Лаодика стоеше с поглед, закован в лицето на Фарнацес, застанал неподвижен между пазачите си и свел очи в земята. Никой от присъстващите нямаше да забрави изражението, което се беше изписало в същия този предсмъртен поглед: едновременно болка и ужас, възторг и печал, цяла поредица от взаимно отричащи се чувства, които се сменяха за броени мигове. Така и не каза нищо, очевидно, защото й беше непосилно. Устните й бавно се изопнаха над големите й, пожълтели зъби, вратът й започна да се извива назад, гръбнакът й се опъна във формата на лък. В един миг цялото тяло на умиращата се затресе в ритмични движения, които ставаха все по-спорадични, но затова пък по-отчетливи за наблюдателя, докато най-накрая не се превърнаха в едновременни конвулсии на главата, таза и четирите й крайника.

— Това е пристъп! — не се сдържа да извика Гордий.

— А какво друго би могло да бъде — отвърна презрително Митридат. — Нали тъкмо пристъпът трябва да я убие, само почакайте малко. — Личеше си, че случаят го интересува най-вече от своята медицинска страна; той имаше представа как се чувства човек под въздействието на отровата, но никога не се беше гледал в голямото си сребърно огледало. — Открай време съм мечтал — отбеляза пред слушателите си, които не можеха да откъснат поглед от конвулсиите на Лаодика — да създам универсалната противоотрова, вълшебния еликсир, който да спира действието на всички видове отрови, независимо дали са извлечени от растение, животно или неодушевена материя. Тъй или иначе принуден съм всеки ден да пия смес от стотина различни отрови, иначе рискувам да изгубя имунитета си. И след това да поема друга смес, този път от стотина различни противоотрови. — Последното беше изречено съвсем тихо, за да го чуе само Гордий. — Ако не гълтам противоотровите, признавам, че ми прилошава.

— Разбирам те напълно, Велики — изграчи едва — едва Гордий, който трепереше толкова силно, че се страхуваше царят да не забележи.

— Малко й остава — успокои го Митридат.

И се оказа прав. При всяка следваща конвулсия Лаодика забавяше движенията си, сякаш тялото й губеше и последните си сили. И все пак в погледа й се четеше още живот, личеше си, че нищо не й убягва — до момента, в който смъртта затвори клепачите й. Обаче дори за миг не погледна брат си. Навярно защото откакто отровата беше задействала, тя не бе могла дори да извърне глава и да отмести очите си от любовника си Фарнацес.

— Прекрасно! — потри ръце царят и кимна към Фарнацес. — Убийте го.

Никой не се осмели да попита как точно, затова той си отиде по по-прозаичен начин, отколкото бедната Лаодика, прободен от острието на нечий меч. Но всички, които бяха свидетели на смъртта на царицата, запомниха дадения им урок: дълги години напред нямаше да има повече опити за покушение срещу цар Митридат VI.

Както Марий щеше да се увери по време на пътуването си от Песин до Никомидия, Витиния беше изключително богата страна. Подобно на цяла Мала Азия и тук теренът беше предимно планински, но с изключение на внушителния Мизийски Олимп, надвиснал над Пруза, човек трудно можеше да нарече хълмовете и ридовете в страната истински планини. Ниски, със заоблени и лесно преодолими била, тукашните възвишения не можеха да се съревновават с могъщия Тавър. Земята се напояваше обилно от няколкото по-големи реки и още отпреди векове беше почти изцяло разчистена от гори и засята с култури. Житото беше достатъчно едновременно да нахрани народа и войската и да покрие целия годишен данък, който Витиния плащаше на Рим. В страната вирееха бобовите растения, а овцете сякаш бяха безбройни. Често от пътя се забелязваха зеленчукови и овощни градини, а във всяко село, което Марий и семейството му прекосяваха, хората изглеждаха еднакво сити, здрави и доволни.

Когато обаче пристигна в Никомидия и се настани като почетен гост в двореца на цар Никомед, той трябваше да чуе напълно различни разкази от устата на местния владетел. В сравнение с другите царски дворци по света този беше доста скромен по размери, но затова пък можеше да се похвали с чудесна архитектура, изключително качествена изработка, при това от най-скъпи материали — и най-важното с безценни произведения на изкуството, както Юлия веднага щеше да забележи.

— Цар Никомед не може да се нарече беден човек — заключи Юлия.

— Уви, Гай Марий! — въздъхна час — два по-късно цар Никомед. — Аз съм много беден човек! И предполагам, че няма как другояче да бъде, щом ми е съдено да управлявам бедна страна. А и Рим с нищо не иска да облекчи положението ми.

Двамата бяха седнали на терасата на двореца, обърната към града и живописния морски залив. Водата беше толкова спокойна, че от върховете на близката планина до сградите по брега всичко се отразяваше като в огледало върху небесносинята й повърхност. Марий наблюдаваше в захлас разкрилата се гледка; струваше му се, че Никомидия виси в пространството, застанала между два различни свята — единия над главата й, другия, негово обърнато наопаки подобие, в нозете й. Всичко, което се виждаше в горния свят — от магарешкия керван по крайбрежния път до облаците, гонещи се от небето, — се повтаряше абсолютно същото върху водното огледало в залива.

— Какво имаш предвид, царю? — изненада се Марий.

— Ами вземи например онази позорна история с Луций Лициний Лукул преди пет години — рече Никомед. — Дойде рано пролетта във Витиния да поиска два спомагателни легиона, уж за да воюва срещу робите в Сицилия. — По тона му си личеше, че случаят продължава да го вълнува. — Обясних му, че нямам никакви войски да му дам, и то не заради друго, а заради собствените му съграждани, откупвачи на данъци, които отвеждат повечето ми поданици в дългово робство. „Първо ще освободиш моите заробени поданици — казвам му, — както си е писано в указа на Сената, отнасящ се до всички народи, приятели и съюзници на Рим, и до всички римски територии по света без изключение! Тогава ще си получа войската обратно и страната ми ще си припомни забравеното благополучие.“ И какво, мислиш, ми отговаря той? Че указът на Сената се отнасял не до всички съюзници, а само до италийците!

— И е бил прав — изтегна краката си Марий. — Ако наистина указът беше засегнал всички жители на страните, приятелки и съюзнички на римския народ, Сенатът щеше да си направи труда изрично да те извести. — Изгледа подозрително Никомед изпод гъстите си вежди. — Но доколкото си спомням, Лукул си получи исканите легиони.

— Не толкова добре попълнени, колкото би му се харесало, но успях да му намеря хора. По-точно той си ги намери сам — поправи се Никомед. — След като му заявих, че Витиния не разполага повече с ненужни хора, той напусна столицата ми и тръгна да обикаля лично провинцията. Няколко дни по-късно се върна и с присъщата си наглост ми съобщи, че е видял твърде много мъже по нивите. Опитах се да му обясня, че е видял селскостопански труженици, а не войници, но той ми отговори, че селскостопанските труженици били най-добрите войници на света и това го удовлетворявало. И ето как към всичките ми грижи се прибави още по-голяма, защото негодникът отведе със себе си седем хиляди души — тъкмо от онези, чийто труд едва смогва да заплати данъците ми към Рим!

— Да, ама си ги получи обратно само година по-късно — напомни му Марий, — при това, ако не се лъжа, всички се върнаха с пълни кесии.

— Да, но през същата тази година реколтата се оказа недостатъчна — инатеше се царят. — А ако ти, Гай Марий, беше по-добре запознат със системата на римските данъци, една — единствена лоша реколта може да ни върне обратно с цяло десетилетие.

— Това, което ми е най-непонятно — оправда се Гай Марий, който се чувстваше все по-неловко, че царят не може да го убеди с реални доводи, — е какво търсят изобщо римски откупвачи на данъци във Витиния. Доколкото знам, царството ти не е част от Римска Азия.

Никомед се намести на стола си.

— Работата е там, Гай Марий, че много от моите поданици са взимали заеми от римските публикани в провинцията ви. Времената са трудни.

— Защо са трудни времената, царю? — продължаваше да се интересува той. — Мислех си, че особено откакто избухна робското въстание в Сицилия, Витиния има големи печалби от износа си на зърно. Можете дори да увеличите добивите си. В продължение на няколко години римски агенти обикалят тази част на света и купуват жито на главозамайващи цени. Търсенето беше толкова голямо, че Римска Азия и Витиния можаха заедно да покрият едва половината от нуждите на Рим. Доколкото разбирам, най-големите сделки са били сключени със земите, управлявани от понтийския цар Митридат.