Не можеше да го принуди, така че Болд си помисли, че ще трябва да го пречупи малко по малко. Не че не го очакваше. Ла Моя присъстваше основно като свидетел. На лейтенанта му хрумна, че Гийзър сигурно го е предвидил, и ако беше така, той също е забелязал, че посещението на Болд е официално.

— Защо премълчахте срещата ви с Хейс?

— Вече ви казах: тя не се осъществи — отговори Гийзър. — Да не очаквате от мен да ви губя времето?

Приемлив отговор, но той не удовлетворяваше Болд.

— Казахте, че нещо се е случило.

Ла Моя се намеси:

— И дори не сте наблюдавали моста? Ей така, от разстояние, от някоя сграда или от някое друго място?

— В действителност аз отидох до моста. Паркирах там, където ми беше казано. Но когато Форман ме информира, че е попаднал в задръстване, се махнах оттам.

— Случайно да си спомняте дали Дани ви е казал къде е, когато ви е уведомил, че няма да успее да пристигне навреме? — попита Лу.

— Искате да осигуря алиби на Дани Форман? — Невярващ, Гийзър внимателно изтри върховете на пинсетата с памучен тампон, напоен с разтворител. Той я постави на бюрото и за първи път погледна към Болд. — Или може би искате алиби и за мен, лейтенант?

Лу усети, че се изчервява. Той каза на Гийзър онова, което той вече знаеше.

— В момента специалистите от лабораторията изследват уликите, намерени в хижата.

— Браво на тях. — Гийзър се върна към модела си.

Болд повтори:

— Форман спомена ли къде се намира, когато е попаднал на задръстване?

— Мисля, че беше на главен път 520. Отбивка заради строително-ремонтни работи. Натоварен час. Авария в противоположното платно.

Това горе-долу съвпадаше с онова, което бяха казали на Болд. Ако свидетелят беше друг, лейтенантът щеше да поиска повече подробности, но адвокатите пазеха информацията си.

— Надлезът на „Пайн стрийт“? Вие ли го избрахте или човекът, който ви се обади?

Гийзър се поколеба, може би защото беше погълнат от грижи за модела си, или защото обмисляше как да отговори и това разтревожи Болд. Самият мъж го тревожеше. Непоколебимото му спокойствие.

— Капани ли ми залагате, лейтенант? Не ми ли вярвате?

Така не отговаряше на въпроса на Лу, но да притисне един заместник-прокурор, да го третира като заподозрян — това щеше да бъде грешка.

Гийзър се поизправи на стола си и го избута назад от бюрото, за да се полюбува на резултата от труда си — моделът все още бе далеч от завършения си вид.

— Вижте какво, хора, не можете ли да проверите тези неща? — каза той. — Сигурен съм, че Форман спомена за строителни работи и нещо за кола в аварийното платно. Някой трябва да има информация по въпроса, нали?

Форман бе споменал и на Болд за някакви проблеми в трафика и лейтенантът вече се бе обадил по телефона, но нямаше нужда Гийзър да знае. Болд реши да рискува в рамките на възможното.

— Един адвокат и един следовател… работещи заедно… могат да създадат много неприятности, ако поискат.

— Страхотен екип — вметна Ла Моя.

— Хей, почакайте за минутка, дявол да го вземе! — възкликна Гийзър, който веднага схвана намека.

Ла Моя отново се обади:

— Например те биха могли да скрият някъде щатски свидетел.

Болд додаде:

— И да прикрият следите си, като оставят зад себе си сцена на престъпление с липсващо тяло.

Гийзър присви очи, атакуван ту от единия, ту от другия.

— Дайте ми малко почивка. Имате ли представа за препятствията, които трябва да се преодолеят, за да се направи подобно нещо? Наистина ли вярвате, че щатската прокуратура или моята собствена би си позволила да заблуди едно разследване, за да укрие свидетел? — Физиономиите на двамата мъже му издадоха недоверието им. — Ако започнем да действаме по този начин, докъде ще стигнем? А? Кажете ми. Сиатълското полицейско управление никога не би си сътрудничило отново с нашата прокуратура. Никога. И кой би могъл да ви укори? Слушайте, не казвам, че не бихме опитали подобно нещо. Ако питате мен, това е доста хитър ход. Страхотна уловка. Но щяхме да го направим съвместно с вас, момчета — някой във вашия отдел щеше веднага да надуши какво става. Не разбирате ли?

В думите му имаше смисъл, но Болд не искаше да приеме подобно обяснение. Самата мисъл, че неговият капитан Шийла Хил или някой друг висш офицер би направил сделка с адвокатите и би го оставил в неведение за нея, го ужасяваше. Но съпругата му бе замесена и това можеше да даде отговор на много неща. Обхвана го чувство, близко до паниката. Дали хората от неговия отдел не го водеха за носа, докато преследваха свои собствени цели?

Откри, че вярва на Гийзър, и това го разтревожи.

— Необходимо ми е да знам дали се провежда подобна съвместна операция — заяви Болд.

— Не се съмнявам, че ви е необходимо.

— Вярвате ли, че Дани Форман е бил в задръстване, когато ви се обади?

— Ето, сега стигнахме до същината, нали, лейтенант? По дяволите, няма начин да го знам, нали така?

— Щяхте ли да знаете, ако Хейс е сключил споразумение за защита?

— Щях. Той щеше да се обърне към моята прокуратура. Непременно.

— Но не задължително.

— Би могъл да се обърне и към Щатската прокуратура. Като се замисли човек, даже е по-вероятно. Тя може да преговаря с Министерството на финансите за защита на свидетел. Аз не мога да направя такова нещо.

— Дани Форман е казал на жена ми, че Хейс е под негово и ваше покровителство и че вие ще отричате това докрай.

— Е, значи е прав поне за едното, нали? — отвърна Гийзър. Той придърпа отново стола си до бюрото и погледът му срещна този на Болд. — Господа, по-добре да тръгвате, преди да ми изсъхне лепилото. Можете и сами да намерите изхода.

* * *

Пол Гийзър беше преполовил работата си по модела, когато звънецът на кухненската му врата иззвъня. Бяха минали броени минути от тръгването на Болд. Ядосан, че лейтенантът ще се опита да пробута номера с „ох, забравих нещо“ на един опитен адвокат, той се отправи забързано към задната врата на кухнята, готов да го скастри. Лепилото му наистина изсъхваше. Гийзър отвори рязко вратата с думите: „Това е най-старата игра в ръководството…“, но млъкна при вида на двамата непознати костюмирани мъже, които стояха срещу него. От пръв поглед разпозна ФБР. „Министерство на финансите“ — помисли си той, като си спомни разговора за защита на свидетеля. Болд явно е бил проследен или къщата е под наблюдение. Шибаните федерални агенти бяха пълни с такива трикове.

Присъствието на двама непознати пред задната му врата го шокира. Беше очаквал да види Болд и Ла Моя. През няколкото секунди, необходими му да се осъзнае, единият мъж прекрачи прага и го блъсна с длани в гърдите. „В крайна сметка не са агенти.“ Ударът го запрати като парцалена кукла в другия край на кухнята, като едновременно с това парализира дишането и гласните му струни.

Единият от непознатите заговори на другия, но думите му прозвучаха неразбираемо заради непознатия му акцент. Едва тогава Гийзър напълно осъзна какво ставаше. Мисълта му най-после се върна към действителността — сянката на Болд и Ла Моя изчезна като ореола след светкавица на фотоапарат.

„Главорези, наемни убийци“ — хрумнаха му поне дузина различни названия. В прокуратурата Гийзър ги наричаше „горили“. Единият спусна щорите, а другият натика в гърлото на заместник-прокурора един влажен и миризлив кухненски парцал, сграбчи го за косата и го изправи, извивайки ръцете му зад гърба. Ако бе дошъл на себе си малко по-рано, щеше да се справи и с двамата, нали беше каратист.

Разпитът се ръководеше по мобилен телефон, така че Гийзър да не може да види задаващия въпросите — някакво подобно на уоки-токи устройство, което имаше микрофон и не се налагаше да държат апарата до ухото на Пол, а двамата мъже можеха да следват инструкциите, когато бе необходимо. Предимствата на модерната технология. Гърбът го болеше от начина, по който го бяха вързали за стола — седнал абсолютно изправен, с изпънати напред ръце, завързани със скоч за подлакътниците. Бяха го преместили в сутерена, като просто го бяха хвърлили по стълбите — отчасти за да го сплашат, отчасти за да го задържат зашеметен. Познаваха си добре работата.

Когато не отговори вярно на въпросите, по-едрият натика обратно парцала в устата му, а другият измъкна от колана си един „Ледърман“ и го преобразува в клещи.

— Моля ви… недейте — изграчи Гийзър през натикания в устата му парцал, притиснат със скоч, омотан около главата му. Думите му прозвучаха като приглушено грухтене, почти неразбираеми, за разлика от последвалите викове на болка.

— Къде е той? — попита гласът от миниатюрния микрофон на телефона.