Колкото и странно да изглеждаше, пример за толерантност стана не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус. Както в Езерния, така и Алба Фуценция, където той председателстваше съда, повечето от нарушителите отдавна бяха напуснали града, така че цели шест дни заседания на квестиона не донесоха абсолютно никакви резултати. Най-накрая, предаден от свой съгражданин, пред съда застана първият марс, човек заможен, затова способен да заплати наложената му глоба. Когато Ахенобарб заповяда незабавно да му бъде конфискуван имотът в Алба Фуценция, обвиненият дори не трепна; не трепна и когато назначеният за бияч войник се постара да му свали кожата от гърба. Най-накрая, когато кръв започна да пръска в радиус от десет крачки около осъдения, лично председателят на съда нареди боят да свърши. Нататък камшикът беше поверен на по-състрадателен човек, който се стараеше, ако може, да не остави дори белег върху гърба на осъдените. Освен това върховният понтифекс установи, че таи върла ненавист не толкова срещу фалшивите граждани, колкото срещу техните събратя, които се осмеляваха да ги предадат на властите. Както сред самнитите, така и тук осведомителите бяха малцина, затова пък — всички до един обекти на всеобщо на презрение. Председателят на съда беше задължен по закон да им плати обещаното възнаграждение, но после, пак в рамките на закона, подлагаше на такъв подробен и мъчителен разпит самите информатори, че от страх да не би и на тях да им се случи същото като на жертвите им, те скоро престанаха да се обаждат. При един конкретен случай обаче Ахенобарб се превърна едва ли не в обект на всеобща признателност. Ставаше дума за баща на три деца, всичките родени недъгави и бавноразвиващи се. Съдията не само че скришом плати глобата от собствената си кесия, но дори, давайки си сметка, че трите деца можеха да водят сравнително нормален живот единствено в рамките на родния си град, забрани имотът на бащата да бъде конфискуван.

И така, докато Катул Цезар бършеше по себе си храчките на всички самнити, Ахенобарб Понтифекс Максимус се радваше на известно уважение от жителите на Алба Фуценция, където марсите не бяха подложени на същия терор, както самнитите в Езерния. Колкото до останалите съдии, пръснати из страната, някои се оказваха безпощадни като Катул, други проявяваха поне известни скрупули, а трети, подобно на върховния понтифекс, се опитваха да бъдат по възможност човечни. И все пак дори те не бяха способни да предотвратят смъртната омраза, която все повече се наслояваше сред населението на Италия и убеждаваше покорените народи, че на всяка цена трябва да се отърват от „съюза“ си с Рим, пък ако ще и с цената на главите си. Така и никой от съдиите не посмя да прати телохранителите си навътре в страната, за да търсят изпокрилите се от закона нарушители.

От всички съдии имаше един, който успя да си навлече, освен другите и неприятности от чисто правно естество. Това бе Квинт Сервилий Цепион, прикачен като помощник към съда на Гней Сципион Назика В Брундизиум. От самото начало Назика бе предчувствал, че прашното, напечено от слънцето римско пристанище няма да се окаже любимото му място, затова кажи-речи с пристигането си се оправда с някаква болест (която за голяма радост на местното население се оказа хемороиди) и хукна да се лекува обратно в Рим. Така местният квестион трябваше да бъде поверен на някой от двамата му заместници, сиреч на Цепион, подпомаган от Прасчо Младши Пий. Както и навсякъде другаде, тук фалшивите граждани отдавна бяха изчезнали, а информатори не се явяваха. Ден след ден се четеше списъкът на заподозрените, но никой не благоволяваше да се яви пред съда. Ден след ден Цепион чакаше някой да му падне в ръчичките, докато най-накрая един от местните не му представи железни доказателства срещу един от най-уважаваните римски граждани в цял Брундизиум. Обвиненият не влизаше в броя на новозаписалите се, но осведомителят предварително се беше застраховал, твърдейки, че си бил присвоил гражданството двайсет години по-рано. Като куче, надушило най-после мечтания кокал, Цепион се хвърли да разследва случая. В желанието си обвиняемият да послужи за назидание на съгражданите си, при разпита му той беше подложен на изтезания. Метел Пий се уплаши от подобен подход и протестира, но Цепион отказа да го слуша, убеден във вината на заподозрения, нищо че бедният човек беше един от стълбовете на местния морал. По-късно обаче бяха представени неопровержими доказателства, че обвиненият е точно това, което твърдеше — пълноправен римски гражданин, при това с положение. В мига, в който истината излезе наяве, пострадалият даде мъчителя си под съд и двамата хукнаха да търсят справедливост в Рим. В крайна сметка наложи се първият консул Крас Оратор да държи една от най-пламенните си речи, за да отърве Цепион от наказание. Макар и оправдан обаче, той повече не можеше и да мисли да се върне в Брундизиум. Вместо това Гней Сципион Назика, който не си спести нито една ругатня, дошла му наум по адрес на бездарния му помощник, беше принуден пак да ходи в омразната провинция. Колкото до Крас Оратор, той съвсем не беше щастлив от факта, че трябва да защитава човек, когото не може да търпи.

— Понякога си мисля, Квинт Муций — оплака се той пред братовчед си, който открай време му беше най-близкият приятел, — че е жалко, дето точно ние се паднахме консули в тази ужасна година!

След известно време Публий Рутилий Руф прати писмо на Луций Корнелий Сула в Близка Испания. Беше получил специално вест от легата, че жадува за новини и би искал някой да го държи в течение за събитията в Рим. Не беше Рутилий Руф човекът, който би се отказал от подобна възможност за литературна изява.

„Защото, Луций Корнелий, бих се заклел, ако трябва, че от всички онези, които наричам приятели, на никого друг не бих драснал дори ред. Но ти не си като останалите и за мен е истинско удоволствие да те държа информиран за нещата, които се случват около мен. Нека започна с работата на специалните съдилища — квестионес, плод на най-разчулия се през последните няколко години закон — тъй нареченият лекс Лициния Муция. Още към края на лятото всички се убедиха колко непопулярна е сред съседите ни подобна наказателна мярка и мнозина са онези, които предпочитат да си намерят някое оправдание и да избягат от длъжности на съдия — следовател, вместо да чакат кога ще ги пратят. Най-накрая се намери и достатъчно сериозен повод всички останали из провинцията едновременно да се приберат в Рим. Племената на саласите, брените и ретите започнаха периодично да нападат и опустошават земите на север от река Пад, като в крайна сметка доведоха до порядъчен хаос цялата област между езерото Бенак и Долината на саласите, сиреч Средна и Западна Транспаданска Галия. Без дори да се замисли, Сенатът обяви извънредно положение и преустанови всякакви съдебни процедури по отношение на незаконните римски граждани. Всички съдии се завтекоха към домовете си, отдъхвайки си от натрупаното напрежение. И навярно като форма на отмъщение заради неприятностите, които им причини, гласуваха единодушно срещу разбунтувалите се племена в Италийска Галия да бъде пратен самият Крас Оратор начело на армия. Задачата бе, ако не успее да ги усмири съвсем, то поне да ги изтика от цивилизованите краища на областта. Крас Оратор се справи блестящо, като за целта му бяха нужни не повече от два месеца.

Само преди няколко дни той се завърна победоносно и настани армията си на лагер на Марсово поле. Обяви на всеослушание, че войниците му го били обявили за император и поиска следователно да му се отреди триумф. Петицията на консула — победител бе приета от колегата му и негов личен братовчед Квинт Муций Сцевола, който бе оставен да управлява в Рим и сега сметна за необходимо незабавно да свика Сената в храма на Белона. За изненада на някои обаче на втория консул никак не му беше до триумфи!

«Това са глупости! — заяви лаконично той пред сенаторите. — Не само че са глупости, ами е направо смешно да ги обсъждаме! Кратък двумесечен поход срещу три-четири хиляди неорганизирани диваци и хайде сега да честваме триумф? В никакъв случай! Не и докато аз седя на куриатния стол! Навремето такива големи пълководци като Гай Марий и Квинт Лутаций Катул имаха скромността да честват двамата едновременно победата си срещу германската напаст, сега ние ще отреждаме триумф на човек, който не е водил война, камо ли е имало кога да спечели поне едно по-сериозно сражение… Не! Триумф няма да се чества! Нека главният ликтор отиде при Луций Лициний и му нареди да прати войниците си обратно в лагерите край Капуа, а сам да домъкне дебелия си задник вътре в помериума, та да бъде поне от някаква полза!»