Но Лаодика и Ариобарзан навреме се махнаха от проклетото си царство и побързаха да се явят в Рим. Беше ранната пролет на същата година, в която Сула служеше като градски претор. Пристигането им в Рим се оказа непредвидено усложнение в живота на Скавър, който неведнъж бе казвал и писал, че съдбата на Кападокия трябва да се решава единствено от нейните жители, и не можеше току-така да остане глух за исканията им. Работата беше там, че и Лаодика, и Ариобарзан единодушно обвиняваха за нещастията си Митридат Понтийски, а пък Скавър вече бе имал случай да изрази своите симпатии към него. Единственото, което утешаваше Принцепс Сенатус за момента, бе, че участието на Митридат в дворцовия преврат още не е доказано, и че цялата отговорност би могла да се прехвърли на арменеца Тигран.

— Ще трябва сам да отидеш и да провериш — подхвърли Сула на Скавър на излизане от заседанието, на което малцината благоволили да се явят сенатори обсъждаха Кападокийския въпрос.

— Да й се не види на проклетията! — ядосваше се Скавър. — Точно в момента не мога да си позволя да напусна Рим.

— Тогава ще трябва да упълномощиш някого.

Но Скавър гордо изпъчи старческите си гърди, навири нос и рече себеотрицателно:

— Не, Луций Корнелий, ще отида лично аз.

Което и стори. С тази разлика, че не си направи труда да посети самата Кападокия, ами реши да навести цар Митридат в резиденцията му в Амазия. Там го посрещнаха едва ли не с овации и го обградиха с внимание, на което всеки би му завидял. Не можеше да му се отрече на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, че си прекара добре в Понт, където знаеха и как да хранят, и как да поят. Когато царят отиваше на лов за лъвове и мечки, и Скавър отиваше с него; когато царят предложеше да хванат някоя риба — тон или делфин, и Скавър се качваше на кораба му, за да мята харпуни в Евксинския понт; когато царят го поканеше на разходка до някоя от природните забележителности в страната — водопади, дефилета, величествени планински върхове, — пак Скавър гледаше да запомни видяното, за да се хвали на приятели и познати в Рим; а най-много щеше да се хвали с понтийските череши — най-вкусният плод, минавал през устата му, — които не растяха никъде другаде по света.

Скавър се убеди, че Понт няма никакво желание да управлява Кападокия, напротив неговият владетел не пропускаше възможността да порицае поведението на зет си Тигран. Най-накрая, като си даде сметка, че се е заседял, и като се успокои, че в един дворец, където всички говорят безупречен гръцки, не може да се готвят заговори срещу Рим, Марк Емилий Скавър се качи на един от Митридатовите кораби и отиде да разправя в Рим какво е чул и видял.

— Лесно се справихме — потриваше ръце Митридат пред приближения си Архелай.

— Мисля, че ако не беше кореспонденцията, която водеше с него през последните две години, нямаше да успеем — рече Архелай. — Продължавай да му пишеш, Велики! Струва си усилията.

— И торбата със злато, която му дадох, също си струваше.

— Както винаги си прав!

Далеч преди да измине мандатът му като претор урбанус, Сула седна да плете интриги с надеждата да му се предостави управлението на някоя от двете провинции в Испания. За целта най-много щеше да му помогне възникналата дружба със Скавър Принцепс Сенатус, която му отваряше вратите и у много други членове на Сената. Единствен може би Катул Цезар щеше да си остане завинаги негов съперник; нито той, нито Сула щяха лесно да забравят известни събития, случили се преди години по долината на река Атезис в Алпите, тогава когато кимврите нахлуваха в Италийска Галия. Като цяло обаче нещата вървяха в желаната посока и в началото на юни вече предчувстваше заминаването си за Далечна Испания — по-доброто решение от двете, особено за човек, който се нуждае от много пари.

Но Фортуна, която беше направила толкова много за него, този път най-безочливо го предаде. Един ден от Близка Испания се завърна Тит Дидий, комуто беше отредено да чества триумф. Вместо него в провинцията беше назначен да управлява квесторът му. Само два дни по-късно проведе своя триумф и Публий Лициний Крас, управителят на Далечна Испания, оставил също така квестора си да го замества. И двамата квестори щяха да си управляват чак до новите избори. Тит Дидий се хвалеше, че е оставил Близка Испания напълно умиротворена, след като най-накрая е успял да се справи с пустите келтибери, и не очаквал дори да гъкнат в негово отсъствие. Оказа се обаче, че за разлика от колегата си Публий Крас е избързал малко с триумфа, и то не за друго, а за да може да сключи договори с подходящи предприемачески сдружения в Рим за разработката на калаените рудници, които бе получил в концесия. Като управител той си бе направил труда лично да навести Каситеридите — прословутите Калаени острови, — където бе смаял всички с внушителната си външност на римски магистрат. Не само това, но бе предложил по-висока цена от всички други кандидати — концесионери, гарантирайки, че нито грам от рудата, която миньорите извадеха на бял свят, няма да се изгуби по пътя към Вътрешно море. Лициний Крас беше баща на три деца и навреме се замисляше какво ще им остави в наследство. Затова пък нямаше как да обърне нужното внимание на задълженията си като провинциален управител.

Само петнайсет дни след честването на Красовия триумф, в деня преди юнските иди се разбра, че лузитаните се били вдигнали на ново въстание, обхванало много по-голяма територия, отколкото предишното. На място веднага беше пратен действащият претор Публий Корнелий Сципион Назика, който, вместо да премине към активни действия, се зае да разучава отблизо обстановката. За всички беше ясно, че преторът изчаква да му бъдат удължени пълномощията, което Сенатът щеше да стори с най-голямо удоволствие — все пак Сципионите бяха могъща фамилия и имаха доста приятели сред аристокрацията. Сула вече нямаше какво да очаква от Далечна Испания.

През октомври и Близка Испания му беше отмъкната изпод носа. Квесторът, останал да замества триумфатора Тит Дидий, прати вест, че иска спешна помощ: цялото население на провинцията — васкони, кантабрийци, илергети, се били вдигнали като един на оръжие. Понеже Сула заемаше отговорната длъжност на градски претор, не можеше и дума да става да напуска поста си, затова самият първи консул Гай Валерий Флак на бърза ръка събра армия и отплава за Испания.

Какво оставаше тогава на Сула? Македония? Но тя се смяташе за консулска провинция, рядко я даваха на претори, макар и тъкмо тази година там да управляваше предишният градски претор, новият човек Гай Сенций. Сенций обаче показваше превъзходни качества и никой не очакваше Сенатът да го маха от поста му на главнокомандващ в една война, където беше подпомаган от не по-малко способния Квинт Брутий Сура. Азия? Сула отсега знаеше, че провинцията е била обещана на друг един Валерий Флак, пак Луций. Африка? В последно време там не се случваше абсолютно нищо; човек можеше да си потъне сред пясъците на пустинята и никой да не се сети повече за него. Сицилия? Същото. Както и Сардиния, с или без Корсика.

Макар и изпаднал в отчаяна нужда от пари, Сула, беше принуден да стои като безмълвен свидетел на събитията около себе си, да скърца със зъби от яд, че всичките богати провинции са раздадени на други, а той стои с вързани ръце в римските съдилища. До две години трябваше да се кандидатира за консул, а само сред тазгодишните претори имаше достатъчно сериозни опоненти в лицето на Публий Сципион Назика и Луций Флак, последният от които бе доказал на какво е способен, осигурявайки си предварително управлението на Римска Азия. И двамата бяха достатъчно богати, за да купят когото трябва, но дори не можеха да се сравняват с третия кандидат — Публий Рутилий Луп. Ако не му се предоставеше случай да забогатее в някоя война, Сула така и щеше да си увехне.

Добре, че беше синът му да му прави компания навсякъде, иначе сигурно би полудял; би направил нещо, което завинаги би го лишило от шансове да се добере до консулския пост. Метробий се намираше все в този същия Рим и ако не беше малкият Сула, баща му нямаше да устои на все по-засилващото се изкушение и навярно би навестил стария си любовник. Към края на годината вече абсолютно всички в Рим познаваха градския си претор по физиономия, което се дължеше до голяма степен и на фрапиращата му красота. Присъствието на децата му не позволяваше дори мисълта да покани Метробий у дома си, а пък сам да го посети в апартамента му на Целий, беше невъзможно заради стотиците любопитни погледи по улиците на града. „Сбогом, Метробий!“