— Не мога да го повярвам! Баща ми е мъртъв!

— И то толкова внезапно — поклати печално глава Сула. В следващия миг го разтърси мощно хълцане. — Толкова внезапно! Нищо му нямаше, Квинт Пий! Бях дошъл да му покажа своето уважение, а той ме покани на вечеря и двамата си прекарвахме толкова приятно! И изведнъж, тъкмо свършвахме с яденето и… ето ти на!

— О, защо, защо, защо! — още малко и щеше да рухне съвсем малкият Прасчо. — Тъкмо се беше върнал у дома, при това не беше никак стар!

Сула прегърна приятелски Метел Пий, притисна главата му до лявото си рамо и с дясната си ръка започна да го гали по косата. Но ако сломеният от мъка син сега надигнеше очи, щеше да прочете в погледа на лъжливия си приятел една чисто и просто плътско удовлетворение, следствие от огромно физическо и психическо натоварване. Нима бъдещето на Сула можеше да крие друго толкова вълнуващо преживяване? За пръв път се бе почувствал нещо повече от убиец, тъй като беше преживял до неговата същинска кулминация — акта на умирането. Не само че уби човек, но и му даде своята благословия по пътя към смъртта.

Икономът се показа от триклиния, за да свари как самият Аполон утешава младия му господар. Но това беше просто илюзия. Достатъчно му беше да примигне, за да разпознае русокосия Сула.

— Трябва да вървя — обърна се към него гостенинът. — Оставям го на грижите ти. И нека обадят на всички от семейството.

Щом излезе на Кливус Викторие, Сула дълго време трябваше да се взира в нощта, преди очите му да свикнат да виждат в тъмното. Доволен, той, се запъти към храма на Магна Матер. Минавайки над първата канализационна шахта, напъха празното си шишенце през решетката и го остави да се изгуби в непрогледния мрак.

— Вале, Прасчо, прасенцето ми! — извика той и протегна ръце към небето, сякаш искаше да го сграбчи. — О, чувствам се по-добре!

— О, Юпитер! — хвана се за главата Гай Марий, като остави писмото на Сула и се обърна смаян към жена си.

— Какво е станало?

— Прасчо е умрял.

Макар и да беше самото превъплъщение на идеала за римска матрона и да държеше на престижа на хората от своето съсловие, Юлия отдавна се беше примирила с непочтителното отношение на мъжа си към Квинт Цецилий Метел Нумидик.

— О, това е ужасно — затюхка се тя, без да знае точно какво очаква съпругът й да му отговори.

— Ужасно ли? На мен пък ми се струва твърде прекрасно, за да е истина!

Марий отново пое свитъка, разгъна го върху масата и потърси мястото, докъдето беше стигнал. След като след дълго мърморене под носа си най-после успя да стигне до края, той си направи удоволствието да го прочете повторно открай докрай, та и Юлия да разбере за какво точно става дума.

„Цял Рим се стече на погребението му, каквото на друго не си спомням някога да е имало… Но пък и по времето, когато изпращаха Сципион Емилиян на погребалната му клада, бях доста малък, за да се интересувам от подобни мероприятия.

Малкият Прасчо се е превърнал в друг човек от мъка и с плачовете и цивренията си по целия път от едната порта, на града до другата определено си заслужи името Пий. Предците на Цецилий Метелите се оказаха симпатична компания, поне ако се вярва на техните имагинес, а защо са те, ако не да им се вярва. Някои от актьорите, които играеха ролята на славните покойници, не престанаха да подскачат, да се въртят и да танцуват, наподобявайки твърде успешно хибриди от жаба, скакалец и сърна едновременно. Чак започнах да се чудя дали Цецилиите не са произлезли от някое от въпросните животни, или пък са любопитна кръстоска на всички заедно. Но както и да е.

Напоследък Прасчо Младши не ме изпуска нито за миг, навярно защото баща му умря в моите ръце. Като казвам в моите ръце, разбирай ме буквално — до самия край на мъчителната си агония Прасчо се беше вкопчил в пръстите ми, което явно убеди сина му, че двамата със стария сме загладили веднъж завинаги всякакви различия помежду си. Спестих си да му кажа, че всъщност поканата за вечеря у стария Метел беше съвсем случайна. Едно от нещата, които ми направиха впечатление беше, че през цялото време, докато баща му умираше, а дори и по-късно, Прасчо Младши нито веднъж не заекна. Изглежда, че дефектът го е споходил след битката при Араузио, а не е недостатък по рождение. Самият той твърди, че заекването го тормози само при спомена за клането в Галия, но най-вече, когато му се налага да държи официална реч. Представям си как би водил религиозна церемония! Поне няколко дни ще минат, преди да успее да докара открай докрай ритуалите, без да се запъне или да сбърка нито веднъж. Доста трябва да са търпеливи тези, дето ще го слушат…

Писмото ти го пиша броени часове, преди да замина за Близка Испания. Надявам се да се окаже хубава война. Ако се вярва на докладите, келтиберите окончателно са се хванали за оръжието, а лузитаните в Далечна Испания, където далечният ми братовчед Долабела е смазал едно-две бунтовнически гнезда, се стараят да обърнат всичко с главата надолу.

Вече се проведоха изборите за военни трибуни, та и Квинт Серторий ще заминава с Тит Дидий. Изобщо, все едно се връщат старите времена. Само дето началникът е друг и не чак толкова добър, колкото нашия Гай Марий, нищо, че и той е нов човек. Ще ти пиша, когато се случи нещо интересно за разказване, но в замяна очаквам ти да ми опишеш с подробности що за риба е тоя ми ти цар Митридат.“

— И какво е правил Луций Корнелий на вечеря у Квинт Цецилий? — полюбопитства Юлия.

— Навярно си е предлагал услугите — предположи Марий.

— О, не, Гай Марий, не може да бъде!

— Че защо да не може, Юлия? Не мога да му се сърдя за това. Прасчо е — така де, беше — в своя апогей; в последните месеци влиянието му безспорно беше по-голямо от моето. При подобни обстоятелства, когато бедният Луций Корнелий е пропъден веднъж завинаги от средите на Скавър, на него не му остава друга възможност, освен да избира между Прасчо и хора като Катул Цезар. — Марий въздъхна и поклати глава. — Тъй или иначе, Юлия, сигурен съм, че някой ден Луций Корнелий ще успее да премахне всички прегради между себе си и тия от неговия сой и ще се превърне в идеалния римски патриций.

— Значи вече не го смяташ за приятел!

— Като че ли така излиза.

— Не мога да го проумея! Двамата с него бяхте толкова близки.

— Така беше — съгласи се той, доволен, че са подхванали точно тази тема. — Но все пак, скъпа, трябва да знаеш, че това не беше приятелство между двама души, които изпитват някакво естествено влечение един към друг. Мисля, че и баща ти изпитваше към Сула абсолютно същите чувства като мен — за него другият му зет беше човек, на когото можеш да се довериш, но само когато става дума за сериозни дела. Има ли достатъчно работа, винаги можеш да се сближиш със Сула. Но се съмнявам, че човек като Луций Корнелий ще изпитва радост от отношения, каквито съществуват например между мен и Публий Рутилий. Разбираш ли — отношения, при които двамата можем да откриваме куп грешки и недостатъци у другия, но това не е причина да му обърнем гръб. Луций Корнелий не е роден, за да прекарва времето си в приятелски беседи на пейката в градината и да му е хубаво със старите другари. За него подобен начин на живот е чужд.

— А какво не му е чуждо, Гай Марий? Никога не съм знаела какво представлява в действителност Луций Корнелий.

Но съпругът й само поклати глава и се засмя.

— Никой не знае. Дори след толкова години, прекарани заедно, не бих се опитал да гадая.

— О, аз мисля, че знаеш много повече, отколкото се правиш — не се съгласи тя, — но си имаш причини да мълчиш. Или поне пред мен. — Приседна до мъжа си. — Ако Луций Корнелий има поне един приятел на света, това е Аврелия.

— И аз така съм забелязал — сухо изрече Марий.

— Няма защо да си вадиш веднага заключения. Много добре знаеш, че между двамата няма нищо! Просто имам предвид, че ако Луций Корнелий е склонен да се разкрие пред някого, то това ще е Аврелия.

— Е, щом казваш — махна с ръка Марий и сложи точка на разговора.

Готвеха се да презимуват в Халикарнас. Твърде късно се бяха прехвърлили на малоазийския бряг, за да предприемат тепърва дългото и изтощително пътуване по суша от Егейско море до Песин, дълбоко в сърцето на полуострова. Атина ги беше задържала, защото и на двамата им се хареса, а пък веднъж стъпили в Атика, нямаше как да не прескочат и до съседна Беотия, да посетят храма на Аполон в Делфи — нищо, че Марий твърдо отказа да се допита до Пития.

Юлия беше доста изненадана от тази му реакция и не бе закъсняла да попита на какво се дължи тя.