— Тогава тръгвай! — подкани го нетърпеливо Силон. — Не ми се иска цял свят да те държи отговорен за всички заговори срещу Рим, Марк Ливий.

— Ще си тръгна, но има още нещо — успя дори да се усмихне Друз. — Първо, искам думата ви, че няма да прибягвате до открита война, преди да са се изчерпали всички други възможности за съгласие помежду ни. Аз самият още не съм се отчаял и вярвам в намирането на мирно решение на въпроса. С тази разлика, че отсега нататък мога да разчитам на силни съюзници в самия Сенат. Гай Марий най-после се върна от пътешествието си, а и чичо ми Публий Рутилий Руф ще работи в подкрепа на делото ми. Имате думата ми, че в следващите няколко години ще се кандидатирам за народен трибун, а щом ме изберат, първата ми работа ще бъде да поискам от плебейското събрание да гласува всеобщо римско гражданство за цяла Италия. Засега не мога да си позволя подобен ход. Наложително е най-напред да си спечелим поддръжка сред висшите кръгове в Рим. Особено сред конниците. Нищо чудно да се окаже в крайна сметка, че лекс Лициния Муция ви е донесъл повече полза, отколкото вреда. Когато на бял свят излязат истинските му последствия, сигурен съм, че много римляни ще започнат да гледат с повече съчувствие и симпатия на италийската кауза. Знам, че да се превръщате в герои по толкова болезнен начин и на такава висока цена е тежко и дълбоко съжалявам за случилото се, но можем да сме сигурни, че в бъдеще мнозина италийци ще си спечелят славата на герои, а героите ще привлекат на своя страна много римляни. Това е, което исках да ви кажа.

Силон го изпрати на улицата, където го чакаше конят му, един от най-бързите, които робите на Мутил бяха открили в конюшнята му. За учудване на марса приятелят му се оказа без никакъв придружител.

— Марк Ливий, опасно е да се пътува сам по тия места!

— Още по-опасно е да взема някого със себе си, пък дори и роб. Хората са започнали да говорят, а не мога да си позволя лукса човек като Цепион да ме обвини в заговорничене против Рим само защото са ме видели в Бовианум.

— То и аз, нищо че ми няма името в списъците, не смея повече да се показвам в Рим — съгласи се Силон, докато се мръщеше на слънцето.

— И много правилно ще постъпиш, ако продължиш да стоиш настрана — увери го Друз и добави: — Най-малкото, защото в къщата си имам осведомител.

— О, Юпитере! Надявам се, погрижил си се да го разпънат на кръст!

— За голямо нещастие, Квинт Попедий, ще трябва и за в бъдеще да се съобразявам с този осведомител. Става дума за деветгодишната ми племенница Сервилия, дъщеря на Цепион и негова най-предана креатура. — Макар и да стоеше в сянка, пролича си как Друз целият се изчервява. — Разбра се, че по време на последното ти посещение в Рим, тя е влязла в стаята ти и е видяла каквото не трябва. Ето откъде Цепион е могъл да знае за Гай Папий като за един от инициаторите на фалшивите списъци… Това ти го казвам в случай, че още се чудиш как се е разбрало. Можеш да съобщиш и на приятеля си, та да знае каква преграда е паднала в последните няколко седмици между римляни и италийци. Времената са се променили. Вече не става дума за противоречия между Самниум и Рим. Нашата задача е мирното обединение на всички италийски народи в едно цяло. Иначе нито Рим, нито съседите му могат да се надяват на добро бъдеще.

— Не можеш ли да отпратиш издайницата при баща й? — подхвърли Силон.

— Той не ще и да знае за нея, нищо че е готова и майка си да предаде заради него. Дори ако ме питаш, мисля, че ви е предала именно с надеждата той да я вземе при себе си. Мисля, че засега съм й сложил здрав намордник, но никой не може да е сигурен няма ли пак да се освободи от каишката си и да отиде при Цепион. Затова най-добре не идвай в Рим или поне стой далеч от дома ми. Ако имаш да ми съобщиш нещо спешно, ще ме извикаш на среща извън града.

— Дадено. — Силон вече беше вдигнал ръка да удари коня по задницата, когато се сети за нещо последно. — Много поздрави на Ливия Друза, на Марк Порций и, разбира се, на скъпата ми Сервилия Цепионида.

В мига, в който той удари животното и то се понесе напред, по лицето на Друз се изписа непознато за приятеля му изражение на болка и печал.

— Тя умря съвсем скоро! — извика римлянинът през рамо. — Да знаеш колко ми липсва!

Както беше писано в лекс Лициния Муция, в единайсет града на Италийския полуостров бяха учредени местни съдилища — квестионес. Градовете бяха, както следва: Рим, Сполециум, Коза, Фирмум Пиценум, Езерния, Алба Фуценция, Капуа, Регаум, Луцерия, Пестум и Брундизиум. В закона беше предвидена изрична клауза, според която щом съдилищата свършеха работата си в тези селища, те щяха да се преместят в някой от другите римски или латински градове в съответната област. Единствено Лациум си остана без съд: римският Сенат реши, че марсите заслужават повече внимание, затова пренесоха единайсетия квестион в Алба Фуценция.

Като цяло обаче видните италийци, които се бяха събрали в Грументум седем дни след посещението на Друз у Мутил в Бовианум, бяха успели да убедят сънародниците си, уличени в подправяне на списъците, да напуснат римските и латинските колонии и да се върнат по родните си места. Разбира се, намериха се и такива, които не можеха да повярват какво ги очаква, или може би такива, които предугаждаха, че римските закани не са напразни, но не знаеха как така изведнъж да зарежат домовете и делата си и смятаха да чакат. В крайна сметка, тъкмо те отнесоха на главите си цялата ярост на римските квестионес.

Освен председателя с консуларен статут и двамината му помощници — сенатори всеки съд имаше под свое разпореждане цял екип от писари, дванадесет ликтори (всеки от председателите официално бе получил проконсулски империум) и въоръжена дружина от сто доброволци, набрани из средите на оттеглилите се от войската конници или пък гладиатори, достатъчно умели, за да препускат в галоп с конете.

Съдиите бяха избрани чрез жребий. Нито на Гай Марий, нито на Публий Рутилий Руф имената бяха изтеглени, което можеше и да се очаква; най-вероятно дървените им топчета изобщо не бяха сложени в буркана, който трябваше да се завърти като пумпал и да се чака кои топчета ще изскочат първи през тесния му страничен отвор.

На Квинт Лутаций Катул му се падна Езерния, на Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус — Алба Фуценция; Скавър беше подминат от съдбата, за сметка на това Гней Корнелий Сципион Назика получи Брундизиум, което навярно никак не му беше по сърце. Прасчо Метел Пий и Квинт Сервилий Цепион бяха избрани за младши съдии, също както и зетят на Друз Марк Порций Катон Салониан. Друз също не изтегли нищо. За него това беше голямо облекчение, тъй като иначе трябваше да се оправдава пред Сената как личната му съвест не му позволява да изпълни задълженията си.

— Нарочно са го направили, при това е било голяма грешка — сподели Марий пред Друз малко по-късно. — Ако можеха да разсъждават поне малко, а в крайна сметка нали затова са сенатори, биха направили така, че задължително и ти да бъдеш сред изтеглените. Така щяха да те накарат публично да обявиш чувствата см. Като се има предвид обстановката в момента, това щеше силно да те дискредитира!

— Ами аз много се радвам, че не могат да разсъждават — още веднъж благодари на късмета си Друз.

За свое голямо удоволствие цензорът Марк Антоний Оратор изтегли председателството на съда в Рим. Той си знаеше, че да лови нарушители сред безкрайните списъци на римските жители ще бъде много по-трудно, отколкото да се занимава с масовите фалшификации в провинцията, но тъкмо това го радваше, защото от малък обичаше трудните ребуси. При това платените осведомители, които вече чакаха с нетърпение началото на процесите, щяха да му помогнат да спечели за хазната милиони сестерции — нещо, което би направило щастлив всеки цензор.

Уловът на нарушители се оказа твърде неравномерен. Така например Катул Цезар почти нямаше кого да хване в Езерния; градът се намираше в самото сърце на Самниум и Мутил се е постарал да изкара всички засегнати от закона далеч от пределите му, оставяйки само римските граждани и латините. Нито едните, нито другите можеха да осветлят проконсула си по въпросите, които го вълнуваха, а самите самнити нямаше да издадат съплеменниците си пък ако ще и да им обещаваха планини от злато. Все пак съдиите си правеха удоволствието да въздадат в пълна мяра (според вижданията на самия Катул) заслуженото на малцината останали, особено след като се оказа, че сред стотината телохранители има един, изключително умел в боравенето с камшика. Дните минаваха скучно и еднообразно, защото процедурата се състоеше в това всеки подозрителен жител на града да бъде извикван поименно и да се чака няма ли доброволно да се появи. Оказваше се, че по странно стечение на обстоятелствата огромната част от призованите пред съда вече не се смятаха за жители на Езерния и само малцина — по един на три или четири дни — се обаждаха. Това Катул Цезар посрещаше с вълчия си апетит, без да се плаши ни най-малко от гневното мърморене на тълпата, от освиркванията, които го съпровождаха навсякъде по улиците, и от белите, които незнайни пакостници му готвеха на него, на двамата му помощници, на писарите, ликторите и дори на биячите от охраната. Тук някой ще среже стремето на гладиатора и той ще се стовари на земята, там водата ще се окаже натровена с някаква гадост, по квартирите на съдиите ще се заразхождат всички паяци и други неприятни насекоми в областта, изпод чаршафите и капаците на сандъците ще се изнижат спокойно змии и змийчета, по стените ще се окачат парцалени кукли, облечени в тоги и изпръскани в червено, да не говорим за закланите петли и котараци, в които се спъваха римляните. Стана обичайна практика в храната на съдиите да се сипва отрова, затова Катул се видя принуден още от сутринта да храни насила някои от робите си с ястията за обяд и да слага пазачи около кухнята, да не би някой отровител да се вмъкне незабелязан.