— Окей, предавам се — каза Болд. — Защо си толкова умен?

— На една пряка от мястото, където сателитната връзка е засякла колата на Форман, има сграда, която фигурира в списъка с конфискувани имоти на Бюро за криминални разследвания.

Всички полицейски служби, в това число и Сиатълското полицейско управление, конфискуваха собственост по време на акции за залавяне на наркотици или акции за борба с рекета и корупцията, често като обезщетение на данъкоплатците за особено скъпо или продължително разследване. Изземваше се всичко — сухопътни превозни средства, плавателни съдове, домове, търговска собственост. Обикновено те се продаваха на търг и постъпленията се връщаха в държавната хазна след приключване на съдебното дело. Понякога конфискуваните сухопътни превозни средства и плавателни съдове ставаха собственост на конфискувалата ги служба. Недвижимите имоти по правило се продаваха последни и оставаха една-две години на разположение на службата, преди да бъдат предложени на търг. Заключени и запечатани с полицейска лента, те стояха необитаеми под надзора на някой бюрократичен ревизор. Понякога — какъвто, изглежда, беше и сегашният случай — полицаят, извършил ареста, решаваше, че колата, лодката или недвижимият имот му принадлежат, докато стоят неизползваеми. Имотът, който Ла Моя беше открил, се намираше в непосредствена близост до няколкото места, на които е била засечена ескаладата на Форман, и това едва ли беше обикновено съвпадение.

Сержантът погледна адреса, който беше надраскал с химикал върху ръката си, и посочи на Болд накъде да завие. Миг по-късно Лу спря колата и двамата излязоха от нея.

— Било е печатница. Купони за супермаркети, фалшиви лотарийни билети, билети за спортни състезания. Попаднала е в списъка с конфискувани имоти на Бюро за криминални разследвания преди една година, през септември.

Те застанаха пред солидна стоманена врата. Като погледна нагоре към една ръждясала желязна противопожарна стълба, лейтенантът каза:

— Помолих Бюрото за криминални разследвания и хората, отговарящи за сателитното наблюдение, да ме уведомят, ако ескаладата на Форман потегли нанякъде, особено ако се върне в квартала му. Да се надяваме, че ще ни направят тази услуга.

— Значи трябва да сме готови за изненада — отвърна Ла Моя. — Ти влизаш, а аз оставам да пазя, или влизаме заедно?

— Заедно. Ако успеем да влезем, ще повикаме подкрепление.

— Видях, че гледаш противопожарната стълба.

— Правилно си видял.

— Искаш ли да се изкача по нея?

— Нека първо да поогледаме мястото, защото Свенград може да е разбрал къде е Форман. Ако е така, хората му може вече да са ни изпреварили или в момента да пътуват насам.

— Те вече го пипнаха веднъж. Не ми се вярва да успеят втори път. Форман не е толкова глупав.

— Дани се прави на Самотния рейнджър. Това го прави уязвим за всякакъв род грешки. Ако аз съм Свенград, ще искам постоянно да знам къде е Форман. Стига, разбира се, Дани да не работи за него. Седемнайсет милиона могат да бъдат доста примамливи.

— Разбирам какво имаш предвид.

Те тръгнаха покрай зданието и продължиха по една алея, докато стигнаха до участък, в който архитектурата на сградата се променяше. Там имаше втора противопожарна стълба, която водеше към алеята.

Ла Моя каза:

— Може би ще мога да се покатеря… виждаш ли онзи прозорец на третия етаж? — Няколко от стъклата на прозореца липсваха. — Ако успея отвътре да сляза на първия етаж… — Според информацията, която беше получил Джон, конфискуваната печатница беше заемала целия първи етаж и подземието.

— Нямаме съдебно разрешение. И ще е истинско чудо да получим такова без намесата на Бюрото за криминални разследвания, при положение че тази сграда е тяхна собственост. Само си представи този кошмар. Форман провежда разследване, а ние му пречим. Ето как ще погледнат на това прокуратурата и Бюрото за криминални разследвания, особено ако накрая Дани ги изложи.

— Имаме изчезнал техен служител и информатор, който ти е казал, че той може да е станал жертва на престъпление.

— Информаторът не е в списъците и името й никога няма да се появи там.

— Но това е основателна причина да влезем в помещение, което нашият изчезнал вероятно е посещавал неколкократно през последните двайсет и четири часа. — Ла Моя добави: — Ще ти кажа нещо: генерал Есетра със сигурност няма да чака наоколо, докато се сдобием с разрешително. Ако Форман или Хейс са в тази сграда, трябва да побързаме.

В извънработно време, помисли си Лу. Това определено не беше най-подходящото време да се сдобият с разрешително.

— Махони може да ускори получаването му — каза лейтенантът. През последните няколко години на съвместна работа заместник-прокурор Лейла Махони и Болд бяха завързали приятелски отношения и тя беше доказала, че е готова да се изложи на риск заради него.

Докато Лу се опитваше да се свърже с Махони по телефона, сержантът започна да се катери по противопожарната стълба, до която беше успял да се добере благодарение на казана за боклук, който избутаха отдолу.

Болд беше принуден да продиктува номера си на гласовата поща на заместник-прокурора, но за негова изненада тя отговори на обаждането му само след минута.

Ла Моя вече беше стигнал до втория етаж. Лейтенантът описа подробно ситуацията, а Махони го слушаше съсредоточено, като от време на време го прекъсваше, за да зададе някой въпрос. Накрая тя заяви, че ще се опита да осигури на Болд устно разрешение от един дежурен съдия, за когото се знаеше, че има малко по-леви убеждения от Ралф Нейдър³⁰. Лу предупреди Лейла, че времето е от решаващо значение за него и за Ла Моя, затова ще преминат към действие, като се надяват междувременно тя да им се обади с разрешението. Махони не хареса факта, че първоначалната информация идва от информатор, работещ за Щатската прокуратура, и им е била предоставена от отдел „Организирани престъпления“, защото реши, че това може да се окаже сериозна пречка и предупреди лейтенанта за вероятността така и да не получат желаното разрешение.

— Да — каза Болд, — но поне се обадих, което би трябвало да има някакво значение.

— Не е задължително — отговори му заместник-прокурорът.

Всъщност, когато имаха някакво основание, полицаите можеха да разбиват врати и го правеха, без изобщо да си правят труда да искат съдебно разрешение. Лу знаеше, че в шейсет процента от случаите съдът признава уликите, събрани по време на подобни акции. Той не искаше да се лиши от улики, но и не искаше да остави Форман или Хейс нито минута по-дълго в тази сграда, затова взе прибързаното и трудно решение да махне одобрително на Ла Моя. Решението му бе продиктувано отчасти от факта, че нямаше гаранция дали ще успеят да проникнат в конфискуваната печатница през счупения прозорец, а отчасти и от това, че по противопожарната стълба се катереше не някой друг, а Джон. След като му даде знак, лейтенантът забърза обратно към заключената предна врата, защото знаеше, че Ла Моя ще се появи там всеки момент с доволна усмивка и с духовита устна забележка.

— Добре дошли в Хаят³¹. Може ли да проверя резервацията ви? — попита го сержантът.

— Знаех си, че ще изръсиш нещо остроумно. Просто не можа да се сдържиш, нали?

— Трябва да си поддържам репутацията — отвърна Ла Моя.

Болд влезе в просторно, празно помещение, което миришеше на котешка урина и на екскременти. Бетонният под бе изцапан с мастило и покрит с хартиени отпадъци. Беше тъмно. Двамата детективи използваха малки фенерчета „Маглайт“, за да осветяват пътя си.

Централното помещение изглеждаше с размерите на баскетболно игрище, само че таванът беше нисък. Внезапно Лу изпита страх — своевременно предупреждаващ знак, на който той с годините бе свикнал да се доверява и на който се почувства длъжен да се довери и сега. Това „чувство“ обикновено се оказваше не просто усещане, а подсъзнателно регистриране на улики, незабелязани веднага. Когато лейтенантът спря да върви, за да огледа обширното пространство, Ла Моя нито възрази, нито го попита защо е спрял. Болд знаеше, че Джон ще му спести остроумните си коментари. Въпреки всичките си лудории, сержантът се отнасяше сериозно към работата си. Ла Моя клекна и също започна да се оглежда, като шареше по пода с лъча на фенерчето си.

Внезапно лъчът му спря да се движи.

— Това ли търсеше? — Той освети две тънки черни ивици, които прекъсваха на места и приличаха на следи от спирачния път на велосипед. Не една, а две и почти успоредни.