— Не носят ли тоги? — попита Митридат.

— Понякога. По празнични дни или ако са повикани при управителя.

— А италийците, и те ли?

— Виж за тях не съм сигурен — вдигна рамене търговецът. — Сигурно.

От подобни разговори Митридат събра доста информация за Римска Азия. Най-често засяганата тема си оставаха издевателствата на популаните и техните изгладнели наемници. Но се оказваше, че има още една дейност в провинцията, носеща големи печалби на тези, които я упражняват. И те отново се оказваха римляни. Ставаше дума за заемането на пари срещу лихви, на които себеуважаващ се човек никога не би се съгласил, а пък и себеуважаващ се лихвар никога не би посмял да поиска. Оказа се, че въпросните лихвари най-често са чиновници към същите съдружия, събиращи данъците в страната, нищо че самите съдружия нямаха дял в предприятията им. Митридат все повече беше обземан от чувството, че римляните не гледат на своята азиатска провинция по друг начин, освен като на тлъста кокошка, която ще е добре да оскубят, докато е време. Идват от Рим или от предградията му, наречени Италия, изстискват от местните жители, каквото могат, хващат кораб в обратната посока и се връщат у дома си с издути кесии, без ни най-малко да ги е грижа за положението на хората в Йонийска, Еолийска или Дорийска Азия. И следователно всички ги мразеха!

След като напусна Пергам, Митридат се насочи напряко през сушата, заобикаляйки с нищо незабележимия триъгълник, наречен Троада, и излезе на южния бряг на Пропонтида, близо до град Кизик. Оттам продължи да следва брега на морето, докато не се озова в Пруза, част от царство Витиния. Непрекъснато разрастващото се селище, разположено в полите на заснежения Мизийски Олимп, сочеше отдалеч благополучие. Пътникът се отби в града, но за негово разочарование местните жители нямаха какво лошо да му кажат за своя осемдесетгодишен цар, та затова почти не се задържа при тях. Следващата му спирка беше самата столица на царството — Никомидия, където се намираха царят и дворът. Градът беше и преуспяващ, и доста голям, като най-голямата му забележителност представляваше малкият акропол, надвесил се над спокойните води на морския залив, от който се издигаха дворецът и най-големият храм.

Разбира се, в Никомидия Митридат не беше предпазен от неприятности. Беше напълно възможно, както си ходи по улицата, някой от минувачите да го разпознае — да речем жрец към някое от пръснатите по целия свят братства като това на Ма или на Тюхе, или пък просто грък от Синоп. Затова царят — търговец счете за по-благоразумно да се настани в една миризлива странноприемница далеч от богатите квартали на града и да придърпва краищата на качулката си, когато излиза да се разхожда. Целта му беше да опознае по-отблизо народа на Витиния, да почувства пулса му и да провери доколко жителите на Никомидия са готови да защитават своя владетел, доколко са му предани, за да водят война в негово име, ако случайно назрее конфликт с царя на съседен Понт.

Края на зимата и цялата пролет Митридат прекара в скитания от Хераклея — най-голямото пристанище на Витиния на Евксинския понт — чак до най-затънтените краища на Фригия и Пафлагония. От погледа му не убягваше състоянието на пътищата — ако изобщо можеше да се говори за пътища, — на обработваемите площи, на самите хора.

И така, в началото на лятото Митридат се завърна в Синоп, уверен в своите сили, отмъстен за миналите си неуспехи и пълен с идеи за бъдещето. В двореца обаче все повече се слушаше гласът на истеричната му съпруга Лаодика, която често взимаше думата и рядко я оставяше на смълчаните царедворци. Митирдатовите чичовци Архелай и Дифант отдавна не бяха сред живите, а братовчедите му Неоптолем и Архелай още се намираха в далечна Кимерия — факт, който превръщаше царя най-уязвим именно в двореца му. От първия момент започнаха да го спохождат съмнения и тревоги, празничното му настроение угасна и в крайна сметка Митридат се отказа от първоначалното си желание да отдъхне на царския престол, да нагости царедворците си с богат пир и да им разправи за незабравимата си одисея из западните краища на полуострова. Вместо това той дари всички с ледената си усмивка, награби сестра си Лаодика и я люби, докато тя самата не го помоли за милост, навести всичките си синове и дъщери с майките им и зачака какво предстои да се случи. В едно беше сигурен — в двореца се готвеше нещо. Но докато не разбере в какво се състои то, реши да не споменава думичка за патилата си по време на тайнственото си изчезване, още по-малко за бъдещите си планове.

Вечерта, докато се разхождаше из двореца, го настигна Гордий, кападокийският му тъст, който само сложи ръка на устните си и с жест му обясни, че възможно най-бързо двамата трябва да се срещнат горе на покрива. Нощният въздух блестеше пред очите им със сребърните оттенъци на месечината, вятърът рошеше лунната пътека в залива, силуетите на стражата се чернееха като зейнали отвори в плътта на майката — земя, сякаш всеки момент от недрата й ще изскочи всемогъщият мрак и ще погълне светлината, която слънчовата сестра пръскаше по небето. Дворецът се издигаше в средата на малък полуостров и оттатък провлака, който като човешка шия го свързваше със сушата, градът спокойно спеше своя празен сън. Сянката на крепостните стени, които го обграждаха, безмълвно се зъбеше на белезникавите пясъци по брега.

Царят и Гордий застанаха точно на средата между две от наблюдателниците на двореца, седнаха на плочките, за да се скрият зад каменния парапет, и зашепнаха толкова тихо, че дори и птиците не можеха да ги чуят.

— Този път Лаодика беше убедена, че няма да се върнеш, Велики — заговори Гордий.

— Наистина ли? — рече с вледеняващ тон Митридат.

— От три месеца си има любовник.

— Кой?

— Братовчед ти Фарнацес, Велики.

А така! Хитра лисица беше тази Лаодика! Няма да си избере кой да е, ами един от малкото мъже в рода, които можеха да се надяват на престола, без да се притесняват от законните претенции на непълнолетните царски синове. Фарнацес беше син на един от братята на Митридат V и на една от сестрите му. И по бащина, й по майчина линия кръвта му беше царска. Имаше всички изгледи за успех.

— Сигурно си мисли, че няма да науча — подметна Митридат.

— Мисли си, че малкото посветени в тайната няма да посмеят да ти кажат — обясни Гордий.

— Ами ти как така посмя?

Той широко се усмихна и зъбите му заблестяха на лунната светлина.

— Господарю мой, никой не може да измести теб от трона! Знам го още от първия път, когато те видях.

— Имаш думата ми, Гордий, че ще ти се отблагодаря, както подобава — облегна се царят на стената зад себе си и потъна в размисъл. Най-накрая добави: — Сигурно смята да ме убие съвсем скоро.

— И аз така мисля, Велики.

— Колко предани люде имам тук, в Синоп?

— Мисля, че са много повече от нейните. Тя е жена, царю, много по-жестока и коварна от мъжете. Кой би могъл да й има доверие? Онези, които са застанали на нейна страна, се надяват на издигане в йерархията, но всъщност разчитат повече на Фарнацес, отколкото на сестра ти. Предполагам, че когато той застане на престола, съучастниците му ще очакват да се отърве и от нея. И все пак повечето хора в двора не подкрепят заговора.

— Добре! Оставям на теб, Гордий, да съобщиш на всички онези, които още са ми предани, че се готви заговор. Нека бъдат готови за действие по всяко време на денонощието — нареди царят.

— Какво смяташ да правиш?

— Нека първо се опита да ме убие, пък аз ще я науча нея, дърта крава! Все пак ми е сестра. Не мога да си позволя да проливам кръвта й. Ще измисля нещо достатъчно ужасно, за да страдам и аз заради греха й.

— Велики, защо просто не ме оставиш още сега да ги арестувам двамата с Фарнацес! — едва се сдържаше да не извика на висок глас Гордий. — Ами ако те отровят! Колкото и да внимаваш с храната си, сестра ти може да ти сложи малко бучиниш или да ти пусне пепелянка в леглото. Умолявам те, остави ме да ги затворя още тази нощ! Така ще е най-лесно.

Но царят поклати глава.

— Трябват ми доказателства, Гордий — говореше той с каменно спокойствие, без нотка страх в гласа си. — Нека се опита да ме отрови. Да видим с биле ли ще бъде, или с гъби, или със змийска отрова… Сама ще си избере, пък да я видим как ще ми я поднесе.

— Царю, царю! — повтаряше тъстът му.

— Няма от какво да се тревожиш, Гордий — успокои го Митридат. — Никой не знае — дори и Лаодика, — че през онези седем години, които прекарах да се крия от отмъщението на майка си, се имунизирах срещу всички отрови, познати на човечеството — дори срещу такива, за които само аз знам. Ако на света има човек, който да твърди, че разбира от отрови, това съм аз. Да не мислиш, че всички тези белези по тялото ми са от ножове на убийци? Не! Това са следи от змийски ухапвания, Гордий, за да съм сигурен, че никой от роднините ми няма да успее да ме премахне с отрова — най-удобния за пред хората начин.