— Ето го мястото. — Ла Моя посочи почти нечетливите числа над ръждивочервената врата на една стоманена постройка с ламаринен покрив.

Болд извади служебния глок, с който преди две години беше заменил деветмилиметровата си берета, и провери дали е зареден — нещо нетипично за него.

През цялото време, докато бяха пътували насам, Ла Моя му беше разказвал за семинара по тероризъм, част от един продължителен учебен курс, като отново бе изразил загрижеността си заради устройствата, които се предполагаше, че притежават терористите. Един късен следобед към края на курса го бяха завели на някакъв полигон, за да наблюдава демонстрация на част от експлозивите и бомбите с дистанционен детонатор.

— Но най-шантавото оръжие се оказа нещо, наречено Електромагнитен пулс, ЕМП. — Ентусиазмът на Ла Моя можеше да накара всичко да звучи интересно.

— Вече се опита да ми обясниш какво представлява — прекъсна го лейтенантът. Той се интересуваше от технически изобретения, но само ако му вършеха работа, и не изпитваше нужда да знае всичко в тази област. Охлади ентусиазма на по-младия мъж, защото не му се искаше да слуша сложните му обяснения какво представлява ЕМП. Ла Моя, слава богу, замълча.

— Лиз е била любовница на този тип Дейвид Хейс — продължи Лу. — Помниш ли, когато всичко това ми се струпа преди шест години? Бил е Хейс. Има един видеозапис. Порно запис. Този тип, Свенград, може да го притежава. Така че, ако чуеш за някакъв видеозапис по време на разговора ни, да знаеш, че става въпрос за него. Не искам да изглеждаш изненадан.

Ла Моя въздъхна и извърна неловко очи.

— Няма смисъл да криеш изненадата си в момента.

— Не я крия.

— Ще бъде добре, ако този запис не се появи в интернет, във вечерните новини или на следващото заседание на директорите на банката.

— Има си хас.

— Може да решиш, че сме тук заради това.

— Аха.

— Но не е така. Тук сме, за да отведем Алексеевич в управлението за разпит. Имаме негов частичен отпечатък — няма значение, че това е неприемлива улика.

— Това не ме притеснява.

— Не само че разполагаме с пепел от руска цигара, но, както се оказа, „Ес енд Джи“, компанията на Свенград, държи изключителните права за техния внос за цялото Западно крайбрежие. Всъщност ние искаме, направо се нуждаем да сложим пакет от тези цигари в джоба на Алексеевич. Цигарите плюс частичния отпечатък ще са достатъчни да го задържим.

— Може да дойде с нас доброволно.

— Да бе — изсумтя Болд. — Много е вероятно.

— А ако нещата там вътре излязат от контрол?

— Колкото и зле да се развие положението, ще ги убедим да ни пуснат. Ще си тръгнем. Хората, които търсим — а може би това е Свенград — избягват да вършат углавни престъпления. За мен е достатъчно. Няма да посегнат на две ченгета. Те са изключително предпазливи. Свършваме си работата. Арестуваме Алексеевич, ако е вътре, и се махаме.

— Хич не е в стила ми — заяви Ла Моя. — По-скоро ще реша въпроса с оръжие.

Въпреки многото грижи, които го бяха налегнали, лейтенантът избухна в смях.

— Ти си голям веселяк, серж.

— Така разправят.

— Не… не разправят това.

Лу го стрелна с поглед.

— Тогава какво разправят?

— Не искам да изгубя работата си. — Ла Моя отвори вратата на колата и тръгна към сградата.

Когато наближиха червеникавата врата през мъглата от ситни пръски морска вода, Болд каза:

— Не забравяй, че има седемнайсет милиона причини да ни излъже.

— Мислиш ли? — попита Ла Моя, който не можеше да повярва, че незаконно присвоените пари могат да водят към тази ръждясала постройка.

— Съвсем скоро ще разберем.

Ла Моя почука и те влязоха в нещо като малък офис, в който имаше две стари, тъмносиви стоманени бюра, една рецепционистка с дълга коса и червени нокти, която наближаваше петдесетте; няколко окачени по стените бели табла, изписани с разноцветни съобщения, и четири големи, цветни плаката, до един изобразяващи едрогърди жени с розови езици. Реклами на черен хайвер, предназначени за читателите на „Плейбой“. Рецепционистката вдигна слушалката на телефона си и набра нечий номер. Във вътрешността на сградата се разнесе продължителен звън.

— Силиконовата долина — каза сержантът, като посочи към един от плакатите, на който оскъдно облечена чернокожа жена на не повече от двадесет пробиваше с пневматичен чук асфалта на градска улица. Коментарът на Ла Моя се отнасяше до силиконовите импланти в гърдите й. Жената имаше жълта каска с американския флаг. Над нея пишеше: „Ако ви мирише на риба…“. А под пневматичния чук имаше консерва с черен хайвер, под която се четеше: „… значи сте на правилното място — Свенград, черен хайвер от есетра“.

Въведоха ги в прохладен склад, който вонеше на риба. За водач им служеше добре облечен мургав мъж в началото на трийсет и няколко години с умерен акцент. Според досието, което Болд носеше в джоба на сакото си, не беше Алексеевич.

От двете им страни се издигаха лавици от метална мрежа, отрупани с грижливо подредени кашони. По сивия, лъскав бетонен под минаваха пешеходни алеи, очертани с яркожълти линии според изискванията на OSHA²³, а високо над главите им светеха живачни лампи, които придаваха на човешката кожа нездрав зеленикав оттенък. Лейтенантът констатира със съжаление, че в момента в склада е тихо и пусто.

— Не ни посещават всеки ден от сиатълската полиция — обади се водачът им.

Говореше граматически правилно и беше поработил върху произношението си, което подсказа на Лу, че вероятно е в Щатите от доста време. Хубавият му костюм изглеждаше необичайно за подобно място, но не и изненадващо, като се има предвид описанието, което беше направила Бет Лароса на двамата мъже, изнудвали съпруга й. Чужденецът ги отведе до остъклен офис, от който се разнасяше приглушен запис на някакъв сопрано изпълнител. Болд харесваше оперното пеене.

Мургавият мъж им отвори вратата, но не ги последва вътре.

Офисът напомни на лейтенанта за собственото му работно място — никакви излишни мебели, само най-необходимото. Обикновен кабинет, пълен с купища документи. Мъжът зад бюрото беше широкоплещест, с пронизващи черни очи, нос на пияница и прошарена, грижливо оформена брада. Той също носеше строг тъмен костюм, но под голямото, с кожена повърхност бюро, което изглеждаше съвсем не на място в този офис, се подаваха чифт изкусно изработени черни обувки с гумени подметки. Лу веднага предположи, че пред тях е Свенград. Този човек определено имаше вид на директор. На шеф.

Мъжът присви очи, надигна се от стола си и се представи:

— Генерал Ясмани Свенград. — Не ги покани да седнат, но и самият той остана прав. — Нека да позная. Изгубили сте нещо.

Лейтенантът долови в речта му британски акцент. Свенград си поемаше въздух между двата предни зъба — тик или опит да тушира зъбобол. При вида му Болд се изненада и дори леко се стресна — нещо, което рядко му се случваше. Ясмани имаше огромно, но пропорционално развито тяло. Беше висок над метър и деветдесет и юмруците му бяха с размерите на боксьорски ръкавици. Същински гигант, който изглеждаше чак нереално — като персонаж от „Алиса в страната на чудесата“.

Но външният му вид не беше единственото забележително нещо у него. Преди да дойде тук, Лу се бе възползвал от малкото информация, която беше получил в мъжката тоалетна, за да проучи „ГЕ Импортс“ и прословутия й собственик, преглеждайки набързо наличните в интернет данни. Това, което научи, му помогна да си обясни защо отдел „Организирани престъпления“ бяха успели да превърнат негов служител в щатски информатор и не желаеха да прекъснат постоянния поток от информация, осигурявана от него. Ясмани Свенград беше костелив орех.

Огромният мъж се оказа не само морски офицер с множество отличия, но и ловък политик. След разпадането на бившия Съветски съюз той изненадващо приел предложението да ръководи морските операции в Каспийско море — нежелан пост, за който се е смятало, че не предлага никаква политическа власт. Едва по-късно истинските му мотиви лъснали. Като най-старшия военен офицер, отговарящ за Каспийско море, той беше заграбил контрола над водите му, след като районът се изплъзнал от здравата хватка на майка Русия. При не по-малко от пет новосформирани правителства, претендиращи за права над каспийския басейн и есетрата в него, Свенград затвърдил със сила господството си над доходния бизнес с черен хайвер, носещ милиони долари печалба. Приятелите му в Москва позволили и дори насърчили действието му, защото в търсене на прословутите яйца бракониерите едва не сложили край на търговията с черен хайвер, избивайки недостигналите полова зрялост риби и обричайки есетрата на изчезване. Ясмани несъмнено се отплащаше добре на московските си приятели, щом те му позволяваха и до ден-днешен да държи монопола над този бизнес. Ето защо Болд смяташе генерала за находчив човек, който не се страхува да употреби сила, за да получи онова, което иска. Много бракониерски кораби бяха „изчезнали в морето“ по време на ранните години от господството на Свенград над Каспийско море.