Ще ме накълцат, ще ме обезобразят. Тази мисъл я накара да обезумее. Най-много от всичко я плашеше мисълта да умре от огън, удавяне или обезобразяване. Дори възможността да я блъсне влак или камион не я ужасяваше толкова много.

Някой затвори вратата на микробуса и във вътрешността му се възцари тишина. После се разнесе тихо бръмчене. Лиз започна да прави неуспешни опити да освободи ръцете си, докато не я обзе пълно изтощение. Бръмченето се чуваше от видеото, разположено в конзолата между предните седалки, в което, изглежда, някой беше пъхнал касета. Разбра го, защото малкият, плосък телевизионен екран, прикрепен към тавана на микробуса с панти, светна в синьо и на него се появи ярка бяла стрелка, сочеща надясно.

Когато първият от отвратителните образи изпълни малкия екран, Лиз реши, че това е някаква перверзна, извратена шега — бяха я завързали, за да я накарат да гледа порнографски филм. И отново я обзе ужас при мисълта, че някой седи на седалката зад нея, гледа филма и размишлява какво по-напред да й стори.

Но после голата жена, застанала на четири крака и обърната с гръб към камерата, се завъртя бавно и зад нея се видяха гърдите и раменете на някакъв мъж. Изведнъж обстановката във филма й се стори ужасно позната — дървени греди, лампа, часовник. Лиз остана без дъх и се задави с натъпканата в устата си торба и лентата, която й пречеше да я изплюе. Започна да крещи, но едва чуваше собствения си глас. Когато лицето на екрана се завъртя в профил, а после започна да се обръща в анфас срещу невидимия обектив на камерата, Лиз стисна очи. Но веднага ги отвори отново, подтиквана от любопитство. Голите гърди и рамене, толкова познати. Косата. Профилът на шията. Извивката на бедрата.

Нейното собствено лице.

* * *

Въпреки безбройните часове, прекарани в шофиране на този микробус, Лиз осъзна, че нито веднъж досега не бе сядала на задните му седалки. Във видеото обикновено се въртяха безобидни филми като „Питър Пан“ или „Магьосникът от Оз“ — нещо, което да ангажира вниманието на децата, когато попаднат в улично задръстване или по време на двучасовото им пътуване до вилата в планината. Съпругата на Болд извърна поглед, но откри, че замъглените й очи се връщат пак на малкия екран в пристъп на самоотвращение. В горния му десен ъгъл бяха изписани часът и датата на записа; дата, която искаше на всяка цена да бъде заличена от живота й.

Камерата, навярно скрита в килера на хижата, беше нагласена под такъв ъгъл, че предлагаше отличен изглед към леглото, на което Лиз с прическа, каквато никога повече нямаше да си направи, за да не я подсеща за това събитие, се завъртя за втори път с лице към обектива. Допирът на двете тела, безмълвните движения, запечатани на черно-бялата лента, свитите устни и разкривените лица, всичко това се сливаше в грозен, отблъскващ танц на плътта, който я изпълваше с унижение.

Ако някой погледнеше към паркирания в подземния гараж микробус, нямаше да види нищо друго, освен сините отблясъци от телевизионния екран, танцуващи по мокрото от сълзи лице на една жена, която не можеше да затвори устата си заради опънатата през нея сребриста лента. Тя се мяташе в отчаян опит да се освободи и микробусът се люшкаше, сякаш клатен от силен вятър. Вътре, върху изпъстрения с петна мокет на пода, се въргаляха една от любимите кукли на дъщеря й, книжка за оцветяване и пликче с натрошени бисквитки „Голдфиш“.

Лиз имаше чувството, че ще умре, докато гледаше с изумление сексуалните ласки на курвата от видеозаписа. Странно съвпадение. Дори рожденото петно от дясната страна на задника й изглеждаше досущ като нейното. Съпругът й го наричаше „моя малък марсианец“.

Сърцето й подсказваше, че няма начин тя да е жената, извършила всички тези неща, но очите й доказваха обратното. Освен съпруга и майка, тя беше грешница и курва.

Постепенно, докато се мъчеше да освободи китките си, Лиз започна да си дава сметка какъв ефект би могъл да окаже този видеозапис както върху собствената й кариера, така и върху тази на съпруга й. Върху живота им. И — което беше още по-важно — върху техните деца, ако записът някога станеше публично достояние. С какви очи щяха да ги гледат след това учителите и родителите на техните приятели? Какво щеше да е отношението на децата й към самата нея през остатъка от живота им! Тя се опита да си представи гибелните последствия, ако този запис някога попадне в ръцете на Филип, с датата на него, която доказваше, че е имала връзка с Дейвид Хейс по време на незаконното присвояване на парите. Щяха да последват статии в „Сиатъл Таймс“. Публикациите в интернет.

Клетъчният й телефон иззвъня от предната седалка, където го бяха изсипали от чантата й. С едно последно усилие Лиз скъса лентата и освободи ръцете си. И едва тогава забеляза, че единият й край е срязан, очевидно звуците, които бе чула точно преди да я затворят в микробуса, бяха от инструмента на Ледърман. Похитителите искаха да се освободи сама.

Махна лентата от устата си, свали торбата, блъсна екрана, за да го прибере към тавана, и се хвърли към телефона. Но падна на колене, защото глезените й все още бяха вързани.

— Помощ! — изкрещя тя, преди да осъзнае, че никой не трябва да вижда този видеозапис. Да й се притекат на помощ бе последното нещо, което искаше в момента.

Дълбок мъжки глас, който почти успя да прикрие силния си източноевропейски акцент, изрече в слушалката:

— Когато следващия път те помолим да направиш нещо, ще очакваме да го направиш сама, а не да изпращаш свой заместник. Съдействай ни и може да си последният човек, който някога ще види този видеозапис. Бъди готова да реагираш веднага щом те потърсим.

Връзката прекъсна.

Ако в този момент някой стоеше близо до микробуса и се ослушваше внимателно, освен воя на преминаващите отвън коли, щеше да чуе изпълненото с болка ридание, което се разнасяше от вътрешността му. Сърцераздирателният плач на една жена, разпъната между миналото и настоящето, обречена на самоненавист, около която се разпадаше всичко хубаво, всичко скъпо и свещено за нея. Една съсипана жена.

10.

Болд измърмори някакво извинение, смутен и дори унижен от факта, че Майлс не е бил взет от урока си по пиано и все още чака някой да го прибере. Както при всяко друго частно обучение, за да бъде допуснат сина му до следобедни уроци при концертния пианист Брус Лавин, се бе наложило да подадат молба, да представят две препоръки, да го запишат в списъка на чакащите и да платят значителна сума като капаро. Шест месеца по-късно Майлс най-накрая беше „поканен да се присъедини“.

— Грешката е наша — замаза положението лейтенантът, чувствайки се като подлизурко. Даваше си ясна сметка колко глупаво звучи обяснението.

— Аз не съм детегледачка — продължи Лавин. — Графикът ми…

— … е много натоварен — прекъсна го Болд. — Знам. — Пианистът се бе постарал да набие тази мантра в главите на родителите. Кредото му бе „Подготвени уроци и точност“. Докато учениците се упражняваха и идваха навреме, участваха в програмата му. — Тръгвам към вас.

— Ако се случи отново…

— Няма — увери го Лу. Целият курс се заплащаше предварително и ако детето бъдеше изключено от него, парите на родителите не се възстановяваха. Отстраняването не можеше да бъде обжалвано, но детето можеше да подаде молба да бъде включено в друг курс.

Болд опита да се свърже с Лиз по служебния й телефон, а после по мобилния, готов да й вдигне скандал. Но когато тя не отговори на нито един от двата телефона, гневът му бързо премина в тревога. Не я бе виждал, нито чувал, откакто се разделиха пред къщата на Бет Лароса по-рано през деня.

Беше възложил на двама полицаи да наблюдават с кола без отличителни знаци или банката, или дома им, в зависимост от това къде се намира Лиз. По взаимно съгласие тя нямаше да бъде следена, освен ако сама не пожелае, а трябваше да го поиска, ако тръгнеше на среща с Дейвид Хейс. В останалите случаи двамата с жена му се бяха договорили, че тя има право на „личен живот“.

Съобщиха му, че сиената е била видяна да напуска гаража около двайсет минути след завръщането си от жилището на семейство Лароса. Това означаваше, че Лиз си е тръгнала от банката някъде по обяд.

— И не се е свързвала с вас нито преди, нито след това?

— Не, лейтенант.

Той изпробва пак и двата телефона, после позвъни и вкъщи, но отново никой не вдигна. Болд не се панира заради дългогодишния си полицейски опит; беше приучен да не се поддава на подобни емоции, но го налегна ожесточен вътрешен спор. Степенувайки отговорностите си, той побърза да се качи в служебната кола и да се гмурне в натоварения трафик, за да вземе Майлс, преди Лавин да е размислил и да е решил да го изключи от учебната си програма.