Марий се надяваше да остане в Сицилия. Смяташе, че няма да е добре, ако се отдалечи твърде много от Италия. И въпреки че след преживените злощастия физическото му състояние беше завидно добро, дори той започваше да се убеждава, че не всичко с главата му е наред. Започваше да забравя елементарни неща, а все по-често му се случваше и да не разбира какво му се говори. В подобни мигове дори най-изтънченият латински му заприличваше на неясен варварски брътвеж. Носът му надушваше миризми, които околните изобщо не усещаха, но от които той едва не се задушаваше. От време на време започваше да крещи, че пред очите му са хвърлили рибарска мрежа и не може да вижда, или пък се оплакваше, че не може да диша от горещина, или просто се чудеше къде се намира. Ставаше все по-избухлив и раздразнителен и често откриваше намеци и обиди в думите на другарите си.

— Това, което ни кара да мислим, независимо дали се намира в гърдите, както твърдят някои, или в главата, както смята Хипократ — а аз самият съм убеден, че е в главата, защото мисля и с очите, и с ушите, и с носа, а тях щяха ли да ги сложат толкова далеч от извора на човешката мисъл, колкото са далеч от сърцето и черния дроб… — разсъждаваше един ден Марий пред сина си, докато двамата чакаха новини от управителя на Ерицина. Гласът му се губеше, а пръстите му непрестанно въртяха и скубеха дългите му вежди. — Нека започна отначало… Искам да кажа, Марий Младши, че някакво зверче се е промъкнало в мозъка ми и си отхапва от него парченце по парченце. Мога да ти изрецитирам цели книги по памет, а когато си наложа с повечко воля, мога и да мисля съсредоточено: мога да говоря пред хора, да върша всичко онова, което съм вършил в миналото. Но понякога това ми се струва непосилно. И тъкмо това не мога да разбера — защо веднъж нищо ми няма, а друг път… Понякога дори не усещам промяната. Прости ми, че те занимавам с подобни старчески размишления, но аз държа да запазя умствените си способности. Един ден, много скоро дори, отново ще бъда консул. Марта каза, че ще бъда седем пъти консул, а тя никога не греши. Никога… Това съм ти го казвал, нали?

Младият Марий преглътна тежко и му отговори:

— Да, татко, казвал си ми го. Много пъти.

— Но дали някога съм ти казвал какво друго ми предрече тя?

Сивите очи на сина му се спряха върху изкривеното от болестта му лице. Много ветрове го бяха брулили в последно време и човек дори се изненадваше колко се е зачервило. Младият Марий тихо въздъхна, понеже не беше сигурен дали точно в този момент баща му разсъждава като всички други, или отново се е изгубил в бездната на въображението си.

— Не, татко, не си ми казвал.

— Е, тя ми предсказа и нещо друго. Каза ми, че нямало да бъда най-великият човек в историята на Рим. И знаеш ли кой друг щял да бъде според нея най-великият римлянин за всички времена?

— Не, татко, но ми е интересно да науча.

Дори и лъч на надежда не огря душата на Марий Младши; вече се бе убедил, че величието не е за него. Синовете на великите добре съзнават собствените си слабости.

— Каза, че щял да бъде малкият Цезар.

— Едепол!

Марий нервно сви ръка в юмрук и зловещо се изкикоти.

— О, не се тревожи, синко! Няма да я бъде! Никога няма да позволя друг човек да засенчи моето величие! Знам как да закова звездата на Цезар за дъното на най-дълбокото море.

Синът му стана от стола си.

— Уморен си, татко, много ти се насъбра. По-добре иди да поспиш.

Управител на Сицилия по това време беше клиентът на Гай Марий Гай Норбан. Когато бегълците спряха в Ерицина, той тъкмо беше зает с важни дела в Месана, където Марк Лампоний бе опитал да прехвърли последните си войници лукани и брути, за да вдигне робите от острова на поредното въстание. Марий веднага бе пратил куриер, който за тринайсет дни прекоси острова и се върна със следния отговор от страна на управителя:

„Макар да съзнавам добре клиентните си отношения към теб, Гай Марий, не забравяй, че съм управител-пропретор на римска провинция, а честта ме задължава да поставям интересите на Рим над тези на прекия ми патрон. Преди да получа твоето писмо, аз вече бяха уведомен от римския Сенат, че при никакви обстоятелства не мога да предложа помощ на теб или на когото и да било от другите бегълци на кораба ти. Напротив, имам инструкции, в случай че ми се удаде възможност, да те заловя, и да те убия. Това, разбира се, аз не мога да направя; единственото, което бих си позволил, е да наредя на кораба ти незабавно да напусне сицилийския бряг.

Като частно лице ти пожелавам добър път и искрено се надявам все някъде да намериш подслон и безопасност, макар че това едва ли ще стане на римска територия. Нека ти съобщя, че Публий Сулпиций е бил заловен в Лаврентум. До ден-днешен главата му украсява римската ростра. Грозно деяние! Споменавам ти го, за да разбереш по-добре положението, в което се намирам. Главата на Сулпиций е била забучена на площада не от друг, а от консула Луций Корнелий Сула. Искам да кажа, че той собственоръчно я е занесъл на Форума.“

— Горкият Сулпиций! — рече Марий. После вдигна рамене. — Щом така ни казват, да вървим! Може би в Африка ще ни посрещнат другояче.

Но и там не им позволиха да слязат на брега. Управителят Публий Секстилий също бе получил заповеди от столицата и единственото, което стори за бегълците, бе да ги прогони далеч от провинцията си, преди да е наредил на войската да ги залови и изколи.

След краткото си гостуване в Сицилия и Римска Африка нямаха къде другаде да отидат, освен в Рузикада, пристанището на нумидийската столица Цирта. Нумидия се управляваше от цар Хиемпсал. Беше син на Гауда, но струваше много повече от баща си. Писмото на Марий достигна Хиемпсал в двореца му в Цирта, недалеч от морския бряг. Царят бе изправен изведнъж пред дълбока дилема, отнасяща се най-вече до трона му и до това, дали ще успее да го задържи. От една страна, именно Гай Марий го бе направил цар, като постави преди време на нумидийския престол баща му; от друга — ако сега му помогнеше, току-виж други дошли да го свалят него. Защото неслучайно Луций Корнелий Сула бе намекнал, че Нумидия трябва да е послушна съюзница на Рим.

След като прекара няколко безсънни нощи, Хиемпсал измисли най-мъдрото решение, на което беше способен. Вдигна целия си двор и се понесе в бесен галоп към Икосиум — далеч на запад от границата с римската провинция. Нека Гай Марий и съмишлениците му го настигнат в новата столица. Царят не само че позволи на бегълците да се скрият на негова земя, но дори им предостави няколко вили да се настанят удобно. Често ги канеше в собствения си дом, където ги забавляваше. Резиденцията можеше спокойно да се нарече летен дворец, макар да не можеше да се сравнява с царския палат в Цирта. Заради тясното си ново жилище царят се бе лишил от повечето си жени и наложнички, оставяйки ги в Цирта, и се задоволяваше само с царицата Софонисба и две други съпруги — Саламбо и Ано. Хиемпсал беше образован човек и се съобразяваше само с добрите страни на елинистическата култура. Вместо да държи на ориенталския церемониал, той позволяваше на гостите свободно да общуват с членовете на семейството му — синове, дъщери, дори жени. Което за нещастие доведе до известни усложнения.

Младият Марий бе навършил двайсет и една години и навлизаше в новото си амплоа — на самостоятелен мъж. Светлокос и красив в лице, той можеше да се похвали и с приятно телосложение; понеже не му стигаше търпение да се развлича с умствени занимания, той обичаше да убива скуката в лов. Ловът обаче не се нравеше на цар Хиемпсал, а само на жена му Саламбо. Африканските равнини гъмжаха от дивеч — стонове и лъвове, щрауси и антилопи, мечки и пантери. Понеже повечето от зверовете Марий дори не бе виждал през живота си, трябваше да отдели доста време първо да научи нещо за тях. Принцеса Саламбо се оказа изключително полезна в това отношение.

Цар Хиемпсал не виждаше нищо нередно в това да прати жена си Саламбо на лов заедно с младия Марий. В подобни експедиции участваха много хора — ловци и помощници, и те щяха да опазят честта на красивата царица. Освен това Саламбо много обичаше любовните наслади и съпругът й се надяваше на малко почивка в нейно отсъствие. Често се усамотяваше с Марий (откакто корабът му бе хвърлил котва в Икозиум, старецът бе възвърнал до голяма степен силата на мисълта си), за да си говорят за отминали времена и славни битки. Марий разказваше надълго и нашироко за войната си срещу нумидийския цар Югурта, а Хиемпсал си записваше всичко по-интересно, за да го прибере в семейния архив. Колкото повече слушаше големия пълководец, толкова по-смело гледаше в бъдещето, когато синовете или поне внуците му щяха да се издигнат достатъчно в очите на своите покровители, за да се оженят за римски аристократки. Той се бе разделил с много илюзии за времето на своето царуване; колкото и да го наричаха цар и суверен, колкото и богата страна да управляваше, знаеше, че за римските патриции и нобили не представлява абсолютно нищо.