Защото Силон беше счел за нужно да уведоми някой свой познат римлянин какво точно се е случило с Цепион. И то не за да се хвали, а да се знае, че Друз е бил отмъстен. Затова бе пратил писмо на брат му Мамерк.

„Квинт Сервилий Цепион е мъртъв. Вчера го отведох заедно с цялата му армия в клопка по пътя между Карсеоли и Сублаквеум. С измама го изведох далеч от лагера във Вария — бях му казал, че съм избягал от родината си и му нося цялата хазна на марсите. За целта водех със себе си магаре, натоварено с оловни слитъци, покрити с тънък пласт злато. Знаеш коя е неизлечимата слабост на Сервилий Цепионите! Трябва ти само малко злато и те вече са в ръцете ти.

Никой от войниците в двата Цепионови легиона не остана жив. Самият Цепион бе заловен, за да мога лично да отнема живота му. Отрязах главата му и я отнесох набучена на копие като знаме пред армията ми. В името на Друз. Да, в името на Друз, Мамерк Емилий. А също и в името на Цепионовите деца, които ще наследят Златото на Толоза. Нека червенокосото кукувиче в гнездото на Сервилиите получи лъвския пай от съкровището на галите. Това ще е най-справедливото наказание за злосторниците. Ако Цепион бе доживял мига, в който децата му ще навършат пълнолетие, той със сигурност щеше да ги лиши от наследство. Сега те ще получат всичко, което им се полага. Щастлив съм, че извърших това достойно дело в името на Друз, защото самият той щеше много да се радва. Нека споменът за Друз не увяхва в паметта на почтените хора — римляни и италийци.“

И понеже в това омразно на боговете семейство нещастията продължаваха да се трупат едно връз друго, писмото от Силон пристигна в Рим броени часове, след като Корнелия Сципионида бе получила удар и умряла. Мамерк беше изправен пред неразрешим проблем. Със смъртта на майка му Корнелия и на Квинт Сервилий Цепион и последните надежди някой ден шестте деца, живеещи в къщата на Друз, да отраснат в семейна среда, безвъзвратно отлетяха. По-кръгли сираци от тях трудно можеха да се намерят в цял Рим. От толкова много родители никой вече не беше между живите. След смъртта на любящата ги баба единственият им кръвен, роднина беше вуйчо им Мамерк.

Това означаваше най-малкото, че той ще трябва да ги приеме в собствената си къща, където да поеме възпитанието им; толкова много деца щяха да бъдат радост за семейството му и особено за мъничката му дъщеричка Емилия Лепида, която тепърва се учеше да ходи. През няколкото месеца, когато заместваше покойния Друз в дома му, Мамерк силно се беше привързал към децата, дори и към малкия Катон, който едновременно си спечели съчувствието му с твърдия си характер и симпатията му с непоколебимата си преданост към брат си Цепион. На Мамерк дори не му минаваше през ума, че нещо може да го възпре да отведе децата у дома си. Това нещо обаче се появи още щом организира всичко за погребението на майка си и се върна да говори с жена си. Те бяха женени от повече от пет години, а Мамерк продължаваше да е влюбен до уши в нея. Понеже сам разполагаше с колкото си иска пари, той си бе позволил лукса да се ожени по любов и избраницата му беше една от многобройните Клавдии, изпаднала подобно на родителите си в бедствено финансово състояние. Когато на отчаяната от живота Клавдия се предостави възможността да си хване богат мъж, тя дори не се замисли, преди да даде съгласието си. Но това не означаваше, че обича Мамерк. Още по-малко, че обича децата. Дори нейната дъщеря й досаждаше, заради което повечето време за нея се грижеха различни робини — бавачки, учейки я да получава всичко наготово и да не дава нищо в замяна.

— Те няма да живеят при нас! — сопна се Клавдия на Мамерк, преди съпругът й да е свършил с обясненията си.

— Те трябва да живеят при нас! Къде иначе да отидат? — изведнъж се видя в чудо Мамерк; още не се бе отърсил от шока от смъртта на майка си, а вече го посрещаха с други неприятни изненади.

— Притежават най-луксозната къща в цял Рим, а нямали къде да живеят! Защо не бяхме всички в тяхното положение… И шестимата наследяват повече пари, отколкото могат да изхарчат през целия си живот, а не можеш да им наемеш, няколко свестни възпитатели и учители… — Клавдия бе присвила устни в кисела гримаса. — Избий си го от главата, Мамерк! Децата няма да живеят при нас!

Това, което Клавдия не разбра обаче, бе как сама накара мъжа си да се усъмни в чувствата си към нея. Мамерк гледаше любовта на живота си и продължаваше да не разбира.

— Настоявам — рече той.

— Можеш да настояваш и водата да стане на вино, но пак няма да я бъде! Децата няма да дойдат в тази къща. Или ако те дойдат, аз ще си отида.

— Но Клавдия, имай малко милост! Те си нямат никого!

— Защо да имам милост точно към тях? Нито ще гладуват, нито ще останат без образование. Да не говорим, че откакто са се родили, не са познали що е това родителско присъствие — добави за по-убедително Клавдия Мамерк. — Двете Сервилии са лигави и надути, Друз Нерон е празна глава, а останалите са потомци на роби. Нека си стоят, където са.

— Всичко това не е причина да ги лишим от дом.

— Че ние да не ги лишаваме, я какъв дом си имат и без да ни питат.

Това, че в крайна сметка Мамерк се подчини на жена си, не беше проява на съпружеска слабост. Той знаеше да мисли практично и лесно си представи какво мъчение ще представлява за самите деца тази леля, която не ще и да чуе за тях. Все пак той беше човек със задължения, не можеше постоянно да си стои вкъщи и да внимава няма ли Клавдия да си излее злобата върху мъничките им глави. А че тя щеше да си го изкара тройно на децата, в това не се и съмняваше.

Затова реши да се обърне за съвет към Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който определено не принадлежеше към клона на Емилий Лепидите, но в цялата патрицианска фамилия в момента нямаше друг по-възрастен и по-мъдър от него. Освен това Скавър беше един от изпълнителите на Друзовото завещание, също както и единственият изпълнител на Цепионовото. Ето защо тъкмо на него се падаше задължението да се погрижи за децата на двамата покойници. Самият Мамерк имаше чувството, че е бил лишен от способността да разсъждава. Смъртта на майка му беше много тежък удар за него — цял живот беше прекарал с нея, имаше я за свой най-близък приятел, едва последните една-две години, когато Корнелия бе поела грижата за челядта на брат му и сестра му, ги беше разделила донякъде. Сега дори се досещаше, че една от причините майка му така самопожертвувателно да се хвърли да помага на Марк Ливий е било пристигането на Клавдия в къщата й. Нито веднъж Корнелия Сципионида не се бе принизила да каже нещо лошо по адрес на снаха си. И все пак възможността да се махне от дома на натрапницата навярно й се беше сторила добре дошла.

Когато Мамерк почука на вратата на Марк Емилий Скавър, той вече не беше влюбен в жена си Клавдия — и което беше по-лошо, беше неспособен дори да замести любовта си с някакви приятелски или дори добронамерени чувства към спътницата си в живота. Допреди няколко часа дори не би помислил, че е възможно толкова бързо човек да се излекува от любовта си; но фактът си беше факт — на вратата на Скавър бе застанал не той, а неговата бледа сянка, лишена едновременно от обичта на майка си и от своята любов към жена си.

Ето защо пред Скавър Мамерк с лека ръка описа положението на децата в най-черни краски.

— Как трябва да постъпя, Марк Емилий?

Скавър Принцепс Сенатус се облегна назад и впери проницателните си зелени очи в лицето му — същия орлов нос, същите черни очи и подчертани скули, както у всеки Ливий. Мамерк се бе превърнал в тъжния наследник на две отмиращи фамилии едновременно. Затова трябваше да му се оказва всякакво възможно съдействие.

— Естествено, Мамерк Емилий, убеден съм, че нямаш друг избор, освен да задоволиш капризите на жена си. Което означава, че децата ще останат в дома на Марк Ливий. А това от своя страна означава, че ще трябва да намериш някой римлянин аристократ, който да поеме възпитанието им.

— Да, но кой?

— Това ще оставиш на мен — заяви Скавър. — Все ще намеря някого.

Не му беше кой знае колко трудно да открие подходящия човек; само два дни по-късно той прати да повикат Мамерк, на когото да съобщи резултатите от търсенето си.

— Спомняш ли си — започна с нескрито задоволство, — за онзи Квинт Сервилий Цепион, който беше римски консул две години, преди великият ни родственик Емилий Павел да разгроми македонския цар Персей при Пидна?

Мамерк неволно се усмихна.

— Не съм го познавал никога лично, Марк Емилий! — отвърна той на шегата му. — Но се сещам за кого става въпрос.