Лиз се вкамени. Изведнъж й стана студено. Знаеше какво е чула току-що, но майчиното й чувство да закриля децата си при всякакви обстоятелства й пречеше да повярва на думите на съпруга си. Най-накрая тя промълви:

— Искам да чуя какво точно ти е казал.

— Не е нещо важно — повтори той.

— Искам… да… чуя… какво… точно… ти… е… казал.

— Провалих се, Лиз. Съжалявам. Направих всичко възможно да не ни проследят.

Тя осъзна, че той възприема сполетялото ги като свой личен провал. Прииска й се да му прости, да му каже, че е направил каквото е могъл, но после обмисли отново всичко и се ядоса, че им е позволил да ги проследят. И изпита задоволство, че макар и за кратко може да прехвърли част от вината, която изпитваше, върху него. Но само след няколко секунди се почувства неловко, че се наслаждава на неговия срам, защото си даде сметка, че тези проблеми нямат нищо общо с него, а се дължат единствено на собственото й минало. Осъзнаването на този факт засили вината й и я накара да се почувства още по-зле. Отвратена от себе си, тя избута купата с чили настрани.

— Кажи ми какво ти е казал — настоя отново Лиз.

Лу й преразказа накратко историята за свраката, която дебнела гнездото да се опразни.

— Не можем да сме сигурни — добави бързо той, — че това има нещо общо с децата. Може по този начин да намеква, че не е отговорен за събитията, разиграли се в хижата. Знаем, че Дани Форман е бил примамен далеч от там. Възможно е мъжът, за когото говоря… неговите хора също да са били подмамени надалеч или да са проследили Форман, вместо да останат да наблюдават Хейс. Не е сигурно, разбираш ли?

— Трябва да ги заведем някъде другаде.

Лу прояви наглостта да поклати отрицателно глава.

— Невъзможно е.

Никога не беше усещала такъв студ, дори по време на болестта си; никога не беше изпитвала подобно чувство на безсилие и откъснатост.

— Защо? Кати може да ги отведе някъде. Бойси²⁷. Рино²⁸. Някъде далеч.

— Ако ги наблюдават, това няма да помогне, само ще ги отдалечи още повече от нас. Виж какво, те може да не знаят къде са децата и да използват този трик, за да ни накарат да ги отведем при тях.

— Не мога да повярвам — заяви тя прекалено високо.

Хайман завъртя глава към тяхната маса, но явно размисли и отново се върна към сандвича си. Внезапно на Лиз й се стори, че всички посетители са се втренчили в тях. Потисната, тя усети, че я обзема клаустрофобия.

— Не сме сигурни — каза твърдо Лу. — Не трябва да си вадим прибързани заключения. Няма да е от полза за никого. Трябва да бъдем благоразумни. Да премислим всичко.

Без да обръща внимание на думите му, тя рече:

— Можем — можеш да изпратиш полицейски коли. Цяла армия. Посред нощ. Да ги изведат оттам. Да използват фалшиви коли като при президента. Те няма да могат да ги проследят всичките.

— Тогава ще хванат Кати — отвърна той и я погледна в очите. Неговите бяха пълни с болка. — Или твоите родители. Или теб. Или дори мен. Могат да изчакат шест месеца или година… и тогава да подгонят децата. Мисълта ми е, че ако това е било заплаха — а ние не сме сигурни дали е така — няма как да я неутрализираме. Не можем да надхитрим тези хора, Лиз. Не и когато играем по техните правила.

— Това не е игра.

— Знаеш какво имам предвид.

— Трябва да има някакъв начин.

— Засега ще им съдействаме.

Неговото изявление я порази. Тя плъзна поглед по масите и по хората, застанали пред бара, като се чудеше дали в момента те не ги наблюдават отнякъде.

— Значи смяташ, че откраднатите пари са принадлежали на тези хора?

— И това не знаем със сигурност.

— Но разполагаш с такава информация?

— Да, но непотвърдена.

Мразеше този термин. Лу го използваше непрекъснато.

Той каза:

— Имам две предположения — каза той. — Едното е, че те може би знаят, че Майлс и Сара са при Кати. Другото е, че парите може да са техни — на онзи руснак. В това има известна логика, защото в момента бизнесът му е спрян от правителството и приходите му са намалели значително. А това прави седемнайсетте милиона още по-примамливи. Той наема нови адвокати на Хейс, те издействат освобождаването му под гаранция и руснакът му намира работа.

— Какво съм сторила? — възкликна тя, обзета от огромно съжаление.

— Можеш да ги надхитриш — заяви Лу по онзи характерен за него начин, който подсказваше, че вече е обмислил следващото нещо, което ще й каже.

Лиз познаваше тази негова черта и го обичаше заради нея — винаги да наднича зад следващия ъгъл — но този път не можа да схване какво има предвид.

— Отърваваме се от тях, но го правим по безопасен начин, като или им сътрудничим, или вкарваме цялата пасмина в затвора. Вече сме предприели определени стъпки и аз съм планирал още няколко, но междувременно трябва да им съдействаш, каквото и да поискат от теб. Това беше посланието, което получих. И което няма да споделя дори със служителите от моя отдел. Ако ти се обадят, по-скоро когато ти се обадят, ще ме уведомиш незабавно и двамата ще решим как да постъпиш. Дали ще включа и по какъв начин ще включа моите хора в играта е нещо, което все още не знам.

— Не ми звучи много редно.

— Не е — отговори той, — но е необходимо.

— И след всичко това искаш от мен да се върна на работа? И да се преструвам, че е само поредният работен ден?

— Имаш да организираш прием.

Лиз не можа да повярва на ушите си. И изражението й го показа на Болд.

— Има втори начин на тълкуване на историята със свраката, който или ще бъде подкрепен от физическите улики, или ще бъде оборен от тях.

— Не разбирам как можеш да говориш толкова спокойно за това — изрече на един дъх тя.

— Възможно е Дани Форман или един заместник-прокурор — Пол Гийзър, да са били съучастници на Хейс, може те да са виновни за престъплението, извършено в хижата. Може те да са свраката, която открадва Хейс от гнездото и го скрива от руснаците.

— Ами Дейвид? Намерихте ли трупа му?

Лу не отговори.

— Най-важното е, ако ти се обадят Форман или Гийзър, независимо от това какво ще поискат от теб, да дойдеш първо при мен, дори да те убеждават в противното. Не вярвай на никого, освен на мен, Лиз.

Тя кимна объркано, несигурна кое би било по-добре за семейството й — Дейвид Хейс да е жив или да е мъртъв. Беше изумена дори от самия факт, че й е хрумнала подобна мисъл.

Лу се пресегна през масата и стисна ръцете й. За нейна изненада неговите се оказаха по-студени и от нейните.

15.

На Болд кабинетът на заместник-прокурор Пол Гийзър му заприлича на офиса на някой библиотекар или младши научен сътрудник — заради разкривените купчини документи, които покриваха всяка хоризонтална повърхност, праха и неприятния мирис на остаряла храна. Той знаеше каква репутация има Гийзър в съдебната зала: своеволен кавгаджия, който говори без заобикалки. Беше се задържал в този кабинет значително по-дълго от самия прокурор и навярно никога нямаше да бъде нает от Щатската прокуратура — логичната кариера за човек с неговия пост — защото голямата му уста му беше спечелила повече врагове, отколкото приятели. Въпросът, който се въртеше в главата на лейтенанта, беше дали ще успее да научи нещо повече от Гийзър за федералното дело срещу Ясмани Свенград и ако съумее, какво що е то. Пол знаеше за аферата на Лиз с Хейс, защото бяха открили отпечатъците му по видеокасетата. Ако искаше да постигне напредък в разследването, с което се беше заел, за да защити семейството си от Свенград, Болд трябваше да разбере кои са всички играчи, каква роля играят и какви са слабостите им.

Гийзър имаше вид на човек, който се поти дори по време на сън, а кожата му лъщеше, сякаш е тичал, а после е взел набързо душ. Говореше се, че е експерт по бойните изкуства, и Лу се увери в истинността на този слух, като видя няколко фотографии на стената, една от които, сложена в триптих, показваше как Пол чупи на две малка тухла с юмрук. Говореше се също така, че често задирял младите, обещаващи адвокатки и бил голям сваляч, но Болд се съмняваше, че младите дами си падат по него.

— Лейтенант. — Гласът на Гийзър беше в пълен контраст с външността му — носов, младежки глас, излизащ от устата на четиридесетгодишен мъж в разцвета на силите си; глас, който несъмнено беше подходящ за съдебната зала, но не и за един обикновен разговор.

— Нещо против? — попита Лу, като посочи вратата на кабинета.

Пол кимна, въпреки че очите му проблеснаха недоволно. Болд затвори вратата, премести купчина документи от седалката на един стол и седна, без да е поискал разрешение. Премести купчината, за да покаже на Гийзър, че владее положението. По правило всички адвокати бяха убедени, че могат да спечелят всеки спор. Лейтенантът беше тук, за да докаже противното.