— Добра работа, Джон.

Те проследиха черните ивици по пода. Те ту се разширяваха, ту се стесняваха. На места бяха по-дълги, на места по-къси. Лейтенантът определи посоката им на движение по формата и по разположението им.

— Следи от токове — заяви той, докато ги следваха из просторното помещение.

Бяха влачили по пода нечие тяло. Болд се напрегна и се опита да овладее дишането си, за да се пребори с адреналина, който заплашваше да го завладее. С навлизането им във вътрешността на залата мракът се сгъстяваше все повече и те ставаха все по-зависими от светлината на малките фенерчета. Лейтенантът знаеше, че могат да вървят по следите на някоя влачена през печатницата машина, на кола за разнасяне на стоки с черни гуми или на ръчна количка за багаж. Но смяташе, че не е така. Човешко тяло, твърдеше вътрешният му глас. Тялото на Дейвид Хейс.

— Ние сме на територията на Сиатълското полицейско управление и това ни дава правото да проверим онзи счупен прозорец. Всичко е наред, серж. Никой не може да ни обвини, че сме надвишили правомощията си. — Ла Моя изказа твърдението по-скоро на себе си, защото неговият инстинкт също му подсказваше, че са попаднали на гореща следа, и не искаше някакви си формалности да им попречат да разберат какво ги очаква в края на дирята. Но въпросните формалности бяха проваляли разследването им многократно в миналото и те знаеха каква е истината. Бяха поели голям риск. Нямаше никаква гаранция какво ще открият в тази печатница.

Следите заобикаляха една стена и минаваха през проход с липсваща врата, после се спускаха по широко железобетонно стълбище. Сержантът извади механично пистолета си и провери дали е зареден, сетне премести фенерчето в другата си ръка и протегна и двете пред себе си. Болд продължи да върви на половин крачка зад гърба му, извън огневата линия, но не извади оръжието си. Провери го само веднъж, после отметна спортното си сако зад кобура, така че да може да извади светкавично пистолета си в случай, че на Джон му потрябва подкрепление. Ла Моя беше отличен стрелец. Ако нещо се раздвижеше там долу без предупреждение, лейтенантът знаеше какви ще са последствията.

Стълбището свърши пред една затворена врата и сержантът я дръпна към себе си, като застана от едната й страна, за да се прикрие. Пред тях бе катраненочерен мрак, който започна бавно да отстъпва пред светлината на фенерчетата им. Подземното помещение беше пълно с негодни за употреба печатни преси, купчини бяла пластмаса, метални галони от два литра и половина и всевъзможни други боклуци, струпани безразборно по пода. Издайническите черни следи не се виждаха никъде, затова двамата мъже се разделиха. Болд тръгна надясно, а Ла Моя наляво. Бяха се разбрали с жестове, че ще се срещнат в далечния край на помещението, където мракът продължаваше да е толкова гъст, че поглъщаше лъчите на фенерчетата им, преди да са стигнали до отсрещната стена. Междувременно Лу не спираше да се озърта през рамо, за да държи под око мъждивата светлина от фенерчето на Ла Моя.

Отпадъците бяха струпани на купчини, които оформяха няколко пътеки от лявата страна на лейтенанта и една по-широка, по която той продължаваше да върви. Внезапно Болд зави зад един ъгъл, стигна до странична стена и се зачуди дали да не съобщи това на сержанта, но в същия миг усети вибрации под краката си, които го наведоха на мисълта, че някакво превозно средство или е минало покрай сградата, или е паркирало край нея.

Лу настръхна, ускори крачка и започна да проверява едно след друго няколко странични складови помещения. Вече държеше пистолета си в ръка, а дори не знаеше кога го е извадил. Спомни си, че в багажника на служебната му кола има бронежилетка от кевлар, че Майлс още не е навършил седем, а Сара е едва на четири и че двамата заслужават да имат баща по време на детството си. Спомни си също така, че беше подал молба да бъде повишен в лейтенант, защото искаше по-голяма заплата и защото Лиз бе видяла в това възможност да стои настрани от подобни ситуации, и усети иронията във факта, че именно Лиз го забърка в тази ситуация. Изглежда, в подобни моменти в съзнанието му винаги нахлуваха такива спомени — неканени образи, които му пречеха да се съсредоточи и правеха работата му още по-трудна. Когато си млад полицай, такива неща никога не те безпокоят, те идват с опита.

Четвъртата поред врата, която се опита да отвори, се оказа заключена и фенерчето му освети ново-новеничко резе с катинар на височината на главата му. Той подсвирна и Ла Моя му подсвирна в отговор, а от другата страна на вратата се чу приглушен глас, от който лейтенантът настръхна. Полицаите от отдел „Убийства“ рядко намираха живи жертви на престъпление.

Приглушените викове продължиха.

— Усети ли вибрациите? — попита шепнешком Джон зад гърба му.

— Усетих ги — отговори Болд, сложи си чифт латексови ръкавици и започна да човърка катинара.

— Посетители?

— Знаехме, че могат да се появят такива. — После добави: — Може да са колегите, които се опитват да ни намерят, за да ни съобщят новото местоположение на Форман.

Докато разговаряха, сержантът намери сред вехториите парче тръба, мушна го между катинара и резето и натисна с импровизирания лост. Винтовете на резето излязоха от гнездата си, то се отдели от дървената каса и увисна на вратата. Лу натисна дръжката и открехна вратата на не повече от два сантиметра, защото се опасяваше, че може да има жици, които да я свързват с експлозив или възпламенително устройство. Като следовател, Форман знаеше, че уликите трябва да се унищожават, и бе напълно възможно да е приготвил няколко изненади за неканени посетители. Болд задържа вратата открехната, а Ла Моя веднага се наведе и разгледа внимателно пролуката на светлината на фенерчето си.

— Нищо.

Лейтенантът отвори вратата с още четири-пет сантиметра и този път Джон проучи пролуката с пръсти. После поклати глава.

— Няма.

Двамата мъже се вцепениха, защото чуха шум, който нямаше как да сбъркат — някой слизаше по стълбището на сградата.

Ла Моя прошепна:

— Ти заключи вратата след себе си, нали, серж?

Лу кимна.

— Който и да е влязъл, е имал ключ.

— Не са нашите хора — каза сержантът в опит да се пошегува или да се освободи от напрежението, а може би и двете. Думите му разтревожиха Болд и той отвори вратата с още десетина сантиметра, така че Ла Моя да успее да вкара главата си вътре. По-младият мъж огледа помещението за капани.

— Хейс е тук — простена той. — Изглежда ми в прилична форма.

— Вратата?

— Чиста е — отговори Джон и побутна ръката на Болд, за да я отвори по-широко.

На лейтенанта му бе достатъчен един-единствен бърз поглед, за да се увери, че мъжът вътре е Хейс. Програмистът беше със запушена уста, завързан за един метален стол в стая с десетки рафтове, пълни с вехтории. На лявата му ръка имаше груба превръзка, а устата и лицето му изглеждаха подпухнали и насинени.

— А нашите приятели? — попита Ла Моя.

— Някакви изходи? — Лу се промуши покрай сержанта, като го остави да охранява вратата на стаята. Развърза Хейс, но не отпуши устата му, защото не бе сигурен дали ще пази тишина.

Чу стъпки на горния етаж и предположи, че новодошлите са поне двама. Болд не искаше стълкновения, не и когато наградата беше мъж, способен да достави седемнайсет милиона долара. Подобни залози караха хората да оглупеят, а глупавите хора вършеха глупави неща.

— Минах покрай един — информира го Джон, — въпреки че не мога да гарантирам къде ще ни изведе.

— Да тръгваме. — Лу хвана Хейс за ръката и го изправи.

Мъжът залитна на изтръпналите си крака и Ла Моя влезе в стаята и го хвана за другата ръка. Помещението миришеше на екскременти и на урина и лейтенантът осъзна, че програмистът се е изпуснал в гащите.

— Шибаняк — изруга Ла Моя, щом вонята го лъхна по-отблизо.

Изведоха Хейс през вратата, като го крепяха помежду си, сякаш беше инвалид. Лу видя на стълбището да проблясва светлина и даде знак на сержанта да ги води. Те се обърнаха и тръгнаха забързано по една пътека между индустриалните отпадъци. Напрежението на Болд растеше, защото хората зад тях ги приближаваха с всяка измината крачка. Той размаха ожесточено ръка, сочейки напред в знак да увеличат скоростта си. В отговор Джон пое още по-голяма част от тежестта на Хейс върху себе си.

В края на дългата пътека Ла Моя ги поведе наляво.

Лейтенантът погледна назад и видя през плетеницата от метал светлината на два прожектора. Бяха стигнали до подножието на стълбището и сега се чудеха накъде да тръгнат, също както бяха умували над тази дилема преди броени минути. Една от светлините пое наляво, а другата надясно, сякаш беше нейно огледално отражение. Болд погледна отново напред с надеждата, че ще види знак, сочещ към изхода, но тъмнината му позволяваше да вижда на не повече от няколко крачки пред себе си. И Ла Моя като него държеше фенерчето си насочено към пода, а главите и на тримата бяха наведени, защото внимаваха да не се спънат в някоя вехтория и да не вдигнат шум.