Непознатият мъж отляво зави зад същия ъгъл, зад който бе завил и лейтенантът. После извика нещо на руски и краката на Болд изведнъж се раздвижиха още по-бързо. Не беше уплашен. Твърде дълго беше работил като полицай, за да се уплаши. Обикновено другите се страхуваха от него. И все пак звукът на този специфичен език, който свързваше с всички средства и методи на насилие, смрази кръвта му и Лу изпита остър пристъп на страх. Сержантът, който не се страхуваше от никого и от нищо, също ускори крачка. Може би заради тежестта на Хейс, когото мъкнеха със себе си, и заради уязвимостта им, а може би по някаква друга причина, движенията им бяха в унисон. Дори Хейс, изглежда, откри у себе си прилив на сили при звука на този чужд език. Тримата стигнаха до ръждясала стоманена врата с аларма, на която имаше предупредителен надпис да не се отваря, и Болд се запита дали за техен „късмет“ алармата на аварийния изход няма да се окаже единственото нещо, което все още функционираше в тази сграда.

Дори и алармата да не работеше, отварянето на вратата сигурно щеше да предизвика оглушителен шум — старата ръждясала стомана не можеше да бъде раздвижена безшумно. Пък и не им оставаше нищо друго, освен да се надяват, че стълбището зад нея, което навярно излизаше на някоя странична улица, нямаше да е задръстено като подземието с вехтории, които да им попречат да я отворят или да направят изкачването им по стълбите невъзможно.

Ла Моя постави дясната си ръка върху резето на вратата и погледна лейтенанта в мъждивата светлина на фенерчетата. Чакаше позволението на Болд и Лу се зачуди дали това наистина е най-добрият начин на действие. Оттеглянето им несъмнено щеше да привлече вниманието. А ако не беше наложително да се измъкнат оттук, щяха да се изложат на ненужен риск. Но когато светлината от дясната им страна примигна и изчезна, значително по-близо до тях, отколкото Болд си бе представял, той кимна и Джо издърпа резето.

Вратата се отвори с метален стон, прозвучал сякаш от филм на ужасите, който направо крещеше за внимание. Сержантът я бутна, но тя заяде. Той пусна Хейс, блъсна я с рамо и направи достатъчно широк отвор, за да успеят да се проврат през него. Зад гърбовете им се разнесоха още викове на руски и тропот на обувки. Лу, който премина последен през процепа, се приготви да бъде ужилен от куршум или да получи удар от бухалка по главата.

Ла Моя го чакаше с изкривен, очукан метален кош за боклук, който приличаше на гигантска бирена кутия. Той изблъска безцеремонно Болд настрани, затръшна вратата и подпря дръжката й с коша.

После тримата се втурнаха нагоре по стълбите, а зад гърба им се разнесе първият трясък по стоманената врата и дрънченето на металния кош. На лейтенанта не му се нравеше, че бягат от гангстери, и знаеше, без да пита, че партньорът му изпитва същото. Трябваше да зарежат Хейс и да арестуват бандитите за влизане с взлом в частна собственост. Но ако тези двамата не бяха сами, ако с тях имаше още двама и ако подкреплението от полицаи се забавеше, положението щеше да стане доста напечено — все пак ставаше въпрос за седемнайсет милиона долара.

— Е? — попита с надежда Джон, почти толкова задъхан, колкото самия Болд.

— Не можем — отсече Лу.

Хейс се бе поокопитил и вече не се налагаше да го подкрепят. Устата му продължаваше да е запушена и залепена със сребриста лента скоч. С изцъклени от напрежение очи, той се опитваше да им каже нещо, но двамата мъже не му обръщаха никакво внимание.

— Накъде? — попита Ла Моя.

— Към „Сламбърджак“ — предложи лейтенантът, назовавайки името на един евтин мотел, който от време на време се използваше от Сиатълското полицейско управление.

— Късметлия — каза Джон, като държеше програмиста за яката и го подбутваше да продължава да върви. — Безплатно НВО и всички разноски се покриват от данъкоплатците.

— Няма да е така, Джон — заяви Болд, а умът му вече беше зает с обмислянето на действията, които трябваше да предприемат с Лиз през следващите четиридесет и осем часа. — Ще платя всичко от собствения си джоб. Форман ще следи всяка наша стъпка — или официално, или с помощта на неговите хора. Не можем да рискуваме. — Изрече тези лъжи с такава лекота, че почти си повярва. Зачуди се дали и Ла Моя не им е повярвал.

Хейс не изглеждаше изненадан от споменаването на името на Форман, което принуди Лу да се запита кой стои в действителност зад отвличането му. А може би Дани беше прибягнал до рохипнол, за да изтрие спомените на Хейс за това събитие и да свърже отвличането с по-ранните мъчения, които програмистът е преживял. Болд съвсем преднамерено бе споменал името на Форман с надеждата, че ще получи някаква реакция, и когато това не се случи, се почувства разочарован.

Лейтенантът повлече към служебната си кола мъжа, който бе спал с жена му, обзет от желание да намери достатъчно основателна причина да го срита в топките. Да започне да го рита и никога да не престане.

19.

Мобилният телефон на Болд, включен в контакта да се презарежда, издаде пронизителен звук в тъмнината на спалнята точно в два часа сутринта. Лиз спря да похърква и се изправи сънено в леглото си с мисълта, че е чула противопожарната аларма.

— Децата? — попита тя съпруга си, който вече беше станал. После си спомни настоящите събития и потъна с въздишка обратно във възглавницата си, защото осъзна, че това е поредното му нощно повикване от участъка. Още една част от безкрайния кошмар.

Женски глас изрече в ухото на лейтенанта:

— Ще разговаря с вас и с вашия човек, но само с вас двамата. Никакви микрофони. Никакви номера. След половин час — в два и половина. Ще ви отдели десет минути. Никакви записи. — Жената назова мястото: „Розовата дама“, един стриптийз бар на Първо авеню. — Ако нямате възражения, ще се видим там.

На Лу му костваше известно усилие да разпознае гласа. Мади Олсън.

— Нямам възражения — отвърна той. И двамата с Ла Моя можеха да стигнат до клуба за не повече от петнайсет минути.

Олсън прекъсна разговора без обичайната размяна на любезности.

Болд се обади на сержанта. Изкушаваше се да отиде сам, но Джон познаваше улиците, беше склонен да играе против правилата и не беше лошо да разполагаш с него като подкрепление. Трябваше да вземе под внимание възможността, макар и минимална, Олсън да се опитва да го вкара в клопка.

Матюс отговори на обаждането му и даде телефона на Ла Моя, а Лу изпита вътрешна необходимост да погледне през сивия здрач на тъмната спалня и да види главата на съпругата си, отпусната върху възглавницата. Гледката го удовлетвори и той осъзна, че не я мрази и не й се сърди заради връзката й с Хейс, поне не в този момент. После се разтревожи какво би могъл да причини видеозаписът на Майлс и Сара, ако учителите им и родителите на приятелите им видят откъси от него по вечерните новини. Нищо около живота на една публична личност не можеше да остане в тайна, особено когато тази личност е ветеран от отдел „Убийства“, когото толкова много хора биха искали да видят свален от пиедестала му. Но изваждането на Хейс от онази изоставена сграда и оставянето му в мотела под надзора на Боби Гейнис беше поразвенчало мита около личността на програмиста. Окървавен и пребит, Хейс му се бе извинил — едно жалко хлапе, постъпило лошо.

— Но, серж — изхленчи Ла Моя, — стриптийз бар в центъра на града. Не може ли да проведем срещата на някое по-малко разсейващо място?

Лейтенантът се удиви от факта, че въпреки среднощното обаждане, Джон не само не бе изгубил чувството си за сарказъм, но и не се притесняваше да каже подобно нещо в присъствието на Матюс.

— Петнайсет минути — заяви Лу, без да си прави труда да отговаря на въпроса му.

* * *

„Розовата дама“ кипеше от оглушителна музика, неонова светлина, сладко-киселия мирис на мъжка възбуда и евтин одеколон, смесен с острата миризма на коктейли „Маргарита“ със сол по ръба на чашите. Сервитьорките не бяха жени, а деветнайсетгодишни момичета в неофициално облекло; такава беше и голата стриптийзьорка на сцената с обръснат пубис, която се търкаше в пилона от неръждаема стомана и изглеждаше всичко друго, но не и огорчена, че е там.

Мади Олсън носеше ушито по поръчка черно кожено сако и поло, които подчертаваха още повече красотата й. Тесните й дънки прилепваха плътно към задника й и Болд остана изненадан, че сержантът не падна по стълбите, защото Джон не откъсваше поглед от домакинята им. Отведоха ги в едно ъглово сепаре, облицовано с червена кожа с голяма маса в средата. Алексеевич също изглеждаше на деветнайсет. Беше облечен в хубав, тъмносив костюм, вероятно купен с парите на Свенград, но беше без вратовръзка. На косматия си врат носеше златен синджир, който, ако беше от истинско злато, сигурно струваше колкото няколко лейтенантски заплати. Държеше цигара „Пролетарские“ — неоспорима улика — и имаше големи ръце с чисти нокти, по които обаче се забелязваха драскотини и синини. Явно използваше често бръснача, но въпреки това по бузите му беше набола брада. Косата му лъщеше от гел, а зъбите му бяха избелени. Но най-очевидно бе откритото презрение, което се четеше в сините му очи. Той изглеждаше отвратен от компанията им.