— Навярно защото съм римлянин, архигалос, а не фригиец. — Той се обърна на другата страна и се запъти към тежките бронзови врати на целата. — И защо точно тази азиатска богиня се е загрижила толкова много за съдбата на Рим?

— Загрижила се, и то отпреди цели векове, Гай Марий. Иначе никога нямаше да се съгласи да подарим на Рим пъпния й камък.

— Да, да, това добре го разбрах! Но пак не ми отговори на въпроса — напомни му Марий, склонен все повече и повече да се държи невъзпитано.

— Кубаба Кибела не разкрива пред никого своите висши помисли, Гай Марий, дори и пред нас, нейните жреци — отказа да задоволи любопитството му Батацес, който пак засия като слънцето, излизайки от сумрака вътре в светилището на ослепителната дневна светлина пред него. Избра си едно от мраморните стъпала пред входа и подкани с жест Марий да седне до него. — И все пак, доколкото ми е съдено да опозная характера на Великата майка, струва ми се, че тя вижда в бъдещето на Рим. Според нея вашият град ще продължи да увеличава и занапред своята мощ за сметка на останалия свят и навярно един ден Песин ще попадне под властта му. Вече сто години вие, римляните, сте дали подслон на нашата богиня под името Магна Матер². От всички храмове, които са й били издигнати по света, този в Рим е любимото й убежище. Нито голямото светилище в Пирея, нито дори това в Пергам не я интересуват толкова, колкото това, което вие й издигнахте. Мисля, че богинята просто обича Рим.

— Е, толкова по-добре за нея! — заключи в типичния си стил Марий.

Внезапно Батацес потръпна и притвори очи. Въздъхна, вдигна рамене и посочи надолу в краката им, където се виждаше кладенец.

— Имаш ли за нещо да попиташ богинята?

Но Марий поклати отрицателно глава.

— Какво, да викам вътре в кладенеца и да чакам нечий призрачен глас да ми отговаря? Не.

— Тя винаги е отговаряла по този начин на зададените й въпроси.

— Не става дума за липса на уважение към Кубаба Кибела, архигалос, но просто боговете вече са ме дарявали веднъж със своите предсказания и не мисля, че ще е благоразумно да ги питам пак — повтори своето вечно обяснение Марий.

— Тогава нека просто останем на слънце, Гай Марий, и да послушаме песента на вятъра — предложи Батацес, за да прикрие своето разочарование; толкова труд беше хвърлил да намери нужните подземни оракули и да ги научи какви отговори да дават на великия римлянин.

— Сигурно не знаеш — внезапно смени темата Марий няколко минути по-късно — как мога най-лесно да вляза в контакт с царя на Понт? Така де, дали имаш представа къде се намира той в момента? Пратих му вест в Амазия, но вече осем месеца не съм получил никакъв отговор от него. Нито пък на второто ми писмо.

— Той е в постоянно движение, Гай Марий — опита се да го успокои Батацес. — Нищо чудно да не се е намирал в Амазия по онова време.

— Ами той като се движи, няма ли вестоносци, които да го догонват?

— Мала Азия не е Рим, нито Понт може да се оприличи на римска провинция. Дори и царедворците на цар Митридат не могат да знаят къде се намира той в момента, освен ако сам не им го съобщи. Което се случва рядко.

— Богове! — не скри смайването си Марий. — Че как тогава съумява да държи всичко под контрол?

— Има достатъчно довереници, които да го заместват при отсъствията му — да не говорим, че управлението на страната не е кой знае колко трудна задача, защото повечето градове в Понт са гръцки и се управляват сами. Единствената им работа е да плащат на Митридат данъците, които той им иска. Колкото до провинцията, то селата са изостанали и твърде изолирани едно от друго. Понт е планинска земя и представлява няколко планински вериги, успоредни на Евксинско море. Затова и комуникациите от единия до другия край на царството са доста лоши. Царят разполага с много крепости, пръснати из цялата страна, и доколкото знам, поне четири резиденции: Амазия, Синоп, Дастейра и Трапезунт. Но както ти казвам, повечето време прекарва на път, придружен от отбрана свита. Често отива до Галатия, Софена, Кападокия и Комагена, където управляват все негови роднини.

— Разбирам — наведе се напред Марий и провря двете си ръце между коленете си. — Излиза, че ще е невъзможно някой ден да го посетя?

— Зависи от това, колко дълго възнамеряваш да останеш в Мала Азия — рече Батацес с привидно безразличие.

— Ами ще гледам да остана възможно най-дълго, така че да успея да се срещна с царя на Понт, архигалос. Междувременно ще навестя цар Никомед — той поне стои на едно място! Зимата ще прекарам отново в Халикарнас, а пролетта възнамерявам да отида в Тарс, откъдето ще направя едно пътешествие навътре в страната с надеждата да намеря царя на Кападокия Ариарат.

Всичко това Марий разправяше с напълно непринуден тон, а сетне, също тъй непринудено, се прехвърли на въпроса за финансите на храма, към които твърдеше, че проявявал искрен интерес.

— Няма никакъв смисъл, Гай Марий, да държим парите на богинята да патинясват по разни тайни хранилища — обясни му любезно Батацес. — Като ги даваме на заем срещу добра лихва, ние увеличаваме богатствата й. Но за разлика от други храмове, ние поне гледаме да не влизаме в парични сделки с жителите на Песин.

— С такава дейност никой никога не се е занимавал в Рим — подхвърли Марий. — Предполагам, защото римските храмове са собственост на народа и се управляват от държавата.

— Но и римската държава може да печели пари, нали?

— По-скоро би могла, но това само ще доведе до увеличаване на бюрокрацията. Римляните никога не са одобрявали бюрократите. Ще излязат или прекалено мързеливи, за да има някаква полза от тях, или прекалено досадни, за да ги понасяме с лека ръка. При нас лихварството е частна дейност и с нея се занимават истински професионалисти.

— Ако щеш ми вярвай, Гай Марий — похвали се Батацес, — че и при нас храмовите лихвари са истински професионалисти.

— Това дали важи за Кос? — попита Марий.

— Имаш предвид храма на Асклепий?

— Именно.

— А, там професионализмът е на особена висота! — въздъхна Батацес не без нотка на завист. — Превърнали са се в толкова мощна институция, че ако искат, и войни могат да водят! Разбира се, има и много хора, които си влагат парите при тях.

Марий се изправи.

— Благодаря ти за всичко, архигалос.

Батацес го проследи как слиза по стълбите по посока на красивата колонада, издигната над самата рекичка, и щом се увери, че посетителят няма намерение да се връща назад, тичешком се насочи към своята резиденция, малко, но красиво дворче, построено насред зелена дъбрава.

Батацес се затвори в кабинета си, извади си нещата за писане и набързо надраска писмо до цар Митридат:

„По всичко изглежда, велики царю, че римският консул Гай Марий държи на всяка цена да те види. Помоли ме да го осведомя къде може да те намери, но въпреки че по никакъв начин не го окуражих, той заяви, че смята да остане в Мала Азия достатъчно дълго, за да те изненада най-после някъде из страната.

Близките му планове включват посещение на Никомед и Ариарат. Да се чуди човек какво го е подтикнало да предприема толкова тежко пътуване чак до Кападокия, след като вече не е млад, а и по всичко изглежда, че си има проблеми със здравето. Но стана ясно, че възнамерява да отиде с кораб до Тарс и оттам да влезе в Кападокия.

Според мен този човек е изключителен, Велики, щом е успял да стане римски консул цели шест пъти — при това със своя прям и чепат характер, — в никакъв случай не бива да го подценяваме. Никой от римските аристократи, с които имах случай да се запозная, не му прилича по нищо. Всички те държат на такта и доброто възпитание, докато Гай Марий дава вид да не се съобразява с нищо и с никого. Навярно трябва да съжалявам, че навремето в Рим нямах възможност да се запозная с него и да го сравня със събратята му. Може би щях да си създам по-ясна представа за качествата му, отколкото тук, в Песин.

Надявам се, че с това си писмо още веднъж ти засвидетелствам своята верноподаническа преданост, Батацес.“

Писмото бе загърнато и запечатано в калъф от най-фина кожа, а сетне прибрано в специална кесия. Батацес го връчи на един от подчинените си жреци и го прати възможно най-бързо да се яви в Синоп, където се намираше цар Митридат.

Съдържанието на писмото никак не се хареса на царя, който задъвка месестата си устна и започна да се мръщи толкова страховито, че всички царедворци, чиято работа бе да го гледат, без да си отварят устата, се радваха на скромното си положение и искрено съчувстваха на Архелай, седнал при господаря си и длъжен да отговаря на въпросите му. Не че Архелай плачеше за съчувствие: първи братовчед на царя и най-знатен велможа в цялото царство, той беше колкото слуга, толкова и приятел, колкото братовчед, толкова и същински брат на своя цар.