— Дали Квинт Муций ще успее да убеди сенаторите, че правото е на негова страна, а не на публиканите? — чудеше се Марий.

— Ти как мислиш?

Той се забави с отговора си. Искаше му се да не е прекарвал толкова време от живота си на война, защото дългите му отсъствия от Рим не му позволяваха да си изгради вярна представа за съгражданите си.

— Мисля, че ще успее — рече накрая. — Досега е имал репутацията на изключително почтен човек. Много от по-низшите сенатори ще го подкрепят, дори и да са по принцип склонни да защитят интересите на публиканите… или на хазната. Не се и съмнявам, че речта му пред Сената ще бъде блестяща. Крас Оратор също ще говори в негова полза, а той знае да убеждава.

— И аз така мисля. Но все пак е жалко, че трябваше да напусне толкова рано провинцията. Дори за самия него. Не вярвам за в бъдеще да му се предостави друг случай да докаже на какво е способен. Квинт Муций е надарен със способността да обмисля нещата до най-малката подробност, а качествата му на организатор са неоспорими. Моята задача тук се ограничаваше в това да събирам сведения за вътрешността на страната. Всички решения той взимаше сам. Вследствие на което за пръв път от тридесет и пет години насам Римска Азия може да се похвали с реалистичен бюджет, а хазната е лишена от всякакви оправдания да иска повече от допустимото.

— Разбира се, ако не се случи в провинцията да дойде лично някой от консулите, управителят е в правото си да пренебрегва всякакви директиви, дошли от Рим — разсъждаваше Марий. — Но вие практически сте си заврели носа в делата на цензорите и на хазната, а и публиканите са сключвали договори според всички държавни закони. Новите цензори ще сключат и нови договори, но дали в Рим вече са получили резултатите от вашите изчисления. И ако са ги получили, дали ще има време да се внесат нужните нововъведения преди крайната дата за сключването на поредните договори?

— За жалост, не — отговори Рутилий Руф. — Още една причина Квинт Муций да се върне в Рим. Той разчита единствено на собствения си авторитет пред тазгодишните цензори, но се надява те да преразгледат вече подписаните договори с публиканите.

— Е, в крайна сметка, стига хазната да се съгласи с орязването на приходите си, не виждам от какво могат да се оплакват самите публикани. Предполагам обаче, че на Квинт Муций му предстои твърде сурова битка с държавните чиновници. В крайна сметка, ако хазната престане да иска нереалистични приходи, публиканите ще имат повече възможности да обогатяват самите себе си, не е ли така?

— Така е — съгласи се Рутилий. — На това се и надяваме, стига Квинт Муций да успее да убеди дебелите глави в Сената и трибуните на хазната, че Рим трябва да забрави досегашните си приходи от азиатската провинция.

— Според теб кой пръв ще се възпротиви?

— Секст Перквициен. Той и занапред ще продължи да реализира големи печалби, но никой няма да му позволи да конфискува повече произведения на изкуството за сметка на неизплатени данъци. Също и някои от важните клечки в Сената, които имат сериозни задължения към конническите лобита и които също са получавали произведения на изкуството в замяна на услугите си. Гней Домиций Ахенобарб е един от тях, Катул Цезар също. Предполагам, че и Прасчо Младши или Сципион Назика са вътре в нещата, както и някои от Лициний Красите без Оратора обаче.

— Ами нашият Принцепс Сенатус?

— Очаквам Скавър да подкрепи исканията на Квинт Муций. Навярно и ти, Гай Марий, се надяваш на същото. Да му отдадем заслуженото на Скавър, той е от малкото римляни, останали верни на принципите си. Освен това неговите собствени клиенти са предимно в границите на Италия, така че той няма и личен интерес нещата в Азия да останат такива, каквито са. Интересува се от тази част на света само доколкото му се удава случай от време на време да свали по някой и друг цар и да му намери заместник. Но да събира данъци! Не и той! Пък и не знам да се интересува от произведения на изкуството — захили се Рутилий Руф.

След като двамата приятели се нарадваха един на друг, Гай Марий остави приятеля си да се разполага сам в двореца на римския управител в Пергам (защото той упорито отказваше да напусне поста си) и заедно с жена си и детето си се запътиха към Халикарнас и вилата, наета предната година, за да прекарат още една приятна зима, спасявайки се от монотонията с едно прескачане до Родос.

Това, че на пролетта им се удаде възможността да отплават на изток за Тарс, се дължеше единствено на усилията, които Марк Антоний Оратор положи при изтребването — поне за известно време — на всички морски разбойници по бреговете на Памфилия и Киликия. Преди морския поход на Антоний самата идея да насочиш кораба си към този край на света беше немислима, още повече че всеки пират би бил на върха на професионалното си щастие, ако в ръцете му попадне римски сенатор, при това наричащ се Гай Марий. Навярно за човек като него биха се поискали двайсет или дори трийсет таланта сребро.

Корабът плътно следваше всяка извивка на брега, отбиваше се във всяко пристанище и така пътуването се проточи цял месец. Из цяла Ликия Марий и семейството му бяха посрещани с почести, също и в Анталия и Памфилия. Пътниците — дори обиколилият половината свят Марий — за пръв път виждаха с очите си подобно природно чудо: от дъното на морето да се издигат цели планини, толкова високи, че върховете им цяла година остават покрити със сняг.

Цели области се губеха под зелената покривка на гъсти борови гори, които никога човешка ръка не бе докосвала. Кипър, който се намираше на няколко десетки километра, беше толкова богат на кедрово дърво, че можеше да задоволи търсенето на дървесина чак в Египет. „И все пак — мислеше се Марий, докато погледът му шареше по бреговата ивица на Киликия, — нищо чудно, че пиратството е било толкова разпространено тук.“ Всяка гънка на крайбрежните планини образува по някое закътано и напълно неразличимо отдалеч заливче, където могат да се скрият всякакви кораби. Корацезиум — някогашната столица на пиратите — представляваше наистина съвършено за целта място: сякаш боговете нарочно бяха издигнали тази висока, подобна на конско копито скала, обградена от почти всички страни с вода, за да я използват морски разбойници. Ако не беше предателството отвътре, навярно Антоний никога не би превзел крепостта със сила. Самият Марий не можа да се въздържи и я огледа отвсякъде с мисълта как ли би подходил сам, ако трябва да проникне в нея.

Най-накрая на хоризонта се показа и Тарс, построен няколко километра нагоре по течението на река Кидн, за да може да функционира като пристанище, без да се излага на силните морски бури и вълнения. Градът беше обграден от яка крепостна стена, която да защитава почетните римски гости, настанени в местния дворец. В тази част от Мала Азия пролетта започваше рано, та времето вече ставаше горещо; Юлия започна да прави намеци на мъжа си, че никак не би й се понравило, ако той реши да ги остави с детето сами в подобна нажежена пещ и да поеме сам по дългия път към Кападокия.

Към края на зимата Марий беше получил писмо от Ариарат VII, царя на Кападокия, в което той го уверяваше, че ще го чака лично в Тарс към края на март, за да си направи удоволствието да придружава видния римлянин по дългия и изморителен път от Тарс до Евсевия Мазака. Понеже знаеше, че царят ще го чака, Марий беше настоявал корабът по-бързо да стигне в Тарс, но в крайна сметка не посмя да развали пътуването на Юлия, която често си харесваше някое уютно заливче, караше капитана да спре и слизаше на брега, за да се раздвижи и да поплува в хладните морски води. Но когато най-накрая пътниците стъпиха на брега в Тарс, от невръстния цар нямаше ни вест, ни кост.

На няколко пъти Марий прати бързи куриери до Мазака, но така и не получи отговор; по-точно — никой от куриерите не се върна да му го донесе. Най-накрая започна да се тревожи. В началото не беше трудно да скрие притесненията си от Юлия и малкия Марий, но колкото повече жена му настояваше двамата да го придружат във вътрешността на полуострова, толкова повече му се усложняваше положението и му оставаше по-малко време да избира. Със сигурност Марий нямаше да вземе жена си в Кападокия, но пък и нямаше как да я остави на жестокото слънце в Тарс. Недоволството на Юлия си имаше и своите по-сериозни основания и те се състояха в самото неясно положение на страната, където се намираха. В по-далечно минало Киликия бе владение на Египет, но от няколко десетилетия се водеше част от Сирия. В действителност управлението на провинцията беше занемарено и продължително време реално властта бе принадлежала на пиратите, които проявяваха своите аспирации не само към крайбрежието, но и към плодородната област Педия, вдадена дълбоко в сушата и намираща се на изток от Тарс.