Тя хем на пръв поглед не беше мръднала, хем се беше променила до неузнаваемост. На колко ли години беше сега? Двайсет и девет? Трийсет? „Това е тя Троянската Елена — мислеше си Сула, — още не е изгубила лаврите си. Напротив, превърнала се е в самото олицетворение на човешката красота.“ Виолетовите й очи изглеждаха сякаш по-големи от всякога, черните й мигли бяха все тъй дълги и гъсти, кожата й беше още на младо момиче, а изражението й на гордост и достойнство се подчертаваше както никога досега.

— Простила ли си ми? — попита Сула и топло стисна ръката на Аврелия.

— Разбира се, че съм ти простила, Луций Корнелий! Как мога да те държа виновен за нещо, което всъщност бе моя слабост?

— Да опитам ли отново? — предложи той, без да му мигне окото.

— Не, благодаря — отказа тя и седна на един от столовете. — Вино?

— С удоволствие — рече той и се огледа. — Още ли си сама, Аврелия?

— Още. И можеш да ми вярваш, че това ме прави най-щастливия човек на земята.

— Дали си най-щастливият, не знам, но със сигурност си най-самозадоволяващият се, когото съм срещал. Ако не беше онова малко изкушенийце последния път, бих казал, че дори не би било правилно да те наричам човек. Затова и не съжалявам особено за постъпката си. Човек не може да бъде приятел с богините, нали?

— Я с богините, я със злите духове, Луций Корнелий — отговори Аврелия.

Той се засмя.

— Добре, печелиш!

Виното беше донесено и двамата си наляха. Както отпиваше, Сула погледна жената над ръба на чашата си и забеляза мъничките червени точици, които изпъстряха лицето й всеки път, когато се докоснеше до вино. Навярно защото най-сетне сам беше намерил утеха в живота в лицето на сина си и се беше научил да бъде доволен от себе си, започваше да вижда по-ясно в душите на околните. Погледът му сега проникваше през лъскавите прозорци на Аврелиината душа и нахално се провираше вътре в нея. Това, което виждаше, бяха пласт над пласт наслоявана и недоизказана неудовлетвореност, съпътствана с безброй въпроси, на които тя никога не бе успяла да намери истинския отговор, но които беше подреждала с методична последователност в логически категории, сякаш това беше достатъчно.

— Бре! — учуди се той на глас. — Ти наистина си това, което изглеждаш, Аврелия. Чак сега се уверявам, че това, което показваш пред хората, не е лъжлива фасада, а истинският ти облик.

— Винаги съм се надявала да е така — усмихна се тя.

— И все пак това е рядко явление, Аврелия. Повечето не сме такива.

— Със сигурност ти не си.

— Защо? Какво мислиш, че стои зад моята фасада?

Тя поклати енергично глава.

— Може и да мисля нещо по въпроса, Луций Корнелий, но не желая да го споделя. Така се чувствам по-сигурна.

— По-сигурна?

Тя вдигна рамене.

— Е, може и да не използвах най-точната дума. Не знам точно. Това си е някакво вътрешно предчувствие или навярно далечен спомен, който ми убягва. Обикновено не се поддавам на предчувствия, не съм такъв човек.

— Как са децата ти? — изведнъж смени темата Сула с друга, по-сигурна.

— Искаш ли да ги видиш?

— Защо не? Да си призная, моите ме смаяха, като ги видях преди няколко дни. Като се сетя за тях, и ми се ще да отида и да му кажа на Марк Емилий Скавър какво си мисля за него. Четири години, Аврелия! Те вече са пораснали, а през цялото това време мен ме е нямало, за да им се любувам.

— Такова е положението на мнозина от нашата класа, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо тя. — Дори и да не беше тази история с Далматика, навярно ти пак щеше да стоиш далеч от Рим. Сега просто се радвай на децата си, докато можеш; и не се занимавай с мисълта не могат ли нещата тепърва да се променят.

Сула вдигна русите си, изкуствено изписвани с черно вежди.

— В живота ми има твърде много неща, които бих искал да променя! Там е работата, Аврелия. И затова вечно съм обзет от съжаления.

— Ти трябва да съжаляваш за нещата, които си сгрешил или на които си станал жертва, но това не е причина да си връщаш за тях — сега или когато и да било. — Аврелия не разсъждаваше толкова от нравствена, колкото от чисто практична гледна точка. — Ако не се отърсиш навреме от желанието си за реванш, Луций Корнелий, миналото ти ще те следва до края на живота ти. А както вече съм ти го казвала неведнъж, предстои ти още дълъг път. Надбягването тепърва започва.

— Така ли мислиш наистина?

— Сигурна съм.

В стаята нахълтаха трите цезарчета. Юлия Старша, на която всички викаха Лия, вече бе на десет година, а сестра й Юлия Младша или за по-просто Ю-Ю, наближаваше осем. И двете момиченца бяха високи за възрастта си, стройни, изящни… И те приличаха на покойната Юлила, мислеше си Сула, с тази разлика, че очите им бяха сини. Малкият Цезар беше на шест. Сула не можеше да си обясни защо момчето изглежда по-красиво от сестрите си, но това бе усещане, от което не можеше да се отърси. Разбира се, красотата му беше типично римска; Цезарите бяха най-чистокръвните римляни на света. В следващия миг Сула се сети за последното писмо на Публий Рутилий Руф и как той се хвалеше, че момчето можело да чете свободно от пръв поглед. Това наистина беше признак за необикновена интелигентност. Но още много неща имаха да се случват на Цезарчо и кой знае дали някое от тях нямаше да угаси завинаги огъня, бушуващ в главата му.

— Деца, това е Луций Корнелий Сула — представи гостенина си майка им.

Момичетата стеснително го поздравиха, докато малкият Цезар го дари с такава завладяваща усмивка, че Сула чак усети как нещо се преобръща в корема му от вълнение — подобно чувство не го беше спохождало от времето на първата му среща с Метробий. Момчето имаше почти същите очи като неговите: бледосини, но обградени с тъмен контур. От погледа искреше интелигентност и разбиране. „Може би и аз щях да съм същият, ако майка ми беше като прекрасната Аврелия, а баща ми не беше най-отчаяният пияница на света — помисли си Сула. — С подобно лице, с подобен ум Цезар би могъл да подлуди цяла Атина.“

— Едно птиче ми каза, момчето ми — обърна се към него той, — че си бил много умен.

Но малкият прихна да се смее.

— Значи птичето не е говорило с Марк Антоний Гнифон.

— Кой е той?

— Моят учител, Луций Корнелий.

— Нима майка ти вече не става за учител, та са ти намерили друг?

— Според нея съм й взимал здравето с въпросите си, когато съм бил малък. И затова тя ми намери учител.

— Когато си бил малък? Да не кажеш, че вече си голям?

— Тогава бях по-малък — отговори Цезар, без дори да се учуди на въпроса.

— Значи си преждевременно израснал — заключи Сула.

— О, не го казвай!

— Защо не, млади Цезаре? Какво имаш против думата?

— Ами обикновено подобен израз се използва за високомерни малки момиченца, които се опитват да имитират бабите си — обясни той леко засегнат.

— А — ха! — На госта му ставаше все по-интересно. — Това надали си го научил от някоя книга. Изглежда, вече можеш да правиш заключения и по личните житейски наблюдения.

— Естествено — изненада се Цезар.

— Достатъчно — сложи край на разговора им Аврелия и отпрати децата в стаята им.

Но синът й продължи да се усмихва през рамо на гостенина, сякаш вече го имаше за свой съучастник, и едва когато майка му го стрелна с поглед, бързо избяга зад вратата.

— Ако не му се случи да прегори твърде бързо, той ще се окаже или най-блестящият представител на класата ни, или нейният зъл гений — рече Сула.

— Да се надяваме, че ще е първото.

— Дали? — отвърна той и се засмя.

— Щял си да се кандидатираш за претор — смени на свой ред темата Аврелия, която и без това знаеше, че Сула не се интересува много от децата.

— Да.

— Вуйчо Публий е уверен, че ще те изберат.

— Тогава да се надяваме, че прилича повече на Тирезий, отколкото на Касандра!

Публий Рутилий Руф се оказа наследник на Тирезий; Сула не само че стана претор, но и получи най-много гласове при изборите, което го прати направо на поста претор урбанус. При нормални обстоятелства задълженията на градския претор се ограничаваха почти изключително с дейността на съдилищата, с удовлетворяване на молби от чисто правен характер. Но при изключителна ситуация (когато двамата консули отсъстват от града или са неспособни да вършат работата си) именно градският претор биваше натоварен със защитата на град Рим, с командването на римските легиони в случай на чуждо нападение; на него се падаше и задачата да прокарва закони и да контролира хазната.

Сула беше доста неприятно изненадан от изборния си успех. По закон градският претор нямаше право да се откъсва от Рим за повече от десет дни наведнъж, което означаваше, че и да иска, не може да се скрие от никого — налагаше му се всеки ден да ляга и става в собственото си легло, да живее в омразната си къща при омразната си жена и непрекъснато да живее под страха, че може да го навести някой спомен от младежките му години. И все пак оказваше се, че може да разчита на нечия много сериозна подкрепа за тежките начинания, които го очакваха — тази на родния му син. Малкият Сула щеше да е неговият приятел, той щеше да го придружава всеки ден на Форума, той щеше да го чака вечер у дома, за да си говорят и да се смеят. Колко приличаше Суланчо на Цезарчо! Ако не в друго, то поне на външен вид. А и момчето можеше и да не е толкова надарено, колкото братовчед си, но беше будно, а и Сула си повтаряше, че ако синът му се беше родил тъй гениален, както малкия Цезар, той самият не би го обичал толкова.