Нищо от това Помпей Страбон не бе скрил от сина си, навярно единствения негов верен привърженик. И момчето (вече петнайсетгодишно) и сестра му Помпея бяха плод на още един брак с фамилията на Луцилиите. Следвайки примера на баща си, Помпей Страбон си бе избрал друга грозница като майка си, този път дъщеря на по-големия брат на сатирика — Гай Луцилий Хир. За щастие кръвта на Помпеите можа да надвие над грозотата на Луцилиите и нито Страбон, нито синът му можеха да бъдат наречени грозни — е, ако не бяха кривогледите очи на бащата. Подобно на поколения свои предшественици двамата последни Помпей бяха със светла кожа, руси коси, сини очи и чипи носове. Ако в рода на Руфите косата беше рижа, то Страбон можеше да се похвали с истински златисти къдрици.
Когато той потегляше начело на четирите си легиона към Южен Пиценум, синът му бе оставен на майка си в Рим, където да продължи обучението си. Но и момчето не обичаше много интелектуалните занимания. Наследил доста от чепатия характер на баща си, без да предупреди, то бе събрало багажа си и се бе отправило към родния Пиценум. Там то се предаде само на грижите на неколцината центуриони, оставени от баща му да продължат с обучението на местните доброволци, и много преди да е облякло тога като мъжете, започна да се подлага на строга военна дисциплина и упражнения. За разлика от баща си обаче малкият Помпей беше всеобщ любимец. Сам се наричаше просто Гней Помпей, без никакъв когномен. Всъщност в техния род никой не притежаваше трето име, с изключение на самия Страбон, но синът му не можеше да наследи подобно име, след като не беше кривоглед. Младият Помпей имаше огромни сини, съвършени очи. Майка му често си бе повтаряла, че това са очи на поет.
И докато синът му маршируваше при центурионите, Помпей Страбон маршируваше на юг по пътищата на Пиценум. Един ден, докато прекосяваше река Тина при град Фалернум, той попадна в засадата на пиценските шест легиона, командвани от Гай Видацилий. Римляните бяха принудени да водят отбранителни действия, нагазили наполовина в реката, която почти не им позволяваше да маневрират. Положението им се влоши още повече, когато на помощ на пиценците дойде Тит Лафрений с два легиона вестини; а щом на хоризонта се появиха двата легиона марси, предвождани от Публий Ветий Скатон, катастрофата беше сигурна. Всеки от италийските народи искаше да участва в първия бой над римляните.
Но в крайна сметка сражението остана без победител. Предвид огромното числено преимущество на противника Помпей Страбон предпочете да отстъпи, почти без загуби, успя да се отдръпне на обратната страна на реката и да затвори скъпоценната си армия зад крепостните стени на Фирмум Пиценум. Предстоеше му да изтърпи продължителна обсада. Логично бе победата да бъде за италийците, които имаха добрата възможност да избият враговете си до крак; но за тяхно нещастие не бяха усвоили най-важния урок от римския наръчник по военна стратегия — как да се действа бързо. Тъкмо в този елемент — а той в случая беше от жизнена важност — Помпей Страбон се оказа няколко нива над противниците си, нищо че победата официално щеше да се запише в сметката на италийците.
Видацилий остави Тит Лафрений да пази римляните в крепостта и сам се присъедини към Скатон в търсене на нови приключения. В същото време Помпей Страбон успя да прати вест до управителя на Италийска Галия Целий Калд с молба за подкрепления. Иначе положението му далеч не беше за оплакване. Римляните имаха открит достъп до морето, а и нещо повече — малка флотилийка, за чието съществуване бяха забравили дори в Рим. Фирмум Пиценум беше латинска колония и нямаше намерение да се бунтува срещу легионите.
Италийците само чакаха да чуят за настъпването на Помпеевата армия, за да бъде честта им удовлетворена. Рим бе влязъл в ролята на агресора. Мутил и Силон разполагаха занапред с пълната подкрепа на преторите във военния съвет. И докато Силон оставаше в Италика, а Видацилий, Лафрений и Скатон поемаха задачата да се разправят с четирите легиона на Помпей Страбон в Пиценум, Гай Папий Мутил поведе своите шест легиона към Езерния. Италия повече нямаше да търпи натрапничеството на някаква си латинска колония! Езерния трябваше да падне.
Още с установяването на римския гарнизон в града се разбра, че двамата легати на Луций Цезар са неспособни да се справят със задълженията си; нещо повече, при новината за приближаването на самнитите и Сципион Азиаген, и Луций Ацилий се преоблякоха като роби и избягаха. Подобна проява на дезертьорство обаче трудно щеше да изплаши жителите на Езерния. Градът се пазеше от мощни крепостни стени, а провизии имаше предостатъчно. Трябваше само да се затворят градските порти и петте кохорти да заемат местата си по стените и никой нямаше да се сети, че двамата началници вече ги няма. Мутил веднага си даде сметка, че се очертава продължителна обсада, затова остави Езерния в обръча на два от легионите си, а сам потегли с останалите четири към река Волтурн, разделяща Кампания на две.
Когато се разбра, че самнитите настъпват, Луций Цезар се премести от Капуа в Нола, където го чакаше Луций Постумий със своите пет кохорти. Благодарение на услугите на легата в града бяха забравили всякакви помисли за бунт.
— Докато не стане ясно какви са плановете на Мутил, според мен ще е най-добре да увеличим гарнизона в Нола с всичко, с което разполагаме — обясни той действията си на Сула малко преди да напусне Капуа. — Ти ще останеш тук и ще продължиш с подготовката на доброволците. По сила врагът ни превъзхожда неколкократно. Щом решиш, че някой легион е готов за бой, веднага го прати под командването на Марцел във Венафрум.
— Вече е сторено — зарадва го Сула. — Кампания открай време е била любимо място за ветераните, които след напускането на армията най-често се заселват из областта. Сега обаче никой не може да ги задържи по домовете им и легионите се попълват със светкавична скорост. Трябват ни само един шлем, една ризница, един щит и един меч и вече разполагаме с напълно боеспособен легионер. Необходимо е само да ги екипирам и да определя най-добрите от тях, за да обучават младите. Останалите заминават веднага за градовете, където си оставил гарнизони. Вчера например Публий Крас и двамата му големи синове заминаха за Лукания начело на цял легион ветерани.
— Би трябвало да ме държиш в течение на подобни факти! — изгледа го подозрително Луций Цезар.
— Не, Луций Юлий, не виждам защо да те занимавам — отвърна му Сула със забележителното си хладнокръвие. — Дошъл съм тук, за да изпълнявам плановете ти. Ти само ми нареждаш кой къде трябва да отиде, всичко останало е моя работа. Нито ти имаше нужда да ме разпитваш, нито аз се чувствам длъжен да ти докладвам за всичко свършено.
— Щом толкова знаеш, кого пратих в Беневентум? — попита Луций Цезар, за да прикрие неловкото си положение; започваше да усеща, че слабостите му все повече проличават; да бъдеш римски пълководец, се оказваше по-тежка задача, отколкото бе предполагал в началото.
Същото не можеше да се каже за Сула, който обожаваше да командва войската. Важно бе само да не даде израз на задоволството, което го обхващаше. Рано или късно Луций Цезар щеше да се убеди, че нещата не са по силите му и щеше да остави командването на висшия си легат. Но още не бе дошло времето открито да противоречи на началника си. Преместването на армията в Нола беше напълно безполезно, легионите нямаше да се задържат дълго там. Затова не беше никаква изненада, когато при вестта за обсадата на Езерния Луций Цезар първо реши да се прибере в Капуа, а едва след това — да се притече на помощ на обкръжения град. С всеки ден ставаше все по-ясно, че цяла Централна Кампания — особено земите по течението на Волтурн и районите с преобладаващо самнитско население — се е вдигнала на открито въстание срещу римската власт. Самнитските легиони сякаш бяха едновременно навсякъде, а се носеше слухът как самият Мутил бил потеглил на поход срещу Беневентум.
Северна Кампания поне запазваше спокойствие — там населението беше повече римско и латинско и нямаше да се отметне от Рим; затова Луций Цезар реши да тръгне с двата легиона ветерани през Теанум Сидицинум и Интерамна с мисълта, че ще се доближи до Езерния през приятелска територия и няма да му се наложи да влиза в нежелани сражения. Това, което не знаеше обаче, бе, че марсът Публий Ветий Скатон е отдръпнал войската си от обсадата на Фирмум Пиценум и по десния бряг на Фуцинското езеро на свой ред се е запътил към Езерния. Двата му легиона заслизаха надолу по течението на Лирис, заобиколиха град Сора и някъде между Атина и Казинум се засякоха с тези на Луций Цезар.