— На главния вход!

— Тони е тук?

— Получил е сърдечен удар или нещо подобно. По-добре отиди на място.

Понякога съпругата на Болд се възхищаваше от бързината и удобството на асансьорите, но не и този път. Тя пристигна на приземния етаж и попадна сред море от охранители, надвесени над тялото на Тони, и сред върволица чиновници, които напираха да влязат в сградата, като почти всеки крещеше нещо.

Лиз си проби път между служителите и първо се убеди, че на пода лежи наистина Тони Лароса, а после го разгледа по-отблизо. Лицето му изглеждаше по-бледо от всякога, а устните му синееха. Явно беше в безсъзнание, а може би вече бе мъртъв. Преминал през един от двата детектора за метал и се строполил на земята. Черно пластмасово куфарче за документи лежеше разтворено на масата за проверка на багажа. Охраната задължително проверяваше всяка чанта. Очевидно Тони е колабирал именно по време на проверката.

Тя се увери, че е била повикана линейка, защото чу далечния вой на сирена, който все повече се усилваше. Непознат служител повдигна краката на Тони, а една жена започна да масажира сърдечната му област. Един от охранителите стисна Тони за носа и се зае да му прави изкуствено дишане през носна кърпа. Нисък, еднообразен глас започна да брои: „Едно… две… три… четири…“ — докато тези тренирани хора се опитваха да спасят колегата й, Лиз усети как гърдите й се повдигат развълнувано, а в очите й напират сълзи. Имаше чувството, че става свидетел на смъртта на Тони, затова започна да мълви тихи молитви за спасението му. Тя се постара да забрави всичките си страхове и опасения, че Тони може да е пострадал. Така започна да се бори за живота му по свой собствен, различен от този на другите начин, като изхвърли от съзнанието си всякакви странични мисли, дори тази да се обади на Лу.

Пристигналият екип за спешна медицинска помощ се изсипа във фоайето заедно с оборудването си и с една носилка на колелца и веднага се зае с изкуственото дишане и с масажа на сърдечната област на Тони. Действията на новодошлите се сториха на Лиз толкова отрепетирани и отработени, че тя осъзна — на този свят съществуват хора, чието ежедневие се състои в спасяването на хора. Или в опити да ги спасят. Тя се запита колко ли странно трябва да е чувството да ставаш всяка сутрин и да обличаш риза на сиви райета, без да си сигурен дали до края на деня няма да станеш свидетел на смърт и тежки наранявания.

— Какво се случи, Дили? — успя да попита Лиз охранителя, на когото знаеше само малкото име. Всеки ден го виждаше по два пъти — когато идваше и си тръгваше от работа. Дили беше на четиридесет и няколко години, с бирено шкембе и благ характер.

— Ами господин Лароса влезе. Стана както винаги: светна зелената лампа, той пристъпи насам да бъде проверен и задейства алармата. — Дили посочи детектора за метал. — И… не знам, просто нещо му стана. Извади клетъчния си телефон. И замря. Просто остана да се взира в него, опита да се раздвижи и се строполи на земята. Падна като чувал с картофи. Бяхме трима и нито един от нас не успя да стигне навреме до него, за да го прихване. Падна лошо. Главата му изкънтя доста силно.

— Това ли е клетъчният телефон? — попита тя, като влезе с лекота в ролята на следовател, осъзнавайки трескавото нетърпение, което обземаше в такива случаи Лу. Върху надрасканата винилова повърхност на масата, която охраната използваше за проверка на багажа, лежеше една синя нокиа. Лиз пристъпи към отвореното куфарче. Листове хартия. Химикалки. Няколко малки компютърни диска. Лаптоп. Електронен бележник „Пайлът“. Втори клетъчен телефон — малка моторола.

Тя премести погледа си от единия телефон към другия. Два, а не един. Още преди да вземе решение да се обади на Лу, вече бе осъзнала, че именно телефоните са в основата на сърдечния удар на Тони. И че всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с Дейвид и твърдата му решимост да вземе онези пари. „Тони Лароса?“, помисли си тя с изумление.

Когато се свърза по телефона с Лу, се оказа, че той е на път обратно към службата си. След като напуснал къщата на Дани Форман, съпругът й бе отишъл да прегледа книгата с банкови депозити.

— Трябва да намерим Бет и децата — заяви Лиз. — Случи се нещо ужасно.

9.

Лиз пристъпи плахо през входната врата на дома на семейство Лароса, давайки си сметка, че навлиза в територията на Лу. Нейната работа, нейната „задача“ беше да поговори с Бет. Лу предложил на Бет да я закара в болницата, но тя отвърнала, че Тони я е помолил да остане тук.

През всичките им години на съвместен живот двамата с Болд никога не бяха смесвали професиите си до такава степен — Лу да разследва в банката, а Лиз да посещава местопрестъпление. Ето как възприемаше сега тя това място — като местопрестъпление, а не като къщата на Бет и Тони, където двамата с Лу присъстваха на кръщенето на близнаците само преди няколко месеца. Припомни си как изглеждаше тогава всекидневната: високи гласове, смях, бира и мирис на цигари. Тичащи наоколо деца в най-хубавите си празнични дрехи. Гласът на Елтън Джон от стереоуредбата. Прилепналата по тялото на Бет рокля, напомняща й за носените от София Лорен в старите й филми — с прекалено дълбоко деколте, скроена така, че да подчертава полюшващите й се бедра — толкова ретро, че приличаше на дарена от Армията на спасението. Но и самият Тони не се придържаше особено към модата, така че по време на гостуването си Лиз остана с чувството, че е попаднала в старо черно-бяло телевизионно шоу. Явно за семейство Лароса шейсетте години все още не бяха свършили.

Бет и Лу седяха на дивана в центъра на луксозния бял мъхест килим, в който краката на Лиз потъваха. Тя забеляза няколко патрулни полицаи в кухнята. Близнаците не се виждаха, но приглушен плач й подсказа, че може би са на втория етаж.

— Кой е при децата? — попита тя.

— Те са на горния етаж с Мери — отговори й Бет.

Облекченото изражение на Лу накара Лиз да продължи с най-важния въпрос.

— И двамата ли са добре?

— Да, добре са — отвърна жената. После добави замаяно: — Тони каза да не мърдаме оттук.

Случилото се бе оставило своя отпечатък върху нея. Червеникавата й, дълга до раменете коса, която обикновено беше толкова бухнала, че сякаш си просеше пяна за коса, сега висеше безжизнена и сплъстена. Големите й кафяви очи, които придаваха толкова изразителност на речта й, сега гледаха мрачно и скръбно. Високите й скули бяха изпъкнали още повече, а изтънените й вежди, винаги оформени във висока дъга, сега бяха смръщени и събрани. Само мургавата й италианска кожа бе все така красива. Свежа и бляскава, тя я подмладяваше поне с десетина години от трийсет и осемте, на колкото беше в действителност.

Лиз нямаше представа от колко време Бет стои със сегашните си дрехи — бяло поло и всекидневни черни панталони с еластична талия. Може би не ги бе сваляла цяла нощ. Изглеждаха доста измачкани.

Поощрена от кимването на Лу, Лиз попита:

— Разбра ли, че Тони припадна, Бет? В банката. Трябва да те закараме при него в болницата.

— Те казаха да не мърдаме оттук. Щели да обадят, когато е безопасно да излезем.

— Кои? — намеси се Болд.

— Бяха двама — отвърна с напрегнат шепот Бет и втренчените й в нищото очи подсказаха, че отново преживява събитията. — Останаха при нас цяла нощ. Тони трябваше да им свърши някаква работа в банката. Те казаха, че ще останат при нас, докато не направи онова, което искаха от него. После някой се обади по телефона на единия и те просто станаха и си тръгнаха. Бързаха за някъде. Казаха ми да не напускам къщата и да не използвам телефона, докато Тони не се прибере.

— И какво трябваше да направи за тях Тони? — попита Лиз.

Бет поклати глава като дете, което не бива да издава тайната си.

— Дадоха му един телефон и един диск. Това е всичко, което знам.

Лу, който пишеше в бележника си по-бързо, отколкото Бет отговаряше на задаваните й въпроси, откъсна една страница и като се наведе към Лиз, остави пред нея кратък списък с въпроси.

„Описания?

Точно време?

Какво точно се е случило?

Искания?

Два клетъчни телефона?“

Лиз реши, че редът, в който бяха написани, не е случаен. И се почувства поласкана, че е включена в разследването. Двете с Бет едва ли можеха да се нарекат първи приятелки, но съпругата на Тони на няколко пъти бе споделяла с нея проблемите около невъзможността да забременее, като при това ги бе описвала с най-големи подробности. Всеки възприемаше различно отношенията си с другите. Лу например гледаше на връзката й с Дейвид много по-сериозно, отколкото самата тя някога я бе възприемала, а Бет може би вярваше, че са много по-добри приятелки, отколкото Лиз предполагаше. Затова тя продължи да я разпитва, като вложи в думите си съчувствие и съпричастност.