Вратата на килията беше от здраво дъбово дърво и дебела цели три пръста. Бургунд издърпа резето и като се наведе кажи-речи до земята влезе с глава напред в тъмното помещение. И тук единствената светлина идваше от малко прозорче, издълбано високо в задната стена на храма. Така обитателите на килията най-малко можеха да притеснят с думите си почтените граждани на форума. Едва се различаваха ъглите на стаята, още повече че Бургунд тепърва свикваше с мрака.

Като събра достатъчно смелост, германецът се взря продължително в сивкавочерния силует насреща си. Непознатият се надигна на крака и на свой ред изгледа палача си.

— Какво искаш? — попита с властнически тон затворникът.

— Наредиха ми да те удуша — отговори му той.

— Ти си германец! — възкликна човекът насреща му. — От кое племе си? Хайде, отговаряй, тъпа маймуно!

Това, последното бе изречено с особена злост. Бургунд вече различаваше по-добре чертите на непознатия и при вида на пламъка в очите му усети как смелостта му се изпарява.

— От племето на кимврите, домине.

Едрият, гол мъж с ужасяващия поглед сякаш порасна с една глава пред очите му.

— Какво? Някакъв си роб — човек, когото аз самият съм направил роб, — смята да екзекутира Гай Марий?

При тези му думи Бургунд изпадна в паника и сякаш той беше жертвата, прикри с ръце бедната си глава.

— Махай се от очите ми! — ревеше като обезумял Гай Марий. — Няма да позволя да ми отнемат живота в това смрадливо подземие; няма да позволя на един германец да ме докосне с гнусните си ръчища!

Робът извика от уплаха и като остави всички врати отворени след себе си, хукна навън. Без дори да се обърне назад, се насочи право към площада, за да се скрие в тълпата.

— Не, не! — обърна се той за помощ към гражданите и в същия миг сълзи рукнаха от очите му. — Не мога да убия Гай Марий! Не мога да убия Гай Марий! Не мога да убия Гай Марий!

От другия край на площада към него се приближи Авъл Белей, който нежно пое между дланите си грамадните ръце на исполина.

— Нищо няма, Бургунд, никой за нищо няма да те кара. Не плачи, бъди добро момче! Хайде, достатъчно!

— Не мога да убия Гай Марий! — повтори Бургунд и понеже Белей продължаваше да държи ръцете му, избърса носа си в рамото си. — И няма да позволя на никой друг да го убие!

— Никой няма да убива Гай Марий — увери го той. — Всичко това е просто едно недоразумение. Сега се успокой и иди да свършиш една полезна работа. Виждаш ли Марк Фурий? Донесъл е чисти дрехи и кана с вино. Ще ги вземеш от него и ще ги занесеш на Гай Марий. А след това ще го заведеш в моята къща и ще му правиш компания, докато се върна.

Великанът се успокои и му се усмихна. Щом избърса сълзите от лицето си, веднага отиде да изпълни молбата му.

Белей се обърна към тълпата, насъбрала се отново да види какво става. Суровият му поглед не се откъсваше от лицата на двамата дуумвири, задаващи се откъм административната сграда.

— Е, граждани на Минтурна, ще позволим ли любимият град да се опозори за вечни времена с убийството на Гай Марий?

— Авъл Белей, разбери, че трябва да го екзекутираме! — опита се да го вразуми първият дуумвир, който едва си поемаше дъх от вълнение. — Той е осъден за държавна измяна!

— Ако ще да е извършил и всички престъпления, записани в законите ни! — отвърна му предизвикателно търговецът. — Минтурна не може да екзекутира Гай Марий!

Тълпата го подкрепи шумно, затова двамата управители се видяха принудени да свикат общо събрание на гражданите. След ожесточени спорове градът реши затворникът да бъде освободен. Минтурна не можеше да поеме отговорността за убийството на човек, който е бил шест пъти римски консул и е спасил Италия от германите.

— И така — рече малко по-късно Авъл Белей на освободения Гай Марий. — Радвам се да ти кажа, че веднага, щом си готов, те качвам отново на своя кораб и те пращам на далечно плаване. Цяла Минтурна заедно с дебелоглавите ни магистрати ти пожелава на добър път. Този път няма да позволя отново да те върнат на брега за глупости. В това можеш да ми вярваш.

След като се изкъпа и нахрани, Марий се почувства по-добре.

— Откакто избягах от Рим, срещнах много топлота у хората. Но никъде не получих такъв прием, какъвто ми устроихте в Минтурна, Авъл Белей. Никога няма да забравя това място. — И за да подкрепи думите си, се обърна към стоящия наблизо Бургунд, за да му се усмихна с парализираната си уста. — Нито ще забравя някога, че животът ми бе помилван от един германец. Благодаря ти.

Белей стана от масата.

— За моя дом би била истинска чест да останеш за през нощта, Гай Марий, но няма да намеря спокойствие, преди да се уверя, че корабът е отплавал далеч от града. Нека тръгнем веднага за пристанището. Ще спиш на кораба.

Когато излязоха на улицата пред дома на Белей, повечето от жителите на Минтурна чакаха пред входа, за да изпратят заедно видния беглец до пристанището. При появата на Гай Марий всички в един глас радостно възкликнаха, сякаш той бе цар. После със запалени факли се насочиха към морето. Не, само че камък бе паднал от сърцата на всички, но и за пръв път от много време жителите на града се чувстваха достойни за историята. На кея Гай Марий притисна до гърдите си Авъл Белей, като в негово лице прегръщаше целия град.

— Парите ти са на борда — осведоми го търговецът, който не можеше да спре сълзите си. — Пратих да ти занесат и няколко ката дрехи, както и една амфора вино, само за теб. Капитанът е свикнал на по-обикновени сортове. И понеже никой не те придружава, пращам роба Бургунд да пътува с теб. Градът и без това се страхува за него. Ако конниците се завърнат и някой от съгражданите ни проговори, нищо чудно той да стане изкупителната жертва. Понеже от всички ни той най-малко заслужава да умре, го купих от общината и го подарявам на теб.

— Приемам Бургунд с най-голямо удоволствие при себе си, Авъл Белей, но не защото се страхувам от онези бабаити. Нали ми казаха кой ги е наел… Човек без приятели и без обществен авторитет; властогонец, който се чуди с какво да си спечели име. Първоначално заподозрях, че зад всичко да стои Луций Сула, но ако беше така, едва ли щяха да ме оставят. Дори консулът да е пратил войници да ме търсят, те едва ли ще стигнат в скоро време до Минтурна. Бандата, която донесе всички тези неразбории, е била наета от частно лице. — Тук той не се сдържа и процеди: — Ще види Секст Луцилий!

— Моят кораб е на твое разположение до деня, в който се върнеш обратно в Италия — потупа го по рамото търговецът. — Вече съобщих на капитана. За щастие стоката на борда е вино, а то, колкото повече отлежава, толкова по-добро става. Пожелаваме ти на добър път.

— И аз пожелавам късмет и благополучие на града, Авъл Белей. Никога няма да ви забравя — сбогува се със своя спасител Марий.

Време беше този изпълнен с емоции ден да отиде към своя край. Мъже и жени останаха дълго на кея, за да махат на отплаващия кораб, и едва когато мачтата се скри от погледите им, се отправиха към домовете си. Минтурна бе спечелила една голяма битка.

Последен в дома си се прибра Авъл Белей. По пътя се усмихваше доволно и се радваше на прекрасната идея, която го бе споходила. Щеше да наеме най-добрият стенописец на полуострова и щеше да го накара да изрисува час по час, миг по миг незабравимата авантюра на Гай Марий в Минтурна. Със стенописите щяха да украсят новопостроения храм на Марика в дъното на горската дъбрава. В крайна сметка това беше богинята на морето, дала живот на Латин; дъщерята на Латин пък, Лавиния, се бе омъжила за Еней и му бе родила син Юл. А нали самият Гай Марий бе женен за една Юлия? Значи богинята му се падаше своего рода роднина. Освен това тя бе покровителка на града. В цялата си история Минтурна не бе извършила по-голям подвиг от този да спаси живота на Гай Марий. Нека цяла Италия научи от фреските, че ако гражданите й са намерили достатъчно смелост да го сторят, то е било заради своята любима богиня.

Пътуването на Гай Марий мина спокойно и безопасно. Дългото бездействие обаче го потискаше и изтощаваше. На остров Енария се събраха деветнайсет бегълци, които напразно чакаха да се появи и Сулпиций. Като изминаха осем дни, всички се съгласиха, че трибунът никога няма да дойде и отплаваха без него. Напуснаха пристанището на Енария и смело отплаваха в Тосканско море, далеч от спасителния бряг. Дълги дни не виждаха суша, докато най-накрая насреща им не се показа североизточният край на Сицилия. Хвърлиха котва в рибарското градче Ерицина.