— Бре, да му се не види! — даде воля на възхищението си Сула.

Но малкият Сула, като че ли пак не разбра кое точно имаше предвид баща му.

— Тоя наистина ме хвана натясно, малки Сула! — обясни му той. — Сега, независимо на какво аз сам пожелая да седна, пък ако ще дори и прав да стоя, той пак ще ме гледа отгоре.

— Не можеш ли нещо да направиш?

Дори и от височината на крайречния камък царят не можеше да види какво става зад стените на римския лагер, затова Сула реши да се възползва от идеята, която му беше хрумнала, и мигом щракна с пръсти на личния си прислужник.

— Помогни да сваля това нещо — заповяда той и с помощта на роба си бързо развърза ремъците на бронята си.

Свали и кожената си пола, и аленочервената си туника, която смени с друга, изтъкана от най-груба вълна, стегна се вместо с колан с най-обикновена връв, метна през глава прост овчарски ямурлук, увенчан с прословутата му сламена шапка.

— Когато ти предстои да разговаряш със самото слънце — даваше мъдри съвети на сина си Сула — най-добре се прави на току-що излязъл от пещерата.

Така облечен, Сула се показа зад стражите пред лагерната порта и спокойно се насочи право към скалата, на която подобно на статуя го чакаше арменският цар Тигран. Отдалеч Сула приличаше на местен селянин, затова царят дори не го удостои с поглед, ами продължи да се взира пред себе си в напрегнато очакване няма ли най-сетне измежду хилядите римляни насреща му да излезе тайнственият им началник.

— Привет, царю Тигране — подвикна му Сула на гръцки, щом застана под камъка с царя. — Аз съм Луций Корнелий Сула. — В галантен жест той свали шапката си и погледна право нагоре. Понеже чадърът на роба криеше и него самия от слънцето, дори не му се наложи да присвива очи.

Царят го зяпна с удивление — както заради златната му коса, така и заради почти белите му очи. След като цял живот бе виждал само чернооки люде и единствено жълтите очи на царицата му бяха правили впечатление, тези прозрачни стъкълца в орбитите на Сула му се сториха направо ужасяващи. Кой знае, може би боговете му показваха отблизо звездите от небосклона, за да не забравя нито за миг свръхестествените им способности.

— Тази армия твоя ли е, римлянино? — попита Тигран.

— Моя е.

— Какво търси тогава в моите земи?

— Иска да се запознае с теб самия, царю Тигране.

— Този отговор ми се струва неверен. Коя е истинската причина да си я довел със себе си?

— Хайде сега, няма да си вярваме! — направи се на обиден Сула и в очите му заиграха лукави пламъчета. — Дойдох да те видя с очите си, царю Тигране, и вече мога да кажа, че съм го сторил. Сега ще ти предам онова, което ми бе заръчано да ти предам и ще се върна обратно с цялата си армия в Тарс.

— Какво ти е било заръчано да ми предадеш, римлянино?

— Римският Сенат и народ искат от теб да не напускаш границите на своето царство, царю. Армения не представлява интерес за Рим, но всяко твое навлизане на територията на Кападокия, Сирия или Киликия Рим ще смята за оскърбление към самия него. А Рим е всемогъщ; той господства над земите около цялото Вътрешно море и само задморските му владения са няколко пъти по-големи от цяла Армения. Никой досега не е успял да победи римските легиони, а те са десетки. Ето защо, царю, стой си на мира.

— Аз си стоя на мира — повтори думите му царят, за да покаже тяхното безсмислие. Сула до такава степен го беше смаял с наглостта си, че той забравяше да говори като източен монарх. — Ако някой нарушава мира, това е Рим.

— Аз идвам само да изпълня дадените ми нареждания, царю. Пред себе си имаш просто един посланик, нищо повече — отвърна спокойно той. — Вярвам обаче, че посланието ми е било чуто.

Царят само изсумтя вместо сбогуване и като вдигна ръка, даде знак на робите си да го отнесат обратно на ладията. Здравите мъже отново му подадоха ръце, той седна на импровизираното столче и като обърна гръб на Сула, се върна под пурпурнозлатния балдахин. Ладията се поне към левия бряг на Тигър, а Тигран продължаваше да стои като статуя, все едно нищо не се бе случило.

— Та така! — доволно потърка ръце Сула, щом се прибра при сина си. — Странни люде са тези, източни царе, момчето ми. Шарлатани до мозъка на костите си. Надули се като мехури, малко да ги понатиснеш, ще гръмнат. — Той се огледа и извика: — Морсим!

— Тук съм, Луций Корнелий.

— Да се вдигаме. Ще си вървим у дома.

— По кой път?

— През Зевгма. Надали ще си имаме големи неприятности със сирийския цар Кизикен. Като гледам тая торба, дето сега плава по реката, мисля, че и той ще се окаже същият. Колкото и да не им се иска да си го признаят, всички до един ги е страх от Рим. А на мен това усещане ми харесва — похвали се Сула. — Съжалявам само, че не можах да го накарам той да ме гледа отдолу.

Пътят на югозапад, през град Зевгма и Киликия Педия беше много по-кратък и удобен от този през високите планини на Армения и Кападокия. Но Сула имаше и друга причина да насочи войските си към нажежените от лятното слънце сирийски равнини: провизиите намаляваха застрашително, а из планинските земи, които легионите бяха оставили зад гърба си, реколтата се събираше по-късно през годината. Единствено надолу, в Месопотамия Сула можеше да се надява да закупи жито за войниците си. Цели седмици — откакто бяха напуснали Кападокия — те бяха разчитали единствено на плодове и зеленчуци и вече бяха зажаднели за хляб.

Както и се очакваше, щом легионите прехвърлиха планините, заграждащи Амида от юг, и слязоха в долините на Осроена, жътвата вече бе в разгара си и хляб имаше за всички. Сула посети лично цар Филоромайос в столицата му Едеса и домакинът му с удоволствие изпълни всичките му молби, но не пропусна да му съобщи някои тревожни новини.

— Луций Корнелий, боя се, че цар Тигран е пуснал цялата си армия подире ти — уведоми го цар Филоромайос.

— Знам — отвърна му той, сякаш от това нямаше никакво значение.

— Но той ще те нападне! Ще нападне и мен!

— Няма нужда да събираш войска, царю. Колкото по-настрана стоиш от цялата тази работа, толкова по-добре за народа ти. Това, което тревожи цар Тигран, е моето присъствие в района. Щом се увери, че наистина се прибирам в Тарс, и той ще се върне в Тигранокерта.

Сула беше толкова убеден, когато произнасяше тези думи, че царят на Осроена видимо се успокои. Макар и да не се оказа много търпелив домакин, той любезно изпрати Сула до границите на царството си и дори му даде онова мъничко нещо, което той вече не се надяваше да намери на изток — торба със златни монети, на които беше изобразен не неговият собствен лик, ами този на цар Тигран.

Арменецът продължи да следва по петите Сула чак до бреговете на Ефрат, където се издигаше град Зевгма. Войската му обаче се движеше на почтително разстояние зад тази на Сула, така че легионите дори вървяха в боен ред; по всичко личеше, че Тигран взема предохранителни мерки, но няма намерение сам да напада. След като римският пратеник прехвърли войските си обратно на десния бряг на Ефрат — тук течението беше доста по-бавно, отколкото горе при Самосата, — той беше посетен от група от петдесет чуждоземни велможи, облечени по начин, който нямаше как да не направи впечатление на римлянин като него: на главите си непознатите носеха високи, цилиндрични шапки, обшити с перли и златни зърна, около вратовете си бяха увили златни спираловидни яки — толкова стегнати, че едва не ги задушаваха, — които се спускаха надолу към гърдите, под яките носеха дълги роби, а под тях — поли, и едните, и другите избродирани със злато, също както и обувките им.

Сула не се изненада да научи, че петдесетте са пратеници на царя на Партия — само парти можеха да притежават толкова злато. Гледката, която делегацията представляваше, беше наистина вълнуваща. Оказваше се, че целият този непредвиден поход на изток от Ефрат си е струвал усилията. Тигран Арменски беше в зависими отношения от царя на Партия, това Сула добре го знаеше; навярно нямаше да му е трудно да убеди партите навреме да сложат намордника на своя васал, та Митридат Понтийски да остане занапред сам в завоевателните си намерения.

Но срещата си имаше своята символична стойност, затова Сула държеше на това другите да го гледат него отдолу, не той тях.

— Ще се срещна с онези от партите, които говорят гръцки. Както и с цар Тигран. Нека бъде вдругиден, на брега на Ефрат, на място, където гостите ми ще бъдат специално заведени от подчинените ми.

Това бяха нарежданията му към Морсим. Макар той самият да бе имал възможност да се налюбува на златотканите им одежди, членовете на посолството не бяха успели дори да го зърнат — нещо, на което особено държеше. След като външният му вид бе въздействал еднакво силно и на Митридат, и на Тигран, би било жалко, ако той не използваше този си коз и в предстоящите разговори с партите.