И така, след като изтече обещаният срок от осем дни, Сула даде заповед на четирите легиона да напуснат дървената крепост, която щеше да ги чака на платото; току-виж някой ден се оказало, че имат спешна нужда от нея, а пък Митридат, дори да се върнеше в Кападокия, едва ли би си направил труда да я събори. Заедно със сина си Сула пристигна тържествено в двореца в Евсевия Мазака, където се настани в стаята за гости и изчака церемонията по връщането на прогонения цар на власт. Навярно малкият Сула и царицата — майка се радваха повече от самия Ариобарзан. Радваше се и народът, или поне така можеше да прецени един римски проконсул, когато хората излизат на улицата специално да го поздравят.

— Ако си достатъчно мъдър, царю — съветваше своя довереник Сула, преди да напусне царството, — още от утре ще започнеш да набираш и обучаваш своя армия. Нищо чудно някой ден Рим да не може пак да ти помогне.

Царят се зарече, че ще постъпи, както му се заръчва; Сула обаче не му повярва особено. Най-малкото, защото страната беше твърде бедна, а още повече, защото кападокийците изглеждаха крайно миролюбив народ. От римския земеделец можеше да стане прекрасен боец. От кападокийския овчар едва ли… И все пак съветът си беше съвет, при това Ариобарзан обеща да го послуша. Навярно цялата власт на царя щеше да си остане в даването на голи обещания.

Както пратените напред съгледвачи осведомиха Сула, Митридат отдавна бил прекосил голямата река Халида и вече се бил втурнал да изкачва първия от множеството проходи по пътя към Зела. Това, което естествено никой съгледвач не можеше да знае, беше пратил ли е Митридат вест на Тигран за случилото се, или още чака. Но пък и нямаше особено значение. Митридат никога не би признал открито слабостта си; Тигран щеше да научи що за стока е съюзникът му едва когато се срещнеше лично със Сула.

И така, от Мазака Сула поведе малката си армия право на изток, през планини и долини, по посока на Горен Ефрат с надеждата да излезе някъде между Мелитена и Томиса. Вече бе настъпила късна пролет и както се изредиха хора да уверят Сула, всички проходи в района щяха да са отворени, с изключение на онези през планината Арарат. Но дори да държал да мине точно покрай Арарат, навярно докато стигне, снегът и там щял да се стопи. Той кимна на местните, които го бяха осведомили, но не каза какви са му намеренията, не ги сподели дори пред сина си и Морсим; всъщност той самият имаше крайно неясна представа къде точно иска да отиде, беше си поставил за цел просто Ефрат.

Между Мазака и Даланда се издигаха тъй наречените Антитаврови планини, които не се оказаха толкова високи и труднопроходими, колкото Сула бе очаквал. Всъщност върховете бяха внушителни, но проходът се оказа нисък, широк, при това никъде легионите не се натъкнаха на закъснял сняг или на скални срутвания, които да ги забавят. Нататък следваше безкраен низ от живописни речни дефилета, оградени от яркочервени скали и пронизани от пенливи потоци, които напояваха богатата алувиална почва в долините. Местното население бяха само тук-там по някое селце земеделци, които тъкмо бяха започнали с пролетната оран. Това бяха все наследници на отдавна забравени народи, които никога не бяха напускали родните си места и като че ли за пръв път виждаха с очите си какво значи войска — на никого дори не би му хрумнало да ги завладява, просто не си струваше. Легионите на Сула внимаваха да не вършат пакости, той любезно плащаше за всичко, от което армията му имаше нужда, и в същото време постоянно се озърташе и ослушваше; макар вътрешният му глас да повтаряше, че Тигран си живее спокойно в двореца и не мисли за война, той като главнокомандващ не можеше да не се тревожи от нечия неочаквана засада в тази планинска страна.

Мелитена представляваше по-скоро географска област, отколкото селище; ширнала се със своите плодородни нивя сред назъбените планини наоколо, тя беше само част от голямата долина на Ефрат. Тук населението беше по-многобройно, но също толкова изостанало и неграмотно както нагоре в долините; личеше си, че за пръв път в историята си областта посреща толкова голяма армия, след като дори и Александър Македонски преди два века и половина беше заобиколил от другаде. Също и Тигран бил нахлул в Кападокия, както се разбра, по северния път, следващ горното течение на Ефрат и доста по-кратък за онези, които искат да отидат от Артаксата в Мазака.

Най-накрая легионите можеха да се умият в хладните води на Ефрат, стегнати в здравата прегръдка на живописни кремъчни скали. В тази си част могъщата река беше по-тясна, отколкото Родан в долното й течение, затова пък течението беше бързо и опасно. Сула замислено наблюдаваше бягащите пред погледа му води и се чудеше на необичайния им цвят — синкавозелен, но толкова изчистен, че човек сякаш имаше пред себе си огромно парче копринен плат. Ръката му почти несъзнателно беше прегърнала раменете на малкия Сула, когото бащата обикваше от на ден все повече и повече. Не щеше и съмнение — по-добра компания за такова дълго пътешествие Сула не би могъл да открие у друг.

— Ще можем ли да я преминем? — попита Сула Морсим.

Но един киликийски грък едва ли знаеше по-добре от него, затова със съмнение поклати глава.

— Може би по-късно през годината, Луций Корнелий. Когато снеговете спрат да се топят и притокът на вода от планините намалее. Но кой знае дали това изобщо се случва. Местните жители казват, че Ефрат бил по-дълбок, отколкото широк, което навярно означава, че в цял свят няма друга толкова могъща река.

— Няма ли мостове?

— Толкова нагоре по течението — не. Да се построи подобно съоръжение, ще изисква способностите на инженери, каквито този край на света не познава. Знам, че Александър Македонски успял да прехвърли мост от единия бряг до другия, но по-надолу и по-късно през годината.

— Изобщо Ефрат се нуждае от римляни.

— Точно така.

Сула въздъхна и вдигна рамене.

— Е, аз нито водя инженери със себе си, нито имам време да чакам снеговете да спрат да се топят. Трябва да се движим по-бързо, да не би снеговете да затворят проходите зад нас, преди да сме се върнали в Киликия. Макар че вече си правя сметката на връщане да минем през Северна Сирия и през Аманските планини.

— Къде точно отиваме, татко? Нали вече видяхме могъщите води на Ефрат — подхвърли игриво малкият Сула.

— О, така си мислиш. Ефрат е много повече от това, което сега виждаме. Ето защо ще продължим надолу по течението и ще се надяваме все някъде да се натъкнем на достатъчно безопасен брод, за да минем от другата страна.

При Самосата течението продължаваше да е все тъй бързо, но местните предложиха на Сула нещо като ладии, с които да се прехвърли на отсрещния бряг; след като провери отблизо плавателните съдове, той любезно отказа и легионите му продължиха на юг.

Следващата крепост по пътя им се казваше Зевгма и се намираше на сирийска територия.

— Как вървят делата на Сирия сега, когато Грип е мъртъв и Кизикен управлява сам? — попита Сула един от малцината местни, говорещи гръцки.

— Нямам представа, благородни римлянино.

И буквално пред очите им, докато войниците си стягаха багажите и се готвеха да продължат надолу по реката, водите изведнъж се успокоиха. Сула веднага си промени мнението.

— Ще се прехвърлим с лодките, докато реката не е забързала отново — заповяда той.

Веднъж стъпили всички на левия бряг, Сула поотдъхна. Така или иначе обаче, усещаше се, че войниците му съвсем не са спокойни. Дори пълководецът им трябваше да си признае, че го е обзело тягостно чувство, сякаш току-що е прекосил река Стикс и е потънал в Подземния свят. Затова събра на съвет всички центуриони и им даде съвети как да поддържат високия дух на войниците си. Малкият Сула също присъстваше.

— Нека знаят всички, че ще мине доста време, преди да се приберем по домовете си — говореше Сула. — Затова по-добре да свикнем с раздялата с дома и да се радваме на живота на скитника. Дълбоко се съмнявам, че в радиус от неколкостотин мили ще срещнем армия, способна да ни победи. Ако такава армия изобщо съществува на света. Нека войниците знаят, че начело им стои Луций Корнелий Сула, а той е много по-способен пълководец от цар Тигран или от който и да било партиански сатрап. Нека знаят, че за пръв път в историята римска армия стъпва на левия бряг на Ефрат, а това говори достатъчно добре в наша полза.

С идването на лятото отминаваше и желанието на Сула да се спусне надолу из безкрайните равнини на Сирия и Месопотамия. Горещината и монотонният пейзаж съвсем щяха да сломят волята на войниците му, за които неизвестното поне представляваше предизвикателство. Затова от Самосата малката му армия се насочи на изток, поставяйки си за цел град Амида, намиращ се на брега на Тигър. Територията, която сега прекосяваха, беше гранична земя между Армения на север и царство Партия на юг и изток, но така или иначе чужди гарнизони не се виждаха никъде. Легионите гордо тъпчеха полята, осеяни с макове, но и все повече се замисляха за насъщните провизии; на доста места се срещаха земеделски села, но очевидно нивите не даваха достатъчно плод, за да изхранят двайсет хиляди изгладнели войници.