За голямо съжаление на колегата си главнокомандващ Марий не обърна никакво внимание на празното му самохвалство и сякаш изобщо не се интересуваше какви ги върши той във Вария. Цепион го повика обратно в Карсеоли, но той и този път не го удостои с отговор. Беше се настанил в лагера на Скатон край реката, след продължителни усилия го беше превърнал в здрава крепост и в крайна сметка бе прибрал вътре всички войници, с които разполагаше. Ден след ден легионерите му провеждаха своите учения, а Цепион гореше от нетърпение кога най-после ще нахлуят в земите на марсите. Марий беше наследил жалките остатъци от Луповата армия — всичко на всичко пет кохорти — и като ги събра с шестте хиляди оцелели от поражението на Валериевия път — за тях имаше достатъчно оръжие — успя да сформира три пълноценни легиона. Но преди да направи и една крачка напред — уведоми той Цепион, — трябвало да бъде сигурен в способностите на войниците си. Вече той щял да определя кой е готов за бой и кой не, а не някакъв си главозамаял се кретен, който не може да различи лявото крило от авангарда.

Самият Цепион разполагаше с легион и половина, които реши да раздели на две равни половини. С подобни скромни сили никога не би се решил сам да нападне. И така, докато Марий провеждаше своите безкрайни учения някъде на североизток, Цепион седеше във Вария и го ругаеше на поразия. Юни свърши, квинктилис започна, а Марий продължаваше да обучава войниците си, без да чува ругатните, които се носеха по негов адрес във Вария. Също като Луп преди него Цепион прекарваше повечето от времето си в писане на жалби до Сената, където Скавър, Ахенобарб Понтифекс Максимус и Сцевола стояха постоянно нащрек да не би случайно Филип да убеди назначените отци, че командването трябва да се отнеме от Гай Марий.

Към средата на квинктилис обаче в лагера на Цепион дойде неочакван посетител. Не друг, а водачът на марсите, Квинт Попедий Силон.

Беше довел със себе си двама наплашени до смърт роби, едно тежко натоварено магаре и две кърмачета, за които отдалеч се виждаше, че са близначета. Предупреден от офицерите си, Цепион бавно се доближи до форума в средата на лагера, за да посрещне неканения гост. Силон бе дошъл в пълно бойно снаряжение, а двете дечица, поверени на млада робиня, бяха повити в пелени от пурпур и злато.

Щом зърна Цепион, Силон се усмихна радостно.

— Квинт Сервилий, каква радост, че те виждам! — възкликна той и пристъпи към римлянина с протегната ръка.

Цепион обаче добре усещаше погледите на всички върху себе си, затова гордо навири нос и сякаш дори не забеляза подадената му ръка.

— Какво желаеш? — попита той с присъщото си високомерие.

Силон прибра невъзмутимо ръката си, сякаш в пренебрежението на Цепион нямаше нищо обидно, и с няколко изречения изясни положението си:

— Дошъл съм да търся убежище и закрила в Рим. И в името на приятелските ми чувства към покойния Марк Ливий Друз предпочетох да се предам на теб вместо на Гай Марий.

Отговорът попадна на място и Цепион усети как сърцето му мъничко се размеква. Освен това го гризеше и голямо любопитство.

— Защо ти е изобщо убежище? — зачуди се той, докато погледът му се местеше от Силон на бебетата с пурпурните пелени, от роба на претовареното магаре.

— Както добре знаеш, Квинт Сервилий, именно марсите единствени обявиха официално война на Рим. Това, което не знаеш обаче, е, че единствено благодарение на нашите усилия италийските народи отложиха с няколко месеца бойните действия срещу Рим, нищо че войната беше обявена. На съветите в Корфинум — или както сега се нарича, Италика — аз постоянно пледирах да не се избързва със скритата надежда, че до открит конфликт така и няма да се стигне. Защото от самото начало съм гледал на избухналата война като на нещо безсмислено, пагубно и зловещо. Италия не може да победи Рим! Сред колегите ми в управлението се намериха хора, които открито ме обвиниха в защита интересите на Рим, което упорито отричах. Но преди известно време моят сънародник, преторът Публий Ветий Скатон се завърна в Корфиниум след сраженията си с консула Луп и легионите на Гай Марий. Докато докладваше за случилото се, в съвета избухнаха разгорещени спорове. Най-накрая лично Скатон ме обвини в сътрудничество с Гай Марий и всички се хванаха на думите му. Изведнъж се оказах напълно изолиран от останалите италийски предводители. Това, че не ме убиха на място в Корфиниум, се дължи единствено на факта, че съдебната власт се намира в ръцете на петстотин души едновременно, на които им беше нужно време да произнесат присъдата си. Докато петстотинте обсъждаха вината ми, аз успях да напусна града и да се върна в родния Марувиум. Когато пристигнах в земите на марсите, още не бях станал жертва на преследване, но беше ясно, че докато на власт е Скатон, за мен сигурно място в родината няма. Затова взех близнаците си Италик и Марсик и реших да потърся убежище в Рим.

— И кое те кара да мислиш, че Рим ще се съгласи да ти даде убежище? — Попита Цепион, който започваше да надушва нещо приятно в разказа на събеседника си. — Ти не си направил нищо за Рим.

— О, напротив, Квинт Сервилий, направил съм и още как! — кимна Силон многозначително към магарето. — Задигнах цялата марсийска хазна и с радост бих я предоставил на Рим. Това, дето е на гърба на магарето ми, е капка в морето в сравнение с останалото. На няколко километра от лагера ви, в една скрита долчинка, която никой, освен мен не знае, чакат още трийсет магарета, натоварени с не по-малко злато от това, което виждаш тук.

Злато! Ето какво бе надушил преди малко носът на Цепион! Колкото и да се лъжеха хората, че парите не миришат, в рода на Сервилий Цепионите отдавна се бяха убедили в обратното. Също като баща си и той винаги можеше да познае откъде ще паднат пари. Явно в семейството се раждаха с най-острото обоняние на света, щом можеха да надушат злато и от няколко километра.

— Дай да видя! — завтече се Цепион към магарето.

Дебело кожено покривало добре криеше багажа на беглеца от погледите на околните. С галантен жест Силон го дръпна встрани и пред очите на Цепион се разкри вълшебна гледка — по пет закръглени, грубо излети слитъка имаше във всеки от двата коша, натоварени на животното. На всяко от кюлчетата стоеше печат във формата на змия — символ на марсите.

— Това са около три таланта — уведоми го Силон и бързо покри съкровището, да не би нечий любопитен поглед да надникне, където не му е работа. След като грижливо затегна ремъците на покривалото, той продължително се взря в Цепион. От удивителните му жълто-зеленикави очи сякаш изскочиха пламъчета, които напълно омагьосаха и без това смаяния Цепион. — Това магаре е твое — рече му той и бързо добави, — както може би още две-три, ако ми обещаеш и личната си закрила, освен тази на Рим.

— Имаш я — дори не се и замисли Цепион, обзет от алчност. — И все пак ще взема пет магарета.

— Така да бъде, Квинт Сервилий — въздъхна Силон. — Не мога да се държа на краката си от умора! Три дни съм бягал като луд през горите.

— Щом си уморен, почини — предложи му той. — Утре ще ме заведеш в скривалището. Искам да видя с очите си това злато!

— Ще е по-сигурно, ако вземеш и войска със себе си — предупреди го марсът, докато вървяха към палатката на пълководеца. Зад тях вървеше и робинята, носеща двете бебета на ръце. Децата бяха мирни и послушни; толкова време никое не се беше разревало. — Вече са разбрали за кражбата и кой знае дали няма да пратят цял легион подире ми? Няма да е трудно да се сетят, че ще потърся убежище в Рим.

— И да се сетят, и да не се сетят, какво значение има! — кикотеше се победоносно Цепион. — Двата ми легиона ще накажат всеки, който дръзне да се приближи! — Той надигна кожената завеса, служеща вместо врата, но сметна, че гостът не е заслужил чак толкова, че да го пуска пред себе си, и влезе пръв. — А, и естествено ще трябва да оставиш синовете си в лагера, докато ни няма.

— Разбира се — съгласи се Силон, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Приличат на баща си — подхвърли между другото Цепион, докато робинята ги поставяше върху една от кушетките, явно с намерението да им смени пелените. И нямаше как да не му приличат, след като имаха същите жълто-зелени очи. Цепион изведнъж потръпна от погнуса. — Спри се, момиче! — сопна се той на робинята. — Това тук да не ти е детско отделение! Ще изчакаш да настаня някъде господаря ти, пък тогава върши, каквото си искаш!