— Навярно защото — рече етнархът — стоим доста изолирани от Вътрешно море, от цивилизования свят. А и митото, което Витиния иска от преминаващите през Хелеспонта кораби, е много високо за нас.

— Мисля — обърна се Митридат към чичовците си, — че е крайно време да помогнем на тези прекрасни люде, не съм ли прав?

Още една обиколка — този път из баснословно богатия полуостров, наричан от гърците Херсонес Таврически, а от скитите — Кимерия, — и Митридат вече бе събрал нужните си сведения: всички тези земи плачеха да бъдат завоювани и трябваше да принадлежат единствено на Понт.

Единственото може би, с което Митридат не можеше да се похвали, бяха качествата му на пълководец. Затова пък добре съзнаваше това си слабо място. От време на време го обхващаше някакъв по-жив интерес към военното изкуство, а и никой не можеше да го нарече страхливец, но той винаги се беше плашил от мисълта, че един ден хиляди войници зад гърба му биха зависели единствено от него, затова гледаше да прехвърли другиму отговорността за тях. На него му стигаше лично да ръководи набирането на войската и нейното обучение. Нека други, по-способни от него я водят в бой.

Понт разполагаше с достатъчно войници, разбира се, но царят ясно си даваше сметка, че те не са достатъчно добре обучени. Гърците, които населяваха крайбрежните градове в царството му, презираха войната, а местното население, наследник на племена от персийски произход, населявали в миналото земите на югозапад от Хирканското море, бяха толкова изостанали, че беше почти невъзможно да се превърнат в дисциплинирани бойци. Затова подобно на повечето източни монарси и Митридат беше принуден да разчита най-вече на наемници. Повечето идваха от Сирия, Киликия и Кипър или пък бяха представители на някое от войнолюбивите семитски племена, населяващи земите около Асфалтово езеро в Палестина. Стига да им се плащаше добре, всички наемници се биеха предано и енергично. Случеше ли се обаче заплатата им да дойде с един-единствен ден по-късно от уговореното, просто си нарамваха багажа и си заминаваха по родните места.

Но след като се запозна горе — долу със скитите и сарматите, цар Митридат се зарече за в бъдеще да наема сред тях своите войници; щеше да ги прави пехотинци и да ги обучава като римски легионери. И с тяхна помощ щеше да завладее цяла Мала Азия. Но първо трябваше да подчини самите тях. С тази задача бе натоварен чичо му Диофант, който само се знаеше като чичо, а всъщност беше син на кръвна сестра на покойния Митридат V от някой си понтийски велможа Асклепиодор.

Поводът за войната със скитите беше оплакване от страна на гърците от Синде и Херсонес заради постоянните нападения от страна на синовете на скитския цар Сцилур. Самият Сцилур отдавна не беше между живите, но преди да умре, бе създал същинска скитска държава в Кимерия и синовете му още не бяха смогнали да я разсипят докрай. Благодарение на влиянието на гръцката колония Олбия в западния край на полуострова кимерийските скити отдавна се бяха научили да обработват земята, но уседналият начин на живот не ги правеше по-малко войнолюбиви.

— Пратете за помощ от понтийския цар Митридат — бе посъветвал лъжливият гръцки търговец, преди да напусне Херсонес Таврически. — Всъщност, ако искате, аз мога лично да му отнеса писмо от ваше име.

Диофант, който бе доказал качествата си на пълководец още при Митридат V, се зае енергично с изпълнението на тежката задача. Още следващата пролет след голямото пътешествие на Митридат той набра голяма и добре подготвена войска и пое към Херсонес Таврически. Резултатите бяха блестящи: синовете на Сцилур бяха пречупени като тръстикови пръчици в ръцете на Диофант, а с тях и цялото царство Кимерия. Само за година Понт успя да завладее целия Херсонес Таврически, а освен това големи територии от земите на роксоланите на запад и гръцкия град Олбия. Самата Олбия не представляваше кой знае колко тлъста плячка, защото десетилетията на нападения от страна на сарматите — роксолани я бяха довели до дълбока разруха. На следващата година скитите се опитаха да отвърнат на удара, но вече беше късно: Диофант не си беше губил времето и вече владееше източните брегове на езерото Меотис, включително владенията на цар Савмак на Синдския полуостров. Като краен резултат от успешния поход, понтийците издигнаха две яки крепости от двете страни на Кимерийския Боспор.

Диоафант отплава към дома, оставяйки сина си Неоптолем да се занимава с делата на Олбия и на целия западен дял от новозавладените територии, а на другия си син Архелай — да уреди границите на новосъздадената понтийска империя на север от Евксинския понт. Работата беше свършена чудесно, плячката беше значителна, понтийската войска беше осигурена с попълнения за десетилетия напред, а перспективите пред търговията — много обнадеждаващи. Всичко това самодоволният Диофант докладва лично на младия цар; и понеже младият цар изпитваше завист, а и се страхуваше за престола си, първата му работа беше да екзекутира чичо си Диофант.

Екзекуцията предизвика вледеняващ отзвук из целия понтийски двор и вълните скоро достигнаха до самото северно крайбрежие на Евксинския понт. Синовете на Диофант заплакаха от мъка по своя баща и от страх за собственото си бъдеще, но в крайна сметка се заеха с удвоена енергия да завършат делото на баща си. По суша и по море Неоптолем и Архелай се спуснаха като лешояди върху земите на изток от морето и едно по едно малките кавказки царства преклониха глава пред понтийското оръжие, включително богатата на злато Колхида и земите между река Фазис и понтийския град Риз.

Малка Армения — или както я знаеха римляните Армения Парва — се наричаше така, за да не се обърква с другата, Голямата Армения. Тя се разполагаше на запад и северозапад от обширните планински земи, отделящи река Ефрат от река Аракс. Митридат винаги бе смятал страната за падаща му се по право, ако не за друго, то затова, че владетелите й открай време бяха признавали за свои върховни сюзерени именно царете на Понт, а не тези на Голяма Армения. Щом се увери, че северното и източното крайбрежие на Евксинския понт е признал и де факто, и де юре властта му, Митридат нахлу с войските си в Малка Армения. Този път начело на понтийците вървеше лично царят им, който си бе направил добре сметката, че война в истинския смисъл на думата няма да има и не рискува нищо. И се оказа прав. Когато влезе в малкото градче Зимара, смятано за столица на нападнатото царство; жителите му го посрещнаха с отворени обятия. Самият цар Антипатър играеше ролята на негов поданик. За пръв път в живота си Митридат се почувства пълководец и нищо чудно това да е причината по-късно той да изпитва такава слабост към Малка Армения. Очите му не спираха да обикалят заснежените върхове, ушите му не можеха да се наситят на грохота на планинските водопади, вътрешният му глас постоянно му повтаряше, че това е най-закътаното и труднодостъпно кътче в неговите владения. Затова Митридат реши да пренесе огромната част от своите непрекъснато увеличаващи се съкровища именно в Малка Армения. Заповедите не закъсняха: на всяка по-издигната канара, на всеки връх, заграден от отвесни скали, на всеки завой на убийствено бързите планински потоци трябваше да се построи крепост, която да съхранява част от царската хазна. В продължение на цяло лято Митридат лично обикаляше страната да си избира места за строеж на крепости. Когато най-после целият му проект беше изпълнен, общата сметка включваше повече от седемдесет твърдини, а разказите за баснословните богатства на понтийския цар бяха достигнали чак до ушите на римляните.

И така, преди още да е навършил тридесет години, царят на Понт владееше обширна империя, пазеше несметни съкровища, командваше цяла дузина армии, съставени от скити, сармати, келти и меотийци, и вече беше направил на многобройните си жени още по-многобройна челяд, сред която достатъчно синове, за да осигурят наследството на баща си. Един ден Митридат VI Евпатор прати посланици в Рим, които да поискат от римския народ да върне отдавна изгубения статут на приятел и съюзник на Понт. Това беше в същата година, когато Гай Марий и Квинт Лутаций Катул разгромиха пълчищата на кимврите при Верцела, та затова, зает с други неща, Гай Марий само беше подочул за събитията в столицата, предимно от писмата на приятеля си Публий Рутилий Руф. Царят на Витиния Никомед не бе пропуснал случая веднага да протестира пред Сената, напомняйки му, че е невъзможно две държави да бъдат считани едновременно за приятели и съюзници на римския народ, когато владетелите им са в постоянен конфликт помежду си. Никомед не пропусна да се позове на десетилетния си съюз с Рим, който той самият винаги се бе старал да поддържа, откакто бе заел престола на Витиния. Луций Апулей Сатурнин, тогава за втори път народен трибун, бе застанал на страната на Витиния и благодарение най-вече на него всичките пари, които пратениците на Митридат пропиляха по сенатори и сенаторски приятели в Рим, се оказаха безполезни. Понтийското искане не беше уважено и делегацията трябваше да си върви с празни ръце.