— Какво има? — попита той Цезар.

— Идвам да получа поздравленията ти, Пустула! — отвърна му той, така че да го чуе цялата инсула. — От утре съм новият фламен Диалис!

— Тюх да му се не види — рече Маций, когото Цезар наричаше Пустула, сиреч мехурче, още от ранните детски години, понеже беше много мъничък в сравнение с него. Маций клекна отново над лехата си и продължи да копае. — Ама това е срамота, Паво — заключи той и по иронията в гласа му стана ясно, че поне донякъде разбира приятеля си. Беше кръстил малкия Цезар паун; веднъж майките им ги бяха завели заедно със сестрите им на Пинцийския хълм — на нещо като разходка сред природата. Там се разхождаха цели дузини пауни, които сякаш нарочно си разтваряха опашките на ветрило, за да си съперничат с цветовете на бадемовите дървета и килима от нарциси. Цезар не само че вече беше придобил навика да се държи подобно на красивите птици, но и походката му на малко дете силно приличаше на тяхната. Оттогава го бяха кръстили Паво.

Малкият Цезар приклекна до Гай Маций и усети как сълзите напират в очите му. Гневът му беше сменен от дълбока тъга.

— Щях да си спечеля венец от трева дори по-млад от Квинт Серторий — каза той на приятеля си. — Щях да бъда най-великият пълководец в историята на човечеството, по-велик дори от Александър Македонски! Щях да бъда консул повече пъти от чичо си Марий. Никой римлянин не би могъл да се сравнява с моята дигнитас.

— И като фламен Диалис ще се ползваш с достатъчно дигнитас.

— Да, но не заради самия себе си. Хората изпитват уважение към длъжността на жреца, не към човека, който я изпълнява.

Маций въздъхна и отново остави лопатката.

— Хайде да отидем при Луций Декумий.

Това се оказа може би единственото предложение, способно да успокои разстроения Цезар. Той веднага скочи на крака и тръгна към изхода.

— Да вървим.

Минаха през апартамента на Маций и излязоха на Субура Минор. Оттам до кръчмата на кръстовището бяха само няколко метра. Инсулата на Аврелия заемаше острия ъгъл, получен между пресичащите се Субура Минор и Викус Патрициус. Долепена до нея, стоеше малката къща на колегията на кръстопътя. В тази къща, която играеше ролята на обикновена кръчма, в продължение на повече от двайсет години властваше Луций Декумий.

Разбира се, той и сега беше там. Откакто бяха започнали кървавите събития през последните дни, не се отделяше нито за миг от къщата на Аврелия.

— Да не се казвам Луций Декумий, ако това не са Пауна и Мехурчето! — извика той щастливо от масата си в дъното на заведението. — Дали да не ви сипя малко вино във водата?

Нито малкият Цезар, нито малкият Маций обичаха вкуса на виното, затова поклатиха глави. Наместиха се на дървената пейка срещу възрастния си приятел и изчакаха той да им напълни чашите догоре с бистра вода.

— Какво си се начумерил така? Да не е свързано със срещата с Марий? Какво има? — попита Декумий малкия Цезар.

— Гай Марий ме назначава за фламен Диалис.

Най-накрая се намери човек, който да реагира, както му се искаше на момчето. Луций Декумий първо го изгледа в недоумение, но щом се увери, че е чул правилно, лицето му се изкриви от гняв.

— Дърто, отмъстително лайно!

— И аз така казвам.

— Какво да се прави, Паво, след като прекарахте заедно толкова месеци, той добре те е опознал. Което си е право, Гай Марий не е глупак, нищо че всичко в главата му се е обърнало наопаки.

— Какво да правя, Луций Декумий?

Пазителят на колегията на кръстопътя се замисли, хапейки долната си устна. Най-накрая в очите му заблестяха радостни искрици.

— Сега може и да не знаеш, Паво, но след време ще измислиш сам! — каза той толкова уверено, че Цезар не можеше да не му повярва. — Има ли изобщо смисъл да униваш? Щом му дойде времето, никой по-добре от теб няма да знае как да се измъкнеш от това положение. Ти, дето виждаш най-далеч от всички ни в бъдещето и не се страхуваш, какво ти стана, че така изведнъж се наплаши? Шок, момчето ми, това е то, някакъв си шок. Аз те познавам по-добре и от Гай Марий. Сигурен съм, че ще се оправиш. В крайна сметка, Цезаре, живеем в Рим, не в Александрия. Рим затова е измислен, за да има закони и в тях да си намираш изход от всичко.

Гай Маций Пустула слушаше двамата си приятели да разговарят и не казваше нищо. Баща му си изкарваше хляба от това да сключва сделки и да се възползва от тънкостите на закона, така че от тримата най-добре знаеше колко правота има в подобно твърдение. И все пак… Едно е да сключваш търговски сделки и да се умилкваш на преторите, друго е да ти връчат да пазиш най-големия храм в Рим. Жрецът на Юпитер не можеше да се скрие зад законите, и то именно защото стоеше много над тях. Длъжността му бе съществувала векове, преди да бъдат изписани Дванадесетте таблици, така че човек се оказваше завързан за нея с много по-дебели въжета, отколкото, за която и да е държавна служба. Паво Цезар беше достатъчно интелигентен и начетен, за да знае тези неща.

Луций Декумий беше прост човек, но също разбираше разликата между жреца и чиновника. За разлика от Цезаровите родители обаче той знаеше, че в този момент на момчето му е най-нужна надеждата. Иначе нищо чудно да се хвърли на меча, който традицията му забраняваше да докосва. Гай Марий много добре знаеше, че племенникът му е създаден за всичко друго, но не и за религиозна служба. Момчето беше изключително суеверно, но религията му се струваше безкрайно скучна. Мисълта, че ще бъде ограничен от всевъзможни забрани, че ще трябва да съблюдава едни и същи правила от сутрин до здрач до края на живота си, като нищо щеше да го убие. За да избяга от това наказание на боговете, Цезар беше способен дори сам да се убие.

— Преди да бъда въведен в длъжност, трябва да се оженя. Още утре, рано сутринта встъпвам в брак — допълни кисело той.

— За коя? За Косуция?

— Не, не за нея, Луций Декумий. Тя не отговаря на условията да стане жена на фламин. Баща ми ме готвеше за нея, защото ще ми донесе голяма зестра. Като жрец на Юпитер обаче трябва да съм женен за патрицианка. Затова ми дават дъщерята на Луций Цина. А тя е само на седем години.

— Е, щом като е на седем, къде е проблемът? По-лошо щеше да е, ако беше на осемнайсет, нали така, паунчето ми?

— Щом казваш — сви нервно устни Цезар и кимна. — Прав си, Луций Декумий. Ще открия начин да се измъкна!

Уви, още събитията от другия ден го убедиха, че подобна закана ще се окаже най-вероятно празна дума. Малкият Цезар все повече се уверяваше в какъв невероятен капан го е хванал Гай Марий. В цялото семейство не бяха мигнали от притеснение какви ли ужасии ще видят по улиците на града. От Субура до Палатина разстоянието беше голямо и Цезар се беше заел със сериозни планове откъде да заобиколят, за да си спестят грозните сцени. Синът му вече бе видял всичко сочите си, но майка му и двете му сестри щяха дълги нощи да сънуват кошмари, ако минеха през центъра на Рим. Изведнъж обаче се появи Луций Декумий, който им съобщи за голямото разчистване, извършено през нощта.

— Както разправят бардиеите, момчето ви няма да е единственият младоженец този ден — уведоми семейството той. — Гай Марий е извикал синчето си обратно в Рим, за да го ожени и него. Старият Марий не мисли кой ще гледа кървищата по улицата, но малкият Марий нищо не бива да знае. Сега и ние можем спокойно да минем по Форума. Главите ги няма, кръвта е измита, труповете са откарани далеч. Сякаш бедният младеж не знае какви ги върши полуделият му баща!

Цезар обаче го гледаше с недоумение.

— Да не би да искаш да ми кажеш, Луций Декумий, че разговаряш с тези ужасни люде?

— Разбира се, че разговарям! — отговори му с пренебрежение той. — Шестима от тях бяха, всъщност още са членове на моето братство.

— Аха, разбирам — рече сухо Цезар. — Е, да вървим тогава.

Бракът, който малкият Цезар сключи в дома на Луций Корнелий Цина с малката му дъщеря, беше под формата конфареацио, затова по никакъв повод младоженците не можеха да се развеждат. Мъничката булка — мъничка дори за годините си — не можеше да се похвали нито с особена интелигентност, нито с особен чар. Носеше няколко ката дрехи в яркочервено и оранжево и цялата беше окичена с талисмани против уроки. Това не й пречеше да си навира носа навсякъде и да създава впечатлението за ходеща кукла, пусната да забавлява гостите. Когато свалиха воала й, малкият Цезар се сблъска с едно мъничко, розово личице, обсипано с гъсти лунички, с огромни черни очи. Той изпита някакво съжаление към малката си съпруга и може би, за да я успокои, й се усмихна по най-чаровния начин, на който беше способен. За награда бузите с луничките се издуха като балони, а очите на малката Цинила заблестяха от възторг.