— Ако трябва да сме съвсем справедливи, Гай Марий вече не е римски гражданин! — просъска гневно наемникът. — Но ако толкова държите работата да бъде свършена, както трябва, оставям екзекуцията на вас! Сега аз заминавам обратно за Рим, за да донеса доказателствата, които вашият дуумвир поиска от мен. Ще се върна след три дни. Би било добре за Минтурна, ако не заваря Гай Марий жив, иначе целият град ще отговаря пред римския Сенат и народ. След три дни ще отрежа и главата на мъртвия Гай Марий, така както ми беше заповядано.

През цялото това време Марий бе държан вързан между конниците и с окаяното си състояние докара много от гражданите до сълзи. Много от дружинниците се чувстваха измамени и един от тях дори посегна към меча си да го посече, преди да е станало късно. Щом забеляза жеста му обаче, цялата тълпа се спусна върху пришълците и няколко души веднага наобиколиха осъдения. Кой с оръжие, кой с голи ръце, всички бяха готови да се бият.

— Минтурна ще плати за това! — закани се главатарят на бандата.

— Минтурна ще екзекутира осъдения така, както се екзекутират граждани с дигнитас и аукторитас — обеща първият управител. — Сега си вървете!

— Един момент! — обади се нечий дрезгав глас. Гай Марий излезе пред тълпата от граждани и се обърна към мъчителите си. — Не беше трудно да измамите тези непросветени провинциални жители, но мен да ме измамите не можете! Рим никога не е използвал наемници, за да изпълняват съдебни присъди. Нито Сенатът, нито народното събрание биха прибягнали до подобно решение. Вас трябва да ви е наело частно лице. Кое е то?

Можеше да е стар, болен и гол, но, изглежда, гласът му бе запазил онази магическа сила, която бе карала да треперят и най-могъщите му противници. Без дори да се осъзнае, сякаш отговаряше на своя началник в армията, главатарят отговори:

— Секст Луцилий.

— Благодаря! — кимна доволно Марий. — Няма да го забравя.

— Не ме интересува какво ще запомниш! — сбогува се с презрение наемникът и дръпна юздите на коня си, за да го изправи на два крака. — Не забравяй, че ми даде дума, магистрате! Когато се върна, очаквам да намеря Гай Марий мъртъв. Нека главата му бъде готова за отрязване.

Щом дружината се изгуби в далечината, дуумвирът кимна към въоръжените си помощници.

— Гай Марий да се затвори.

Подчинените му извлякоха осъдения от тълпата и без да го блъскат или дърпат, го отведоха до храма на Юпитер Оптимус Максимус. В подземието на храма имаше килия, където обикновено прибираха за през нощта някой пияница, сбил се в кръчмата, или пък луд.

Щом отведоха Марий от площада, всички жители на града се скупчиха на групи и шумно обсъждаха случилото се. Явно възнамеряваха да останат из близките пивници, където спореха и се караха. А Авъл Белей, който единствен знаеше развитието на събитията, се местеше от група на група и упорито убеждаваше в нещо съгражданите си.

Минтурна разполагаше с няколко държавни роби, сред които личеше особено един. Бяха го купили преди две години от пътуващ търговец и за това време той бе доказал, че петте хиляди денарии, платени от общината, са си стрували. В деня на покупката робът бе само на осемнайсет години, казваше се Бургунд, принадлежете на германското племе на кимврите и представляваше същински исполин. В Минтурна живееха няколко души с ръст от шест стъпки нагоре, но Бургунд стърчеше с цяла глава над всеки от тях. Мускулите му представляваха внушителна маса, способна да смачка всичко по пътя си и сякаш за да подчертае физическите способности на човека, природата го бе лишила кажи-речи от всякакви умствени. Което не можеше да изненада. Бе шестгодишен, когато баща му падна убит при Верцела, и оттогава прекарваше живота си по чужди домове, третиран по същия начин, както и всички роби — варвари в Рим. Германите никога не се бяха радвали на привилегиите и големите доходи, които си докарваха събратята им от гръцки произход. Неслучайно сред всички елини именно най-грамотните и способните се продаваха доброволно в робство, за да не умрат от глад по родните си места. За сметка на това такива като Бургунд живееха по-зле от кучетата, спяха в дървени бараки на края на града и се надяваха някой да ги хареса. За Бургунд бе същинско чудо, когато някаква жена, любопитна да узнае как се любят варварите, дойде специално да го отведе в дома си. Тогава му се струваше, че самата богиня Нерт е дошла с вълшебната си колесница, за да го спаси от мъките на земния живот. Той дори не се бе замислял над възможността да избяга. Дори може да се каже, че не се оплакваше от съдбата си; напротив, последните две години, прекарани в тихия градец Минтурна, му се сториха приятни и щастливи. В града за пръв път разбра какво означава да те смятат за човек и да се отнасят поне с известно уважение към личността ти. Дори му бяха дали да разбере, че доходите му ще нараснат, че един ден ще му позволят да се ожени и да има деца. А ако продължава да работи добре, децата му ще получат свобода.

Останалите държавни роби в града се занимаваха с плевене, чистене на улици, миене на къщи и други подобни неща. Бургунд обаче бе натоварен с всички задачи, изискващи голяма физическа сила или силна воля на духа. Именно той трябваше да прочиства градската канализация, когато речните наводнения я задръстваха с кал и тиня, или да тегли труповете на коне, магарета и друг добитък, когато на животните им скимнеше да умрат на неподходящо място; пак Бургунд сечеше дърветата покрай пътя, за да не паднат върху главите на пътниците, той гонеше бесните кучета или копаеше канавки по улиците. Подобно на всички големи хора кимвриецът беше по природа благ и добродушен; знаеше, че е по-силен от околните и не изгаряше от желание да им го докаже. Навреме му бяха втълпили в главата, че със силните си ръчища, дори на шега да удари човек, ще го убие на място. С времето дори бе усвоил техника как да се справя с пияните моряци от кръчмата, без да ги осакатява, или със смелчаците, които от скука го дразнеха и предизвикваха, без да им смаже главите по погрешка. Заради това си добродушие той на няколко пъти бе опитвал острието на някой нож, но пък си печелеше уважението на съгражданите.

И така, след като бяха прехвърлили на тях неприятната задача да екзекутират Гай Марий и след като се бяха зарекли да го сторят по възможно най-римския начин (и с ясната мисъл, че деянието няма да бъде погледнато с добро око от съгражданите им), двамата магистрати пратиха да им повикат роба Бургунд.

Той не знаеше нищо за събитията от деня, тъй като го бяха натоварили да събира големи камъни под стените на града с идеята по-нататък пак той да заздрави градските укрепления. Когато един от събратята му роби дойде да го повика, Бургунд мълчаливо се запъти към площада. Макар да ходеше привидно бавно, заради огромните му крачки другият роб трябваше да подтичва край него.

Дуумвирът го чакаше в градинката близо до площада. В единия й край се намираше административната сграда на Минтурна, в другия — храмът на Юпитер Оптимус Максимус. Управителят разбираше, че ако желае работата да бъде наистина свършена, то това трябва да стане веднага и без знанието на гражданите.

— А, Бургунд, точно ти ми трябваш! — зарадва се дуумвирът (колегата му, който не можеше да се похвали с толкова твърд характер, бе изчезнал вдън земя). — В килията под храма стои един затворник. — Тук той се обърна на една страна и продължи да говори през рамо, сякаш ставаше дума за някоя детинска работа. — Ще го удушиш. Той е предател и народът го е осъдил на смърт.

Германецът застина и бавно вдигна ръце пред очите си, сякаш едва сега виждаше колко са големи и силни; никога досега не му бяха нареждали да убие човек. Да убие човек с тези огромни ръце. Навярно щеше да му е също толкова лесно, колкото на обикновен човек да извие врата на кокошка. Разбира се, че щеше да се подчини, никога не бе и помислял да избяга от някое свое задължение; ала за минута усещането за лично благополучие и приятен живот, което го бе съпътствало през последните две години в Минтурна, се изпари. Смятаха да направят от него градския палач, да върши мръсната работа. Сините му очи, които обикновено радваха със своята доброта и спокойствие, сега се бяха впили ужасени във фронтона на Юпитеровия храм; там някъде чакаше човекът, когото му бяха наредили да убие. Изглежда, че затворникът е важна особа. Може би някой от италийските водачи, заловен по време на войната?

Бургунд си пое дълбоко дъх и с бавни крачки се запъти към площадката пред храма. В далечния й край се отваряше врата, водеща към нещо като малък лабиринт; в дъното на лабиринта беше килията на затворника. За да влезе, германецът трябваше не само да сведе глава, но буквално да се сгъне надве. Озова се в тесен коридор с каменни стени. От двете страни се отваряха множество врати, а точно срещу него, през тесен процеп, преграден с решетка, се процеждаше оскъдна дневна светлина. В това мрачно и усойно място градът съхраняваше целия си архив, включително местните закони и съдебни правила, както и местната хазна. Зад първата врата вляво беше килията, която дуумвирите използваха от време на време да охладят разгорещените страсти на някой свой съгражданин. Пияниците се чакаха да изтрезнеят, лудите — да се успокоят и никой не бе държан по-дълго от необходимото.