищо от око! Ясно ли ти е?

Гордий потръпна.

— Да, Всемогъщи.

— Добре! — Митридат се прозя. — Огладнях. Да ядем. — Но когато Гордий понечи да го последва към трапезарията, той рязко го спря. — Не и ти! Ти заминаваш веднага за Мазака. Нека Кападокия знае, че има цар, който дори би се лишил от обяда си заради нея.

За нещастие на Митридат пролетта се оказа по-благосклонна към Сула, отколкото към него. Проходите към Киликия се отвориха по-рано за пътници, понеже се намираха по на юг и бяха на по-ниска надморска височина от онези, които преграждаха пътя на север към Понт. И докато Митридат чакаше снеговете да се отдръпнат нагоре към върховете и да позволят на петдесетте хиляди войници да напуснат зимния си лагер в Зела и да се преместят в подножието на планината Аргей, Гордий вече му пращаше вест как Сула бил тръгнал към Мазака. Личеше си, че понтийците са били изпреварени. Но когато няколко седмици по-късно те успяха най-после да поемат на юг, Гордий изпрати ново писмо, в което съобщаваше как Сула се бил спрял да строи лагер на четиристотин стадия на юг от Мазака и на още толкова западно от река Комана Кападокийска и как по всичко личало, че смятал да остане задълго. Митридат можеше да си поотдъхне.