Тя усети, че съпругът й сдържа емоциите си — както винаги, страхувайки се да ги излее в порой от думи, за да не съжалява после за казаното. Бедата беше там, че в стремежа си да не бъде груб, той изобщо не разкриваше емоциите си.

Морският бриз разпиля няколко кичура коса върху лицето й. Влажният вятър й се стори изненадващо приятен.

Лейтенантът се загледа в сивото небе.

— Ти и тази пейка.

— Да. — Лиз събра сили, знаейки, че няма как да му поднесе лошата новина по по-мек начин. Трябваше да се придвижи малко по малко до ръба и да скочи. Друг начин нямаше. — Има една видеокасета.

Чуваше единствено вятъра и дишането на Болд.

— Продължавай.

Тя също се загледа в сивото небе.

— На записа съм аз. С Дейвид. Ужасен видеозапис.

— Ужасен.

Разбира се, той нямаше да се въздържи и щеше да измъкне всичко от нея. Беше разпитвал хора в продължение на двайсет години.

— Изненадаха ме в микробуса. В подземния гараж. Завързаха ме за седалката и ме накараха да я гледам.

Лу се обърна към нея и я докосна, а Лиз потръпна от електричеството, което протече между тях.

— Добре ли си?

Щом видя загрижеността му, я заля вълна на облекчение. Тя му описа набързо ужаса, който беше преживяла в микробуса, без да пропусне факта, че умишлено бяха срязали лентата, за да успее да се освободи сама.

— Те?

— Бяха двама. Но недей да го правиш, моля те. Не ме разпитвай. Моля те, недей. В момента имам нужда от съпруг, а не от детектив.

Той се примъкна по-близо до нея. Лиз изпита презрение към себе си заради онова, което му бе причинила — на него и на брака им. За момент й се прииска да беше умряла от болестта си, за да спести и на двама им всичко това.

— Знам.

— Бяха двама. Стана бързо. — Тя отново разказа случката с надеждата, че няма да я накара да го направи за трети път.

— И къде е видеокасетата сега?

— В микробуса. Не съм я пипала. Не искам да я гледаш, Лу.

— Няма да я гледам. Но трябва да я занеса в лабораторията, за да я проверят за отпечатъци.

— Не. Някой ще я пусне, а аз няма да го понеса.

Болд сложи дясната си ръка върху крака й, обви раменете й с другата си ръка и я притегли към себе си. Ако някой ги погледнеше отзад, щеше да ги помисли за двойка влюбени, само дето тя не се чувстваше като такава, докато трепереше в прегръдката на съпруга си.

— С касетата ще се заеме Бърни. Не се тревожи — заяви Лу.

— Чувствам се ужасно.

— Разбирам те, но ще се погрижа никой друг да не я гледа. Работата е там, че трябва да разбера колкото се може повече за нея. Бърни може да направи чудеса в тази насока. Довери ми се, всичко ще бъде съвсем дискретно. Просто ще направя това, което е необходимо и нищо повече.

— Те знаят, че доставката на парите не съм я извършила аз. — Не можа да си спомни дали му е разказала за последвалото обаждане по мобилния й телефон. Мозъкът й не функционираше нормално. — Твърдяха, че следващия път трябва да го направя аз самата и че никой няма да види записа, ако следвам нарежданията им. И че трябва да съм готова да реагирам моментално.

— Кой има номера на мобилния ти телефон? — попита Лу, влизайки отново в ролята на следовател. — Ясно е, че Хейс го има. Но кой друг, освен приятелите ти?

Сред спомените й за събитията, разиграли се в микробуса, внезапно изплува и този, че клетъчният й телефон беше иззвънял, докато поставяха онази торба на главата й. Обясни му, че познатата електронна мелодия, която по-късно бе чула, й дава основания да смята, че похитителите бяха изключили, а после включили отново телефона й. Според Лу това би обяснило откъде знаят номера й — при включване някои клетъчни телефони показвали номера си на екрана.

— Изглежда, това оневинява Хейс — продължи Болд. — Доколкото ни е известно, той не знае нищо за този запис.

— Как е възможно да го вярваш? Разбира се, че знае за него: той го е направил.

— Чисто предположение — поправи я лейтенантът. — А ние не можем да си позволим лукса да предполагаме каквото и да било.

Тя се изсмя презрително.

— Не мога така. Не мога да се правя на д-р Уотсън. Аз съм на записа, Лу. И някой разполага с този запис. А ако им съдействам, ако им помогна да получат тези пари, ще наруша всички закони. Аз съм заклет банков администратор. Не мога да направя онова, което ще поискат от мен. Но ако не го направя… — Лиз се замисли върху последствията сигурно за стотен път. — Осъзнаваш ли какво ще стане, ако някой друг гледа този запис? С датата, на която е направен? Казах ти за датата, нали? По това време Дейвид вече трябва да е бил замесен в присвояването на парите. Много лошо, откъдето и да го погледнеш. Не виждам изход. Ако го направя, всичко отива по дяволите; ако не го направя — също.

— Ако не те изнудва Хейс, тогава трябва да разберем кой го прави. Това трябва да бъде първият ни ход. Все още никой не е поискал от теб да правиш каквото и да било. Когато го направят, ние вече може би ще знаем кои са. Ще се изненадаш как може да се променят нещата при това положение. Важното е да запазим спокойствие. Нашите чувства, нашите емоции работят против нас. Те вероятно разчитат точно на това. Вероятно се надяват да ни разделят. Не можем да им позволим да го направят.

Лу говореше с такова спокойствие, сякаш вече беше превъзмогнал болката, причинена му от ужасното й минало.

— Чувам мнението на следователя, но се чудя какво мисли съпругът.

— Съпругът в момента е в отпуск — отвърна Лу.

— Нима можеш да ги разграничиш толкова лесно?

— Кой казва, че е лесно?

— Има още нещо — изрече тя, като едва събра смелост, за да започне.

— Още — изпъшка Болд, сякаш някой внезапно го удари в гърдите.

— Така или иначе ще го откриеш сам, по-добре да го обсъдим сега. Но, моля те, умолявам те, не забравяй, че изобщо никога не е ставало въпрос за незадоволеност. Не искам да стигаш до това заключение, окей? Струва ми се, че по-скоро беше отмъщение за липсата на време, което така и не ми отдели. Обсъждали сме го и преди. Но проблемът беше в мен, а не в теб.

— Обаче сега измъчва и двама ни — заяви той.

— Така е. Много великодушно от твоя страна, че го казваш. Не… онова, което искам да ти кажа, е свързано с датата на записа.

— С датата?

— Да. — Сега трябваше да обясни нещо, което дори самата тя не разбираше напълно. Навлизаше в опасна територия. Лиз си пое дълбоко дъх. — Когато се случи всичко това… в онези дни… Ние обсъдихме нещата. И аз се съгласих да престана.

— Спомням си.

Очевидно Лу не искаше да му припомня тези моменти, но Лиз не виждаше друг начин.

— Е, събрахме се и започнахме отначало — измърмори той.

— Но не всичко беше приключило — изрече Лиз на един дъх. — Направих го още веднъж — само веднъж — около три месеца след като се договорихме. Той се обади и… просто не знам. Стана една от онези непоправими грешки. От датата на касетата разбрах, че той е записал именно тази среща. Не знам защо го е направил. Защо изобщо аз го направих.

— Ще се почувстваш по-добре, ако ми кажеш всичко — посъветва я Болд и едва сега тя разбра колко е ядосан, как кипи отвътре. Не можеше да обсъжда този въпрос с него, не и когато той се чувстваше по този начин. — Но няма да го понеса точно сега — заяви съпругът й, сякаш четеше мислите й.

Лиз се бе страхувала от този момент още откакто му призна изневярата си — през цялото време знаеше, че този миг все някога ще дойде и ето че се случи. Беше наранила съпруга си, бе унищожила доверието му към нея, което години наред се опитваше да възстанови. Почувства се ужасно, но едновременно с това изпита и някакво егоистично облекчение, макар да знаеше, че така само щеше да влоши още повече нещата.

Отначало истината можеше да го пореже безболезнено като бръснач. Но тя се страхуваше какво щеше да стане между тях, когато Лу започнеше да кърви.

Внезапно заваля. През първата минута слабо, а после поройно. Двамата с него останаха да седят на пейката, безсилни да станат и да потърсят подслон.

Дъждовните капки, които се стичаха по лицето му, й заприличаха на сълзи. А може би сред тях наистина има сълзи, помисли си тя, парализирана от болката, която му бе причинила. И разбра, че ще продължи да страда заради постъпките си, както страдаше през изминалите близо шест години. Но сега вече нямаше да се измъчва само тя, а и двамата. С част от съзнанието си Лиз се бе надявала, че като сподели страданието си, болката вътре в нея щеше да намалее, но се бе излъгала и за това. Болката не можеше да бъде споделена. Болката беше нещо много лично.

* * *

Те пътуваха в дълбините на нощта — двама души, които се чувстваха еднакво неловко както от тишината, така и от възможността тя да бъде нарушена. Лиз беше със зачервени очи и размазан грим — доказателство за прекаран ужасно дълъг ден. Лу имаше безизразното изражение на човек, завладян от безмерна скръб. Равномерното свистене на чистачките звучеше като приглушена музика. Лиз копнееше да е в леглото си и да изпадне във временно, осемчасово безсъзнание, за да даде макар и кратка почивка на мозъка си.