Сражението — ако изобщо може да се нарече така — се проведе същия следобед. Вместо да прибере войските си в лагера, Скатон реши да прекара нощта на бойното поле, за да могат хората му призори да се заемат с разсъбличането и изгарянето на хилядите трупове, а и да преведат неизползвания римски обоз от своята страна на реката. Надяваше се в тежките волски коли да открие жито и други провизии. Скатон бе изпаднал в прекрасно настроение. Излизаше, че да се бият римляните, е по-лесно, отколкото да нашляпаш децата си вкъщи. Та те нямаха дори понятие как да се предпазват от нападения на вража територия! Именно това му се струваше необяснимо. Как бяха успели римляните да завладеят половината свят и да държат останалата в напрежение, когато не можеха да покажат носа си на петдесет километра от Рим?

Писано било скоро да си отговори на въпроса. Марий вече го дебнеше и дойде ред на самия Скатон и легионите му да бъдат изненадани.

Най-напред Марий бе попаднал на лагера на марсите — изоставен на произвола на съдбата. Нареди на войниците си да изнесат всичко — храна, бойно снаряжение, както и много пари, като нито за миг не позволи грабежът да се превърне в хаос и безредие. Вместо това прехвърли тежестта по събирането и изнасянето на плячката да се извърши от спомагателните части, които и без това нямаха работа на бойното поле. Доволен от видяното, Марий даде заповед за преследване на врага. По обяд двата му легиона излязоха на полесражението от предния ден, където завариха марсите да свалят доспехите на убитите римляни.

— О, чудесно! — извика той на Авъл Плоций. — Хората ми имат рядък шанс да опитат кръвта на много врагове едновременно! Предстои им най-голямото удоволствие на войника — поголовното клане! Без да го знаят, ето ги вече същински ветерани!

И което си беше истина, битката скоро се превърна в клане. Без да губи нито минута, Скатон стремглаво започна да отстъпва към планините, оставяйки на римляните труповете на две хиляди свои сънародници и цялата плячка, която сам бе взел предния ден. Но колкото и позорно да бяха избягали марсите, Марий не можеше да отрече, че победата е по-скоро тяхна — за разлика от Перперна и Луп Скатон бе успял да спаси голямата част от войската си, при това с оръжието й. Губещи бяха само римляните; толкова месеци усилена подготовка и накрая безславен край за осем хиляди римски младежи само защото ги е предвождал някакъв идиот.

Близо до моста римляните се натъкнаха на труповете на Луп и Месала.

— Жалко за Марк Валерий; щеше да излезе добър войник от него — сподели Марий пред Плоций. — Но виж, за Луп чак се радвам, задето Фортуна така му обърна гръб! Ако беше оцелял, като нищо щеше да прати още толкова войници на оня свят.

На което Плоций нищо не отговори.

Марий изпрати телата на консула и легата обратно в Рим под охраната на единствената си конна дружина. Началникът на конницата отнесе и писмото му с обяснения какво точно се е случило. „Крайно време е — мислеше с горчивина Гай Марий, — Рим да бъде сплашен. Иначе хората там ще продължават да живеят все едно война не се води или все едно италийците не могат да ни размажат с едно завъртане на петата.“

В замяна на двата трупа Скавър Принцепс Сенатус му прати две писма — едно от името на Сената, едно от свое собствено.

„Дълбоко съжалявам за съдържанието на официалния бюлетин, Гай Марий. Можеш да ми вярваш, че нямам нищо общо с решенията в него. Работата е там, старче, че вече ми липсва енергията, с която сам да надвия над ината на цяло стадо магарета. Преди повече от двайсет години успях да го сторя по въпроса за Югурта. Но двайсетте години безвъзвратно са отминали и никой повече не си спомня за тях. Вярно, че и стадото магарета се е ограничило от триста само на сто глави, но пак ми идват много. Всички сенатори под трийсет и пет години отбиват дълга пред родината в армията, също както и неколцина от възрастните им колеги; не знам дали си чувал за един престарял сенатор на име Гай Марий.

Когато скромното ти погребално шествие пристигна в Рим, все едно градът стана жертва на земетресение. Всичко живо и не само от женски пол започна да вие на умряло, да си скубе косите и да си дере гърдите. Изведнъж се оказа, че войната е нещо напълно реално. Мисля, че по-добър начин да се убедят съгражданите ни в тежкото положение нямаше. Духът на гордите римляни падна, и то за няколко секунди, сякаш гръм беше поразил целия град. Убеден съм, че минути преди тялото на убития консул да бъде изнесено на Форума, в цял Рим не се е намирал един-единствен човек, дори сред сенаторите и конниците, който да не гледа на войната с италийците като на детска забава. Но ето Луп, посинял и вкочанен, убит от италийска ръка на някакви си километри от Рим, при това в открито сражение. Никога няма да забравя ужаса, обхванал целия Сенат, когато се изсипахме по стълбите пред Курията, за да видим с очите си Луп и Месала… Между другото ти ли заръча на ескорта да открие лицата на мъртъвците точно преди да излязат на Форума? Обзалагам се, че си ти.

Така или иначе, Рим потъна в дълбок траур. Където и да се обърнеш, всичко е облечено в черно. Онези, които посещават заседанията на Сената, са оставили тогите, крият се под войнишки наметала и върху тогите си носят не сенаторската, а конническата ивица. Куриатните магистрати са изоставали всякакви символи на властта, дори когато са в Курията или в съда, седят на обикновено дърво. Говори се със закон да бъдат забранени пурпурът, черният пипер и златните доспехи. Ако допреди дни Рим живееше в пълно безразличие, сега е точно обратното. Където и да отида, хората говорят едно и също — няма ли да изгубим тази война?

Както ще видиш сам, официалното писмо от Сената се дели на две части. Първата лично аз се опитах да премахна, но следвайки принципа за «националната опасност», бях публично охулен от назначените отци. Какво измъдриха дебелите им глави? Отсега нататък всеки загинал в сражение римлянин, независимо дали е пълководец или прост войник, трябва да бъде изгарян на бойното поле, естествено с нужната тържественост. Никой не бива да бъде връщан в Рим от страх да не се разпространи паника сред населението.

Втората част е доста по-неприятна. Понеже добре те познавам и съм сигурен, че си отворил първо моето писмо, нека ти кажа без заобикалки, че Сенатът отказа да ти предаде върховното командване. В същото време и никой не намери смелост да предложи отстраняването ти. Резултатът е, че двамата с Цепион ще поделяте заедно командването. За по-тъпо и безсмислено решение, мисля, и да бяха искали, нямаше да се сетят. Дори да бяха връчили цялото командване на Цепион, пак щеше да е по-добре според мен. Все пак не се съмнявам, че ще успееш да се оправиш и с него, както с всички други досега.

Да не ти разправям как се бях ядосал! Проблемът е там, че останалите в Сената в голямата си част представляват засъхнали фъшкии, залепнали по задниците на умиращи овце. Истинската вълна отдавна е заминала да се сражава по полетата на Италия или, както е в случая с мен, дори да си стои в Рим, има достатъчно работа. За съжаление само малцина от нас не се причисляват към овчите фъшкии. В момента съм като с вързани ръце. В цял Рим се разполага единствен Филип, представяш ли си? Не ни стига онази кошмарна година, когато трябваше да го търпим за консул, не ни стига и убийството на Марк Ливий, ами трябва да го слушаш всеки ден как точи опашатите си лъжи пред глупаците от конническото съсловие. Писах до Луций Юлий с молба да се върне в Рим и да проведе избори за консул суфектус, но той ми отговори, че положението в Кампания било толкова напрегнато, че не можел и за един ден да се измъкне. Правя, каквото мога, Гай Марий, но да си призная, с всеки ден видимо остарявам.

Разбира се, щом научи, че му е дадено половината командване, Цепион ще стане съвсем непоносим. Затова така съм пресметнал пътя на куриерите, че ти да получиш новините преди него. Така ще имаш време да измислиш как да му натриеш носа, преди да е станало твърде късно. Единственият съвет, за който се сещам, е да не му цепиш басма.“

В крайна сметка лично Фортуна пое грижата за Квинт Сервилий Цепион. И се справи със задачата по най-блестящия, трагикомичен начин, който можеше да се измисли. Цепион прие новината за поделеното командване с голяма самоувереност. По времето, когато Марий се сражаваше със Скатон на брега на Велин, на него му се беше удал случай да разгони някакъв легион от марси, нахлули да грабят в околностите на Вария. След като направи нужните изчисления във времето, Цепион извести Сената, че именно той бил спечелил първата победа над италийците, понеже датата била десети юни, а Марий влязъл в бой едва на дванайсети. А между двете победи римляните били претърпели и едно съкрушително поражение, за което Цепион бил склонен да вини повече Марий, отколкото Луп.