Цина се обърна към началника на ликторите:

— Веднага пратете човек до Марсово поле. Нека Квинт Серторий незабавно се яви на Форума. Можете да му обясните какво се е случило.

Когато ликторите отнесоха безжизненото тяло на Марий до дома му, бардиеите се наредиха на дълга върволица по склона на Капитолия и последваха своя любим пълководец до прага на дома му. Цина, Карбон, Марий Гратидиан, Магий, Вергилий и Попилий Ленат слязоха от рострата и търпеливо зачакаха Квинт Серторий. Бяха седнали на един от редовете на трибуните и се опитваха да се съвземат след преживяното.

— Не мога да повярвам, че изобщо е жив! — сподели Цина.

— Винаги съм мислил, че ако ще да, забием две стъпки желязо в гърдите му, Гай Марий пак ще стане, все едно нищо му няма — рече навъсеният Вергилий.

— Какво смяташ да правиш сега, Луций Корнелий? — попита племенникът на Марий, който мислеше като всички околни, но заради лоялността към прославения си роднина предпочиташе да смени темата на разговора.

— Още не знам — мръщеше се Цина. — Затова повиках Квинт Серторий. Той единствен ще може да ме посъветва.

Час по-късно Серторий най-сетне се появи.

— По-щастливо събитие не можеше да ни се случи — не криеше той радостта си дори пред Гратидиан. — Не трябва да се чувстваш нелоялен към покровителя си, Марк Марий. Не забравяй, че си осиновено дете; в жилите ти тече много по-малко Марианска кръв, отколкото в моите. Ето, вземи пример от мен — майка ми е първа братовчедка на чичо ти и въпреки това с чиста съвест мога да заявя, че се радвам. Изгнанието доведе Гай Марий до лудост. Между това, което представлява той сега, и онова, което беше преди време, няма нищо общо.

— И какво да правим, Квинт Серторий? — прекъсна го Цина.

Той го изгледа изненадано.

— Какво да правим с кое? Ти си консулът, Луций Корнелий! Всичко зависи от теб, не от мен.

Цина отново почервеня до уши и гневно махна с ръка.

— Задълженията си на консул мога да изпълнявам и сам, Квинт Серторий. Повиках те, за да обсъдим как най-скоро да се отървем от проклетите бардиеи.

— О, да, разбирам — рече бавно Серторий.

— Докато бардиеите не бъдат пратени да си ходят, Рим още ще принадлежи на Гай Марий — обясни Цина. — Работата е там, че според мен те просто не искат да си ходят. Твърде много им хареса да тероризират един голям и в същото време беззащитен град, за да се предадат доброволно. Нима злощастието на Гай Марий ги възпира тях да продължат с издевателствата?

— Ние обаче можем да ги възпрем — ухили се зловещо Серторий. — Просто ще ги избием.

Карбон го изгледа с нескрит възторг.

— Би било чудесно! — Потри той доволно ръце. — Ще отида да доведа войската от другия бряг на реката.

— Не, не! — спря го ужасен Цина. — След това, което преживяхме през последните шест дни, е недопустимо сами да започваме улично кръвопролитие.

— Аз знам как да постъпя! — взе отново думата Серторий, който започна да се дразни от постоянните забележки. — Луций Корнелий, утре по изгрев-слънце ще извикаш на рострата водачите на бардиеите. Ще ги увериш, че дори в най-тежките мигове от живота си Гай Марий не престава да мисли за тях и че ти е дал пари, с които да им заплатиш вярната служба досега. Това означава, че по някое време днес трябва да влезеш в къщата на Гай Марий и да останеш достатъчно дълго време. Нека хората останат с впечатление, че си говорил лично с болния.

— Но защо трябва да ходя чак до къщата му? — попита Цина, който трепереше при самата мисъл за среща със страшния си колега.

— Защото до края на деня бардиеите няма да се отдалечат от дома на своя любимец. Ще стоят на прага и ще чакат новини.

— Да, разбира се, че е така — кимна Цина. — Прости ми, Квинт Серторий, не мога да се съсредоточа. И какво после?

— Ще кажеш на главатарите им, че всички бардиеи ще получат едновременно своето възнаграждение пред Вила Публика на Марсово поле. Нека бъде в два часа след изгрев-слънце. — Млъкна за миг и се усмихна зловещо. — Аз ще ги чакам с моя легион. И нека това бъде краят на кървавия терор на Гай Марий.

Когато занесоха Гай Марий в дома му, Юлия не можа да скрие болката и съчувствието си. Мъжът й лежеше неподвижен, със затворени очи и дишаше с усилие.

— Това е краят — каза тя на ликторите. — Вървете си у дома, верни слуги на народа. Каквото може да се направи, ще го сторя сама.

Сама окъпа мъжа си, избръсна гъстата четина, израсла по лицето му за шестте дни, прекарани на Форума, и го облече в чиста туника. С помощта на Строфант го положи на леглото му и седна до него. Не й беше останало време дори да поплаче.

— Да се прати вест на сина ми и на целия род — нареди тя, щом Марий бе оставен в спалнята. — Гай Марий няма да умре веднага, но и няма да се спаси.

Без да става от стола си, започна да дава нареждания на прислугата: да се приготвят стаите за гости, да се купи достатъчно храна за повече хора, да се измие и излъска цялата къща, а Строфант да се свърже с най-добрия погребален агент в града.

— Не знам нито едно име! — призна си Юлия и без да знае защо това й се видя странно. — Откакто сме женени с Гай Марий, в тази къща не е умирал никой. Освен малкият ни син, но пък тогава баща ми Цезар беше още жив и той пое грижата за церемонията.

— Може пък и да се оправи, домина — рече с известна надежда Строфант. Икономът бе остарял в дома на Гай Марий и сега плачеше като малко дете пред безпомощното тяло на господаря си.

Юлия поклати глава.

— Не, Строфант, няма.

Още по обяд в дома й дойдоха брат й Гай Юлий Цезар с жена си Аврелия, малкият Цезар и двете сестри Лия и Ю-Ю. Марий бе застигнат по пътя далеч на север и можа да се прибере чак по тъмно. Клавдия, съпругата на покойния Секст Юлий Цезар, не пожела да дойде, но прати непълнолетния си син Секст Цезар да представя семейството. Братът на Марий Марк бе починал преди няколко години, но осиновеният Марк Гратидиан също присъстваше. Беше дошъл и новият сват на Марий — Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус с втората си жена Лициния. Дъщеря му Муция Терция вече живееше в къщата на болния свекър.

Посетителите, изредили се да видят великия римлянин, бяха много, но ако ударът бе сполетял Марий един месец по-рано, броят им навярно щеше да е още по-голям. Много видни граждани, включително и роднини на семейството, бяха намерили гибелта си през последните няколко дни — Катул Цезар, Луций Цезар, Цезар Страбон, Антоний Оратор, Крас Цензор. Луций Цина се отби на няколко пъти в дома на колегата си консул, като поднесе и извиненията на Квинт Серторий — не можел да се откъсне от задълженията си в легиона.

Юлия го изгледа изпитателно, но в крайна сметка каза само:

— Предайте на Квинт Серторий, че разбирам трудното му положение. И съм съгласна с него…

„От тази жена човек не може нищо да скрие!“ — помисли си консулът и усети как полазват мравки по гърба му. Изчака известно време, както му беше заръчал Серторий, но щом реши, че е заблудил стоящите пред вратата бардиеи, бързо изхвръкна на улицата.

Бдението продължи много време и всеки член от семейството на свой ред сядаше при болния и при жена му Юлия; твърдо решила да не се отделя от леглото му. Когато дойде неговият ред обаче, малкият Цезар отказа да влезе.

— Не мога да стоя в присъствието на мъртъв човек — оправда се той с наложените му от религията забрани.

— Но Гай Марий още не е умрял — напомни му Аврелия и за всеки случай се спогледа със Сцевола и жена му.

— Може да умре в мое присъствие, а това е недопустимо за мен — заинати се момчето. — Щом умре и отнесат тялото му, ще вляза да измета стаята, както повелява ритуалът.

В сините очи на фламина заиграха иронични пламъчета, но от присъстващите само майка му можеше да ги разпознае. Аврелия застина и усети как устата й леко потреперва. За пръв път откриваше в погледа на сина си истинска омраза; вярно, скрита дълбоко в душата му, но все пак омраза.

Когато Юлия най-сетне благоволи да излезе от спалнята, за да си почине — всъщност дори не благоволи, ами синът й трябваше насила да я вдигне от стола, — малкият Цезар пръв отиде при нея и я придружи до стаята й. Аврелия също понечи да тръгне с тях, но синът й я стрелна с поглед и тя безмълвно се отпусна обратно на стола си. Макар и само тринайсетгодишно, момчето й вече беше станало самостоятелен мъж.

— Трябва да хапнеш — каза Цезар на любимата си леля, докато й помагаше да се излегне на кушетката. — Ето, Строфант идва да ти донесе нещо.

— Не ми се яде! — отвърна му тя едва-едва. Лицето й беше побеляло като ленения чаршаф, който икономът бе постлал върху кушетката, за да има върху какво да легне. Понеже до момента на раздялата им Юлия продължаваше да спи в едно легло с мъжа си, нямаше къде другаде в къщата да се скрие.