— А ти как мислиш, Квинт Лутаций?

— Страхувам се, че точно така ще стане.

— Тогава какво да правим? — чудеше се Луций Цезар.

— О, аз знам какво да направя — увери го Октавий и стрелна всички с огнен поглед. — Но няма да кажа на никого, дори на вас.

— Според вас какво е решил? — попита Антоний Оратор, след като Октавий ги бе напуснал, за да поеме по посока на Аргилетум.

Катул Цезар се навъси и поклати глава.

— Нямам представа. Искаше ми се да притежава поне една десета от качествата на Луций Сула! Но уви! Какво искате, той е просто човек на Помпей Страбон.

Брат му Луций Цезар потръпна в безпокойство.

— Имам лоши предчувствия — рече той. — Каквото и да е намислил Гней Октавий, по-добре да не го върши. О, богове!

Изведнъж на Антоний му хрумна идея.

— Мисля, че идните десетина дни ще ги прекарам далеч от Рим.

В крайна сметка тримата решиха, че ще постъпят точно така.

Уверен в силите си, Цина насрочи датата за предварителното заседание на центуриатните комиции — шест дни пред септемврийските иди, тоест само два дни след началото на римските игри. Още призори на този паметен ден стана ясно колко тежи върху плещите на римското общество бремето на дълговете. Не по-малко от двайсет хиляди души се бяха явили на Марсово поле, за да чуят какво има да им каже консулът Цина. Всеки желаеше най-вече едно — да се гласува веднага, без излишно губене на време. Затова и Цина най-напред трябваше да обясни на съгражданите си, че това е невъзможно. Лекс Цецилия Дидия изискваше своите прословути двайсет и пет дни между предлагането и гласуването на законопроекта, а когато Сула го бе заобиколил, за да прокара собствената си програма, той изрично бе упоменал, че за в бъдеще законодателите пак трябва да се съобразяват с него. Цина твърдо държеше законовият срок да бъде спазен. Това, с което се опита да успокои съгражданите си, бе обещанието да свика още няколко конционес — предварителни заседания, — на които да предложи други закони. Така центуриите имаха с какво да се забавляват, докато дойде времето за гласуване. Обещанието на консула бе достатъчно да успокои духовете и хората облекчено въздъхнаха — рано или късно дълговете им щяха да бъдат премахнати, а до края на мандата на Цина оставаха още три месеца и половина.

В действителност на това първо заседание той възнамеряваше да предложи на народното събрание два законопроекта: разпределението на новите римски граждани из всички трийсет и пет триби и опрощаването на присъдите на деветнайсетте бегълци. Всеки от осъдените — от Гай Марий до най-скромния му поддръжник — бе запазил собствеността си; в последните няколко дни от управлението си Сула не бе посмял — или не бе пожелал — да посегне върху имотите, а и новоизбраните народни трибуни, които по онова време бяха влезли в длъжност, явно намекнаха, че всеки акт в тази насока ще бъде възпрян от ветото им.

Всички двайсет хиляди римски граждани, представители на различните имуществени класи, които се бяха събрали този ден на Марсово поле чакаха с нетърпение да чуят само един закон — този за отмяната на присъдите над деветнайсетте. Общо взето, другото предложение на Цина не се радваше на особена популярност. Никой от тук присъстващите не би гласувал по своя воля в полза на новите граждани по простата причина, че така би намалил своето влияние в трибите. Ясно бе, че ако консулът толкова държи трибите да си разделят по равно новите граждани, значи в близко бъдеще законодателната власт ще им бъде върната. Цяла сутрин Цина, придружен от сподвижниците си, се местеше от група на група, от човек на човек, за да отговаря на въпроси и да убеждава противниците на промяната в необходимостта от нея. В крайна сметка той ловко използваше единствения съществен довод в своя полза — че ако италийците получат равноправие, римляните ще се освободят от дълговете си.

И така, денят напредваше, хората се прозяваха, разговаряха и чакаха кога най-после Цина и народните трибуни ще излязат на ораторската трибуна, за да се обърнат с официална реч към народното събрание. В настъпилата както при други подобни случаи бъркотия никой не обърна сериозно внимание на множеството нови лица, които изведнъж се появиха отнякъде и се пръснаха сред тълпата. Всички те бяха облечени в тоги като останалите, не вдигаха шум и приличаха на обикновени граждани от третата или четвъртата класа.

Гней Октавий Рузон ненапразно бе служил толкова време при Помпей Страбон. От своя някогашен началник и учител той бе запомнил най-важното — че има един особено ефективен лек за всички болести на обществения организъм. Днес щеше да докаже, че е научил урока си добре и може да го докаже. Преди няколко дни консулът бе наел за целта хиляда души ветерани (парите за целта му бяха дадени от Помпей Страбон и Антоний Оратор), които днес трябваше просто да заемат места край тълпата и когато околните са се залисали да следят събитията на трибуната, да захвърлят тежките тоги и да извадят мечовете. Някой някъде остро изсвири, наемниците измъкнаха оръжията от ножниците и започнаха да ги въртят наляво и надясно. За броени минути паднаха посечени стотици, а след това и хиляди римски граждани, много, от които намериха смъртта си, смачкани под краката на бягащите им събратя. Нападателите бяха образували голям обръч, с който притискаха от всички страни беззащитните избиратели и не им оставяха място дори да помръднат. Много хора щяха да загинат, без дори да разберат какво точно става, а когато първите най-после успяха да пробият редиците на наемниците, повечето от останалите вече бяха обречени.

Цина и шестимата народни трибуни се усетиха, преди да е станало твърде късно. Още щом наемниците се разкриха пред очите им, те скочиха от трибуната и като съблякоха официалните си тоги, хукнаха да си спасяват живота. От всички дошли в този ден на Марсово поле само две трети щяха да оцелеят. Когато Октавий дойде да се увери в успеха на акцията, няколко хиляди римляни, представители все на по-горните обществени прослойки, лежаха мъртви по тревата. Октавий обаче беснееше, и имаше защо. Изрично бе наредил Цина и народните трибуни да бъдат заклани най-напред, но дори хората, съгласили се да извършат подобно незапомнено престъпление, се подчиняваха на неписан закон: да се посяга на живота на действащи магистрати е светотатство.

По това време Квинт Лутаций Катул и брат му Луций Цезар се намираха в Ланувиум. Научиха за клането на Марсово поле, което историята щеше да запомни като Деня на Октавий, само няколко часа, след като то бе извършено, и веднага хукнаха към града, за да се срещнат с консула — убиец.

— Как можа? — питаше Луций Цезар и плачеше глас.

— Ужасно! Отвратително! — не сдържаше възмущението си Катул.

— Я стига сте се правили на набожни бабички! Много добре знаехте какво смятам да направя — отвърна им с презрение Гней Октавий. — Дори се съгласихте, че е необходимо да го сторя. И понеже не ви принуждавах да участвате, ми дадохте мълчаливото си съгласие. Нямате право сега да ми хленчите! Нали постигнах това, което искахте — сплаших центуриатните комиции. Никой от оцелелите не би посмял да гласува в полза на Цина. Каквото и да обещава той, никой повече няма да му се върже.

Катул Цезар, наистина потресен до дъното на душата си, изгледа консула с недоумение и с ненавист.

— Никога през живота си не съм гледал на насилието като на метод за политическа борба, Гней Октавий! Нито ще ти позволя да намесваш мен или брат ми в това кърваво злодеяние. Ние за нищо не сме давали мълчаливото си съгласие! Ако наистина съдиш от думите ни, че сме щели да те подкрепим, то това е било голямо заблуждение от твоя страна. Дори като казвам „насилие“, имам предвид по-невинни неща. А ти да заповядаш клане! Това не съм го сънувал и в най-жестоките си кошмари.

— Брат ми е напълно прав — рече на свой ред Луций Цезар, като избърса сълзите си. — Ти опозори всички ни, Гней Октавий. Излиза, че дори най-консервативните люде в Рим не се различават по нищо от Сатурнин и Сулпиций.

И понеже видя, че каквото и да каже, ученикът на Помпей Страбон дори няма да се усъмни в правотата на деянието си, Катул Цезар събра каквато гордост му беше останала и заплашително се надвеси над убиеца.

— Хората рисуват какви ли не картини за това, което се случва в момента на Марсово поле, консуле! Подобни ужаси не съм мислил, че ще станат някога възможни. Роднини на убитите да се ровят сред купища мъртъвци, за да намерят близките си и да ги отнесат до семейната гробница; същите тези опечалени граждани да се боричкат с убийците на родителите си, за да ги изкопчат от масовия гроб, изкопан между зеленчуците на няколко метра от Вия Лекта. Хиляди римляни не само че са били изклани без съд и присъда, но биват захвърляни в негасена вар без право на погребален ритуал, както изисква елементарната човещина. За няколко часа ти превърна гордия римски народ в сбирщина от безумни създания, стоящи по-ниско и от най-кръвожадните варвари на земята! Иде ми да съжалявам, че и аз не съм бил на Марсово поле, та дано се сложи край на мъката ми.