Болд стоеше и чакаше.

Клетъчният му телефон звънна и Лу отговори със спокоен глас на обаждането, въпреки вътрешното си напрежение.

— Лейтенант?

— Предполагам, че сте ме изгубили от поглед — каза Болд. — Всичко е наред, Риз.

— Така е. Дайте ни три минути и някое от момчетата ще спре на отсрещното платно.

— Ще бъде твърде очебийно.

— Оставете ме да си върша работата.

— При моите условия. Такова беше споразумението.

— Точно затова ви се обаждам — обясни Риз. Като началник, той не бе свикнал да получава заповеди.

— Ще трябва да измислите нещо по-добро от очебийното спиране на отсрещното платно, това е всичко, което казвам. Веднага ще забележат присъствието ви. — Сърцето му биеше до пръсване. Болд жадуваше за чаша чай. Той винаги успокояваше нервите му.

— Засякохме ви с радара — каза Риз, имайки предвид глобалната система за локализиране. — Ще се задоволим с това за момента — ще ви заобградим и ще ви дадем възможност вие да дойдете при нас.

Това се стори приемливо на лейтенанта. Риз щеше да разположи хората си на ключови наблюдателни позиции и да чака Болд да мине покрай тях или да даде на екипа информация за цвета на колата или описанието на човека, появил се да получи кодирания компютърен диск.

Клетъчният телефон на лейтенанта избипка в ухото му, показвайки, че някой друг се опитва да се свърже с него. Той каза на Риз да изчака и отговори на второто обаждане, като остави шефа на отдел „Специални операции“ на линия. Синтезираният глас назова друго местоположение:

— I-5 юг. Изходът на пътя за стадиона. Отбийте в триъгълника между главния път и изходното платно и чакайте инструкции. Имате седем минути. — Връзката прекъсна.

Абсурдно кратко време. Болд завъртя волана надясно, излизайки от изхода, за да пресече и да се върне на южното платно. Щом се качеше на главния път, трябваше да изключи сирената и лампата, ако искаше да пристигне навреме. Превключи отново на линията на Риз:

— Насочил съм се на юг към стадиона „Боинг Фийлд“.

— Засякохме те — отвърна Риз.

Лу отново реши, че има предвид, че го виждат с глобалната система за локализиране.

— Визуален контакт? — попита той.

— Още не. Ще го имаме всеки момент. Засега прекъсвам разговора. Дръжте се, лейтенант. — Телефонът изпука и Риз затвори.

Някъде, по някакъв начин мъжът, който му даваше инструкции, щеше да поиска от Болд да му предаде диска. Но с екипа на Риз, дебнещ наблизо, изглеждаше невъзможно някой да се добере до него, без да бъде забелязан. Лейтенантът караше със сто и четиридесет километра в час към моста. Въпреки слабото улично движение, бе принуден да намали малко, когато стигна стесняващото се продължение на главния път, който минаваше през града. Болд се зачуди по какъв начин ще бъде осъществена доставката, убеден в способностите на екипа на Риз.

Той разбираше по-добре от всички рискованата ситуация, в която бе попаднал. Трябваше да предаде софтуера, за да осигури връщането и трансфера на парите, ако искаше да защити семейството си. Все още не беше открил начин как да позволи на Лиз да помогне на Свенград, но каквато и да направеше, този софтуер беше ключът. Намесата на отдел „Специални операции“ се дължеше на факта, че за някой бе от първостепенна важност той да е човекът, който ще достави диска. Ако зад този план стоеше Свенград или Хейс, защо просто не поискаха от Болд да изнесе софтуера от полицейското управление и да го предаде на жена си? Защо да си създава главоболия с тази сложна и рискована схема? Първият отговор, който му хрумна, бе, че Свенград или Хейс бяха измислили начин как да прехвърлят парите от банката, без да замесват Лиз. Той или те се нуждаеха от софтуера, но не и от нея. В това нямаше голям смисъл, тъй като Свенград бе поел огромен риск с притискането на Болд, за да накарат съпругата му да им сътрудничи. А ако не бяха Свенград или Хейс, тогава кой искаше диска и защо? Лейтенантът можеше да осъществи доставката, без да узнае това, но благодарение на екипа за спешни операции щеше да го разбере.

Втората идея, която го осени, бе, че целта на този сложен план целеше Свенград да запази съдействието му в тайна, да обърка хората, които разследваха случая. Даването на софтуера на Лиз щеше да бъде сигнал за край на играта, щеше да даде на детективите начален старт за всякакъв род наблюдения. Сътрудничеството на Болд в този случай можеше да бъде интерпретирано като престъпно деяние. В определен момент Лу щеше да понесе отговорността за действията си. Той потръпна при мисълта, че Свенград бе пожелал да го защити просто защото беше лейтенант от полицията, и то от отдел „Убийства“, а бе хубаво да имаш едно добро ченге подръка. Нима тази сложна доставка беше организирана само за да изглежда Болд по-малко виновен, отколкото е в действителност? Тази мисъл го нарани дълбоко. Явно сега руският мафиот го смяташе за ценна придобивка, едно кривнало от пътя ченге, което си заслужава да бъде запазено.

Лейтенантът намали и спря колата в триъгълника с бяла маркировка, който отделяше главния път от изходната рампа. Той избърса челото си с книжна кърпичка. Дъждовните капки по предното стъкло ставаха все по-едри. Болд изключи чистачките. Един камион мина край него и въздушната струя разтърси колата на лейтенанта. Той я придвижи един-два метра по-напред и я спря под лек ъгъл спрямо трафика по магистралата.

Клетъчният му телефон иззвъня. На дисплея се изписа: „Неизвестен номер“. Не подлежеше на проследяване. Той отговори, но връзката бе лоша и почти нищо не се чуваше.

— Изчакайте! — изкрещя в слушалката, страхувайки се, че може да пропусне някоя инструкция. Стоеше вперил поглед в мигащите черни чертички, показващи, че апаратът няма обхват. После изскочи от колата навън под дъжда, изкачи тичешком крайпътния насип с вирната глава, като следеше с надежда индикатора за обхвата, докато той бавно се покачваше от една чертичка на втора, а после и на трета. Той притисна телефона до ухото си и каза:

— Сега по-добре ли е?

— Не се ебавайте с мен — предупреди го зловещият електронен глас.

— Не се ебавам — извика Болд.

— „Уебстърс“ — каза гласът. — Това е бар точно на юг от североизточната част на Четиридесет и пета улица в Бруклин.

— Ще го намеря.

— Оставете включен телефона си. И елате сам. — Връзката прекъсна.

Болд все още гледаше нагоре към мокрото нощно небе, търсейки с поглед мигащата червена светлина на някоя предавателна кула, когато нещо проблесна през дъжда. Бинокъл?

Лейтенантът раздвижи глава, опитвайки се да засече отново проблясването. Ето го! Още едно проблясване малко над надлеза. Дали някой не го следеше отгоре? Но тогава го видя за трети път. Изобщо нямаше човек. Обективът на камера, монтирана високо на върха на алуминиев стълб за улично осветление. Камера, следяща трафика на колите.

Беше наблюдаван, но от разстояние. Все още държеше телефона си в ръка и реши да се обади на Риз, но почти веднага се отказа, понеже не знаеше дали въпреки дъжда и мрака не е в обхвата на камерата, а не му се искаше да проверява. Отправи се тичешком обратно към колата, по пътя се подхлъзна веднъж на мократа трева и изцапа коляното си, когато се опря в калния склон, но веднага се изправи. Продължи да тича към автомобила, защото осъзна, че ако камерата за наблюдение на уличното движение е свързана с интернет, както предполагаше, хората, които го направляваха, щяха да проверят дали Лу няма придружители и в същото време да се убедят, че той изпълнява точно инструкциите им. Биг Брадър, и то в ръцете на лоши типове.

Вече обратно в колата, докато въртеше волана, за да излезе от рампата, така че да може да обърне и да се върне към изхода, където бе паркирал десет минути по-рано, лейтенантът вдигна телефона до ухото си, за да докладва за ситуацията. Но мисълта, че човекът с металическия глас може да не е Свенград или Хейс, не го напускаше и засега той се въздържа да се свърже с Риз веднага. Идеята за наличието на трето, неизвестно лице го изпълни със страх. Болд вярваше, че щом познава неприятелите си, има шанс да ги победи, но нямаше ли да изложи децата или Лиз на още по-голям риск, ако противникът му се окажеше неизвестен? Замисли се над това.

Докато караше, въведе името на бара в базата данни на мобилния си терминал, за да се увери в неговото съществуване. След дълго колебание на малкия компютърен екран се изписа: Имате предвид „Уеб Стирс“, 1100, 45 улица? „Да“ или „Не“?

Болд натисна „Да“ и терминалът предложи да му покаже най-късия път до бара, но той отказа, уверен, че I-5 е най-бързият начин да стигне дотам.