Разбра, че „Уеб Стирс“ е интернет бар, и веднага си направи съответните заключения. Претегляйки рисковете, той въпреки всичко се обади на Пахван Риз, каза му за камерата за наблюдение на уличния трафик и за следващата си спирка — интернет бара. Преди да прекъсне връзката, Риз потвърди, че камерата, която бе видял, е една от около петдесетте камери, които излъчват директно в сайта на щатския главен път. Човекът, който бе планирал схемата, можеше да наблюдава от уютната си всекидневна придвижването на Болд от място на място. Тази информация го накара да се почувства още повече като пионка и повиши кръвното му налягане.

— Това не ми харесва — заяви Риз. — Интернет бар. Схващате ли?

Лейтенантът не беше техно вълшебник, освен в криминалната лаборатория — територия, където малцина можеха да се сравняват с него.

— Не.

— Умно!

— Тоест?

— Дейвид Хейс? Интернет бар „Уеб Стирс“? Това означава наличие на малка интернет мрежа. Проста работа. Направо фасулска за тип, който вероятно би могъл да проникне в компютърната система на Пентагона.

— Той ще проникне в компютърната мрежа на бара — заключи Болд, опитвайки се да следи мисълта му.

— Той отдавна е проникнал там. Контролира един или повече от компютрите. Този тип е добър — отвърна Риз със сдържан респект. — Вероятно ще ви отведе до конкретен компютър. Вие ще мушнете диска в него и край. Той ще въведе точната парола, която ние никога няма да открием, ще копира диска, ще го преформатира и ще унищожи цялата информация, която се съдържа в него. Блестящо!

— Може ли да спрем да го хвалим и да измислим начин как да предотвратим това?

— Не — отсече Риз. — Единственият начин да го предотвратим, е да не отидете в бара.

— Не мога да не отида.

— Знам.

— Значи ни е изработил?

— Да — потвърди Риз. — Ще си получи софтуера.

Краун викът изсвистя по моста сред проливния дъжд. Болд бе загрижен не само от чутото, но и от нещо друго, нещо неуловимо, неопределимо, като вечно изплъзваща се сянка. „Главни пътища? — мислеше си той. — Коли? Интернет страници?“ Някаква подсъзнателна мисъл, която не успяваше да формулира.

Риз, от друга страна, демонстрираше далновидност и за първи път Болд бе обзет от съмнение — вътрешен човек от полицията като Риз би могъл да ръководи всичко това задкулисно и никой никога не би се досетил. Да направи така, че това да изглежда като работа на някой друг, докато манипулира събитията за свое лично обогатяване.

С тази мисъл в главата, лейтенантът паркира и измина пеша мократа пресечка до „Уеб Стирс“. Барът беше от стъкло и керамични плочки, с ултрамодерен интериор с цветни графики и причудливи форми, висящи от тавана, които очевидно трябваше да минават за изкуство. Двайсет и няколко годишен барман със зализана назад коса и просташки очила с черни рамки сервираше разноцветни коктейли в екзотични стъклени чаши със столче. Джеймс Бонд на заплата. Бирата изглеждаше като тъмен кехлибар. Тълпата бе изненадваща смесица от жени и мъже — лейтенантът бе очаквал само мъжка клиентела, воден единствено от предразсъдъците си. Жените показваха голите си пъпове над панталоните с ниска талия, не по-малко предизвикателни от сервитьорките, на една от които се видя задникът, когато се наведе да вдигне паднала салфетка.

Телефонът му отново иззвъня и Лу прекара една-две секунди в обмисляне на казаното от Риз, измъчван от желанието да не отговори на обаждането или дори да излезе от бара. Ала не можеше да направи нито едното от двете. Той натисна копчето за връзка, вдигна телефона до ухото си и изслуша кратката инструкция:

— Компютърът в ъгъла, когато се освободи. Мушнете диска в гнездото и си вървете.

В момента пред въпросния компютър седеше някакво азиатско момиче. Лейтенантът се зачуди дали обаждащият се знаеше това. Той огледа тавана на помещението за охранителни камери, откри две в двата противоположни ъгъла и се запита дали хакерът би могъл да има достъп и до тях. Светът му ставаше все по-малък и по-клаустрофобичен, където и да отидеше. Чувстваше се наблюдаван отвсякъде. Момичето го погледна през рамо и се усмихна, а той си помисли дали не е подставено лице, или е невинна. После се запита дали изобщо някъде имаше невинни хора, подведен отново от сексапилните безцеремонни дрехи на хлапетата — от неговото място бе почти невъзможно да не гледа директно в деколтето на азиатката.

Болд се обърна и се отправи към бара, наблюдавайки я крадешком в огледалото зад бармана.

— Желаете ли нещо?

— Горещ чай в пластмасова чашка?

— Две врати по-нататък. — Собственикът не беше толкова глупав, че да се конкурира с кафенетата.

— Нещо слабо? — подхвърли Болд.

Младежът измъкна меню с обичайните алкохолни напитки и газирани води. Болд си поиска сладка газирана напитка с джинджифилов аромат. Младата азиатка стана от стола. Стегнатото й тяло бе облечено в невероятно тесни панталони. Тя се насочи към лейтенанта, който се почувства стар в тази компания. Почуди се дали тя беше куриер, шпионин или двайсет и няколко годишна проститутка. Девойката вървеше право към него, зърната на младите й гърди чернееха под тениската, плиткият й рипсен панталон подчертаваше неособено изтънченото полюшване на бедрата й, черната й коса бе подстригана на бретон — една класическа и неостаряваща прическа.

— Лейтенант Болд? — попита тя.

Обля го гореща вълна при мисълта, че някой я е изпратил, защото е решил, че може да се нуждае от компютърен инструктор. С всеки свой следващ ход човекът, стоящ зад тази операция, доказваше колко е умен, а това все повече отклоняваше подозренията на Болд от Свенград към Хейс. Нямаше начин да е загинал в онази ужасна хижа.

Момичето каза:

— Аз съм Мин Лий, студентка трета година в университета. Вашите лекции „Приложението на естествените науки при разкриването на престъпления“ ме накараха да запиша „криминалистика“ като първа специалност.

Болд се почувства изстрелян в друг свят. Този извор на младостта, това лице, за което бе сигурен, че е свързано със случая, бе просто негова тайна почитателка.

— Какво правите в „Уеб“? — попита тя. После се изчерви, огледа се наоколо и изрече с пресилен шепот, който се оказа висок колкото и нормалния й глас: — Да не сте под прикритие или нещо такова? О, боже! Страхотно е! — Пристъпи по-близо и той отново погледна настрани, защото, каквато бе дребничка, гледката, която се разкриваше, оставяше малко за въображението. — Да не би да провалих нещата?

— Няма нищо толкова драматично — излъга лейтенантът. — Живея наблизо и компютърът ми се скапа. Това е всичко. Трябва да си проверя електронната поща.

— Ще пиете ли нещо? — попита азиатката и той си представи, че ще последва предложение да седне при него, а той нямаше да знае какво да направи. Така наречените натрапници се срещаха във всяко поколение, във всеки етнос, но обикновено се насочваха към младите, яки и красиви мъже в униформа.

— Безалкохолно — отвърна Болд. — На работа съм. — И веднага съжали за прямия си отговор.

— Нали казахте, че компютърът ви се е повредил? — Тя отново се изчерви. — О, боже! — повторно възкликна момичето и закри уста с ръка. — Съжалявам. — Вече беше абсолютно убедена, че е прекъснала операция под прикритие. — Може ли да седна при вас?

— Мисля, че не.

— Няма да кажа нито дума.

— По-добре недейте — натърти Болд. — Може да обсъдим това на следващата лекция.

— След следващата лекция? — настоя девойката с онзи поглед, който не можеше да се сбърка в ничии женски очи, дори и на толкова млада жена.

Той почувства как лицето му пламва и го обхваща възбуда.

— Друг път — отвърна сухо. — Приятно ми бе, че се запознахме, Мин. — Мина край нея, оставяйки зад гърба си цял един друг свят, като се запита защо ли подобна среща му се случва точно сега. Като се изключеха закачките с Матюс от време на време, никоя жена не бе флиртувала с него от поне десетина години. Е, със сигурност не и дете. Флиртуването с Матюс бе спряло, когато тя се обвърза с Ла Моя. Намекът за интерес от това момиче така обърка мислите му, че едва не се самозабрави. Но той отиде до компютъра в ъгъла, седна на все още топлия стол, сети се отново за своята страстна студентка и се наведе, за да сложи диска в компютъра.

След секунди устройството забръмча. А в ума на Болд настъпи просветление. Да, Дейвид Хейс си беше съвсем жив.

* * *

Докато караше към къщи двайсет минути по-късно — дискът бе излязъл празен от компютъра, както бе предвидил Риз, а Болд моментално се разстрои — лейтенантът пресече I-5, забелязвайки боядисания триъгълник, където само преди час бе паркирал и бе чакал да му се обадят по телефона. Той завъртя рязко волана, включи мигача, зави и се вля в трафика, пътуващ на запад, по 45-а улица.