Когато навърши седемнайсет, Митридат се почувства достатъчно зрял мъж, за да поеме към властта. Прати тайно послание до чичо си Архелай, за когото знаеше, че не храни особено добри чувства към царица Лаодика, нищо че му се падаше природена сестра. Двамата се срещнаха на няколко пъти сред хълмовете край Синоп, където царицата се беше установила за постоянно, за да подготвят своя план и Митридат да се срещне с всички по-лични благородници, на които Архелай имаше доверие. Край Синоп бъдещият цар получи първите клетви за вярност от страна на сподвижниците си.
Всичко мина точно както го бяха запланували: Синоп падна не след обсада или гражданска война, а вследствие на блестящо изигран дворцов преврат. Царицата и Хрест бяха обезвредени за броени минути, без да се стига до излишно проливане на кръв. Кръв започна да се лее по-късно, под острието на палача, което отнесе не една и две глави на чичовци, лели и братовчеди. Хрест беше премахнат по-късно, а последна се раздели с живота царица Лаодика. Възпитан в синовна обич, Митридат не посмя да прати майка си на дръвника, ами я хвърли в тъмница в една от кулите на синопската крепост, където не се намери кой да я храни и тя, горката, умря от глад. Без да се чувства отговорен за смъртта на майка си, Митридат VI беше настроен да управлява сам. А още нямаше осемнайсет години.
Младият цар кипеше от енергия; жадуваше да върши велики дела, искаше му се да види Понт най-могъщото царство не само в Мала Азия, но и в целия свят? Сребърното огледало, което държеше край леглото си, всяка сутрин му напомняше, че няма друг цар като него на земята. Вместо диадема или тиара носеше на главата си лъвска глава, чиято свирепа уста се зъбеше заканително над челото му, а гривата сякаш беше собствената му коса. И това беше близо до истината, защото Митридат се радваше на гъсти, златисторуси къдрици — досущ като на Александър Велики, — които подстригваше и сресваше винаги по начин, който да напомня за славния му предшественик. Освен това, за да подчертае мъжествеността си, царят не си пускаше брада или мустаци, каквито елинистическият вкус никога не би приел, ами имаше подобни бакенбарди около ушите си. Изобщо, каква разлика от Никомед, царя на Витиния! Митридат беше мъж в разцвета на силите си, идол на жените, огромен на ръст, хищен, безстрашен, могъщ. Поне така го изкарваше сребърното му огледало и той се чувстваше доволен от себе си.
Ожени се за най-голямата си сестра, също Лаодика, а след това често се женеше, за да докара броя на съпругите си около дузина, без да се броят наложниците, които бяха поне няколко пъти повече. За царица беше обявена Лаодика, но това щеше да бъде в сила, докато той не изпускаше случай да й напомни, докато се държи лоялно към мъжа си. И за да подкрепи тази си заплаха с дела, Митридат си поиска жена и от сирийската династия на Селевкидите; желанието му беше удовлетворено, може би защото в сирийския двор се чудеха какво да си правят принцесите, и една лична девойка, наречена Антиохида, бързо пристигна в Понт. По-нататък Митридат си взе за жена някоя си Ниса, дъщеря на кападокийския принц Гордий, като в замяна даде една от по-малките си сестри (пак Лаодика) на кападокийския цар Ариарат VI.
Царят на Понт скоро се убеди колко са полезни браковете по сметка. Тъстът му Гордий скрои заговор със сестра му Лаодика и двамата убиха мъжа на Лаодика, царя на Кападокия, поставяйки едва проходилия Ариарат VII на престола и осигурявайки на Митридатовата сестра поне петнайсетина години безметежно регентство. В действителност щеше да управлява чичото на малкия Ариарат. Но изведнъж Лаодика Кападокийска, която мечтаеше да управлява, независимо от Митридат и вярното му куче Гордий, се поддаде на увещанията на витинския цар Никомед и се отвърна от брат си. Гордий избяга в Понт, Никомед се провъзгласи за цар на Кападокия, но предвидливо остана в родната Витиния, позволявайки на новата си жена Лаодика да върши, каквото си иска в Кападокия, стига да забрави някогашното приятелство с Понт. Подобно състояние на нещата бе добре дошло за амбициозната Лаодика. Единственият й проблем беше синът й, който бе станал на десет години и както повечето царски наследници в Изтока от малък развиваше качества на самодържец и не желаеше регентка, пък била тя и родната му майка. За известно време Лаодика сложи край на илюзиите му, но не и на амбициите му. Месец по-късно Ариарат се представи на чичо си Митридат в Амазия, а още месец по-късно чичо му го върна на престола му в Мазака. Съществената разлика между царство Понт и царство Кападокия бе, че първото поддържаше винаги армията си в готовност, а второто — не. Лаодика беше осъдена на смърт, убита пред очите на брат си; с един удар беше сложен край на влиянието на Витиния върху делата на Кападокия. Единственото, което не успя Митридат, бе да убеди десетгодишния Ариарат VII да приеме обратно у дома Гордий. Детето твърдеше, че не иска да има нищо общо с убиеца на баща си.
Цялата тази кападокийска бъркотия заемаше само малка част от вниманието на младия цар на Понт; още през ранните години на своето управление той насочи огромната си енергия най-вече за създаването на многобройна и способна на действие армия, както и за съответното увеличаване на доходите в понтийската хазна. Макар и да играеше ролята на див звяр, младият Митридат беше човек, който мислеше за бъдещето, и въпреки привидната си самонадеяност и позьорство имаше точна преценка за собствените си сили.
С шепа от понтийските аристократи, много от които му се падаха близки роднини — чичо му Архелай, чичо му Дифант, братовчедите Архелай й Неоптолем, — той се качи на кораб от пристанището в Амиз и предприе дълго пътешествие покрай източните брегове на Евксинския понт. Пътуваха инкогнито, сякаш бяха гръцки търговци, търсещи нови търговски връзки. Навсякъде, където корабът спираше, те слизаха и подробно изучаваха местността, което не беше лесна работа, тъй като срещаха все неуки и необразовани люде. Трапезунт и Риз отдавна бяха плащали данък на понтийския цар, а и формално се водеха част от владенията му, но на изток от тези преуспяващи градчета, извличащи своята печалба от богатите сребърни мини навътре в сушата, започваше същинска „тера инкогнита“.
Експедицията разучи легендарната Колхида, където река Фазис се влива в морето и където местните жители провесват напреко на течението й овчи руна, за да отсяват многобройните късчета самородно злато, идещо от Кавказ. За новодошлите гледката, която представляваше великата планина, щеше да си остане незабравима, защото за пръв път им се случваше да разберат, че планинските земи на Понт и Армения не са най-високите части на света. Ветровете постоянно ги засипваха със сняг, а изтощените пътници не си даваха и минутка покой, страхувайки се да не бъдат изненадани от наследничките на легендарните амазонки, които преди векове били прокудени от родните си места в долината на река Термодон, днес част от Царство Понт.
Лека — полека Кавказ оставаше зад гърба на платнохода и от полите му на север се разгръщаха безкрайните равнини на скитите и сарматите, все многобройни народи, чиито буйни нрави с вековете гърците бяха успокоили не по пътя на силата, а чрез своите традиции и култура, които разпространяваха чрез колониите си по бреговете на Скития и Сарматия. За варварите от севера гърците оставаха едно екзотично, неустоимо предизвикателство.
Там, където делтата на река Варданес3 разсичаше на две морския бряг, корабът на цар Митридат навлезе в огромното и почти отвсякъде заобиколено със суша езеро, носещо името Меотис4, обиколи бреговете му, образуващи нещо като триъгълник, и се натъкна на устието на най-могъщата река в света — легендарната Танаис5. Пътешествениците щяха да чуят още много имена на големи реки — Ра, Удон, Бористен, Хипанис6, — както и легендите за обширното море на изток, наричано Хиркан или Каспиум.
Навсякъде, където гърците бяха основали своите търговски колонии, се отглеждаше в огромни количества жито.
— Можехме да отглеждаме и повече, но няма къде да го продаваме — обясняваше етнархът на Синде7. — След като опитаха за пръв път пшеничен хляб, и скитите започнаха да обработват земите си и да сеят жито.
— Преди сто години сте продавали жито на нумидийския цар Масиниса — напомни му Митридат. — Съществуват и други пазари. Само преди няколко години римляните даваха мило и драго за пшеничено зърно. Защо не си търсите сами купувачи?