Личеше си, че Цина иска да повярва на Серторий.

— Лудостта на Гай Марий не се изразява в жестове и постъпки, Луций Корнелий, а и аз съм убеден, че знае как да командва армията си. Запознах се с него седемнайсетгодишен, а той никога не е крил тайни от мен. Мога с ръка на сърце да заявя, че човекът, с когото допреди малко разговарях, не е онзи Гай Марий, когото цял живот съм познавал! Днешният Марий е един стар и огорчен човек, жаден за реванш и отмъщение. Всичко, което го занимава в момента, е собствената му съдба. Той нехае за Рим, Луций Корнелий, затова и те съветвам да не му се доверяваш в нищо! Ще отнеме града изпод носа ти и ще се разпорежда с него, както сам намери за добре. — Пое дълбоко дъх и допълни: — Младият Марий ти праща същото послание, Луций Корнелий. Да не се дава никаква власт на баща му, защото е луд.

— Мисля, че и двамата преувеличавате — отговори Цина, решен да не отстъпи.

— Не, не преувеличаваме. Младият Марий няма защо да преувеличава.

Цина поклати глава и извади лист хартия.

— Виж сега, Квинт Серторий, на мен Гай Марий ми е нужен! Ако той наистина е толкова състарен, колкото твърдиш, ако умът му бяга, как би могъл да бъде заплаха за мен? Или за Рим… Не, още днес аз ще му връча проконсулски империум — Сенатът ще го ратифицира, когато му дойде времето, и ще използвам войската му, за да си прикривам западния фланг.

— Повтарям ти, ще съжаляваш до края на дните си за тази постъпка!

— Глупости — махна с ръка Цина и се залови да състави нужния документ.

Серторий остана известно време да го гледа как драска усърдно по листа, накрая размаха юмрук незнайно по чий адрес и напусна къщата.

След като Марий го увери, че ще се погрижи за пристанището Остия и ще дойде на Ватиканското поле откъм устието на Тибър, Цина раздели своите сили на три части от по десет хиляди души всяка. Уверен в успеха си, най-сетне напусна базата в Лабикум.

Първият отряд трябваше да окупира Ватиканското поле. Начело застана Гней Папирий Карбон, братовчед на народния трибун Карбон Арвина, който си бе спечелил име с успехи срещу луканите. Вторият отряд трябваше да заеме Марсово поле (от всички части, с които разполагаше Цина, единствено тази щеше да остане на левия бряг на Тибър) под командването на Квинт Серторий. Цина пое третия, за да го настани на лагер в северното подножие на хълма Яникулум. Когато Гай Марий дойдеше, той трябваше да окупира южното.

Имаше обаче една неприятна подробност. Точно в средата на Яникулум открай време се намираше римска казарма; въпреки паниката на хората около себе си Гней Октавий бе запазил хладнокръвие и каквито доброволци успя да събере под знамената, прати ги да заемат твърдината на другия бряг на Тибър. Заповяда им да се задържат там на всяка цена. Така се получаваше, че между отряда на Цина (който прекоси реката по Мулвиевия мост) и силите, които Марий щеше да доведе със себе си от Остия, оставаше да се държи труднодостъпна крепост, пазена от поне няколко хиляди защитници. Преди години, когато германската заплаха бе надвиснала като Дамоклев меч над града, мъдрите управници се бяха погрижили крепостта да бъде възстановена и доукрепена.

И сякаш на нападателите не им беше достатъчно това ядро на съпротива на десния бряг на реката, изневиделица се появи Помпей Страбон начело на четирите си пиценски легиона. Щом пристигнаха войниците му, веднага вдигнаха лагер пред Колинската порта. Като се изключи легионът от Нола (прикрепен към отряда на Серторий), Помпей Страбон единствен разполагаше с редовна римска армия, закалена в множество походи и сражения, така че заплашваше с жестока съпротива. А между лагерите на Помпей и Серторий се намираше единствено Пинцийският хълм с неговите овощни и зеленчукови градини.

В продължение на шестнайсет дни Цина се спотайваше зад тройната палисада на трите лагера и чакаше Помпей да нападне. Беше сигурен, че пиценецът ще избърза с развръзката, преди от запад да е дошъл и Гай Марий със своите поддръжници. Квинт Серторий, който трябваше да поеме върху себе си тежестта на противниковата атака, се окопаваше все по-дълбоко и дълбоко в Марсово поле и също чакаше. Но така или иначе дните минаваха в тревожно бездействие.

Междувременно Марий жънеше триумф след триумф. По настояване на градския квестор, още щом армията на Марий се показа по пътя, Остия отвори широко врати и народът посрещна с разтворени обятия беглецът — герой. Той обаче се оказа крайно безразличен към радостта на гражданите и дори позволи на войниците си, повечето от които бяха роби и освобожденци — именно тази подробност толкова беше смутила Серторий при посещението у стария пълководец, — да плячкосат града. Както можеше да се очаква, последиците бяха ужасяващи. Сякаш изведнъж бе станал сляп и глух за събитията около себе си, Марий дори не се опита да възпре пъстрата сган, която бе довел със себе си. Вместо това съсредоточи цялото си внимание на дървената преграда, която хората му издигнаха между двата бряга на Тибър. С известен надзор съоръжението щеше да спре всякакъв достъп на зърно до Рим. Дори когато се готвеше да напусне пристанищния град и да поеме нагоре по Вия Кампана, Марий не понечи да ограничи своеволията на поддръжниците си.

Централна Италия преживяваше една суха година, а снегът, паднал предишната зима, беше недостатъчен, за да осигури вода през пролетта. Нивото на Тибър беше ниско, а много от притоците му бяха пресъхнали много преди края на лятото. Заради разминаването в календара последните дни на октомври едва се застъпваха с началото на есента и когато противниковите армии обсадиха Рим, времето продължаваше да бъде по-скоро горещо. Реколтата от Сицилия и Африка вече бе събрана, но корабите едва започваха да пристигат в Остия; когато Марий затвори достъпа до Рим по вода, складовете в града бяха почти изпразнени.

Скоро след настаняването на Помпеевата армия пред Колинската порта, в района избухна епидемия. Нейни жертви станаха както множество легионери, така и мирните жители, живеещи в съседство с лагера. Една след друга се появиха всички чревни и стомашни болести, и то най-вече защото питейната вода на войниците бе станала жертва на същата липса на хигиена, която преди няколко месеца бе удивила консула Помпей Руф в Ариминиум. Когато изворите на Виминала и Квиринала се заразиха на свой ред, жителите на засегнатите райони изпроводиха делегация до проконсула с настояване Помпей да обърне повече внимание на армейските нужници. Помпей Страбон обаче си оставаше един груб и непросветен пиценец, затова вместо да се вслуша в молбите на гражданите, грубо ги изгони. Лека-полека самият Тибър — от Мулвиевия мост срещу града чак до делтата десетки километри на запад — стана практически неизползваема за каквото и да било; защото водите й водеха до дизентерия.

Гней Октавий и пазителят на другия консулски мандат Мерула Фламен Диалис бяха принудени да стоят със скръстени ръце и да чакат нещо да се случи. Но октомври мина и замина, а от никъде не проблясваше надежда, че войниците ще се размърдат. Колкото пъти двамата управители успееха да говорят с Помпей Страбон, той все си измисляше причина защо не можел да влезе в открит бой. Най-накрая и Октавий, и Мерула се примириха с очевидното: истинската причина за Помпеевото бездействие се криеше в страха му да се сражава с противник, който го превъзхожда по численост. Излизаше, че за да се стигне до някакви действия, Цина доброволно трябваше да се раздели с част от войската си.

Когато в Рим научиха за Мариевото посрещане в Остия и стана публична тайна затварянето на реката за корабите с жито от Африка и Сицилия, целият град потъна в мрачен песимизъм. Консулите ясно виждаха какво им готви бъдещето и се чудеха колко ли ще успее да издържи градът, ако Помпей Страбон не стори нещо, за да го спаси.

Най-накрая Октавий и Мерула се принудиха да повикат на своя помощ италийци. Сенатът издаде специална препоръка до центуриатните комиции, които да обещаят римско гражданство и участие в някоя от селските триби на всички жители на полуострова, които подкрепят „действителното“ римско правителство. Щом законът бе приет от народа, из цяла Италия бяха пратени глашатаи да го съобщят на заинтересованите и да събират доброволци.

Войници обаче почти не дойдоха. Главната причина за това бе, че Цина и народните трибуни отдавна бяха свикали всички годни да носят оръжие мъже от съседните области и за „действителното“ правителство не оставаше нищо.