Когато прочете електронното табло с разписанието на заминаващите фериботи, Болд се оказа изправен пред дилема. В 4:40 от кей 3 щеше да отплава пътнически кораб за о. Бейнбридж, който щеше да пристигне там само след трийсет и пет минути. Прав или не, лейтенантът трябваше да поеме този риск. Да се качи на борда на ферибота преди „Лиз“ беше нещо, което Хейс едва ли щеше да очаква. Полицаите контраатакуваха; те следяха обекта под наблюдение, не вървяха пред него.

Като се надяваше, че Риз все пак ще изпрати един или няколко от агентите си на борда, Болд реши, че вниманието на Хейс ще бъде насочено към хората, които ще вървят след Малоун. Той се съмняваше, че Дейвид ще успее да го разпознае, особено с дънките, очилата и ниско нахлупената му шапка, но все пак се спря пред една сергия със сувенири и купи два плюшени орка¹³ за децата. С бялата торба за покупки в ръка, която го идентифицираше като турист, Лу се почувства още по-добре дегизиран.

Лейтенантът се присламчи към групата на дузина редовно пътуващи по този маршрут пасажери и се качи с наведена глава на борда на сиво-белия ферибот „Паялъп“. Претъпкан както винаги по това време на деня, „Паялъп“ имаше на борда 2500 пътници и над 200 превозни средства. Огромният брой хора правеше Болд още по-незабележим.

Той си купи вестник „Таймс“ от монетен автомат в главната каюта и се насочи към една свободна седалка с изглед към палубите.

Диспечерката започна да раздава команди в ухото му и лейтенантът разбра, че Риз и екипът му се опитват трескаво да качат цивилни агенти на борда на ферибота.

Хейс се погрижи Малоун да пристигне на кея само няколко мига преди отплаването на „Паялъп“ и тя беше сред последните пътници, качили се на кораба. Като се ръководеше от инструкциите на диспечерката, Лу забеляза след „Лиз“ на борда да се качва един-единствен цивилен полицай с велосипед. Той се напрегна да си припомни името му: Хендерсън, върлинест русоляв сърфист, на трийсет и няколко години. Беше облечен в пъстър колоездачен екип с подписа на Ланс Армстронг¹⁴ и с логото на Щатската пощенска служба, носеше издължена отпред и отзад черна каска, червена туристическа раница с дузина ципове и пристегнат с ремък към гърдите му портативен CD плейър, свързан със стереослушалки. Всъщност CD плейърът беше полицейска радиостанция. В модерните му очила имаше вграден микрофон, позволяващ двупосочен разговор. Хендерсън непрекъснато поклащаше глава, сякаш слушаше музика.

Фериботът напусна плавно пристана. Малоун, вживяла се напълно в ролята на Лиз Болд, се качи заедно с групата на последните пътници на пасажерската палуба, стиснала в ръка алуминиевото куфарче. Хендерсън се появи само няколко секунди по-късно, лесно забележим заради черната си каска.

Малоун прекоси кораба по цялата му дължина и мина през вратите, които водеха към предната палуба, без да отделя клетъчния телефон на Лиз от ухото си.

Лу бръкна в якето си и намали звука на радиостанцията, за да не го разсейва бръщолевенето на диспечерката. С десетте си стълбища, трите палуби, асансьора и две хиляди и петстотинте си пасажери, „Паялъп“ беше място, където лесно можеш да изгубиш някого от поглед. Веднъж Хейс да примамеше „Лиз“ на долната палуба, щяха да са му достатъчни няколко секунди да я скрие в някое от превозните средства. Да я свали незабелязано от ферибота щеше да е по-трудно, но лейтенантът не искаше да подценява компютърния специалист, защото всичките му досегашни действия говореха за организирана и търпелива личност.

Болд настигна Хендерсън и му се представи, без да поглежда директно към него. Двамата си поделиха наблюдението на кораба, като русият агент пое външната палуба, а Лу — вътрешната.

Щяха да си прехвърлят отговорността за следенето на Малоун по радиостанциите. Ако тя се качеше на по-горно или слезеше на по-долно ниво, щеше да продължи да я следи човекът, вървящ по петите й в момента, защото дебелият пласт стомана можеше да заглуши радиосигнала.

Лейтенантът добави шепнешком, за да не го чуят многобройните пасажери, които ги заобикаляха:

— Ако тръгне надолу към автомобилите, ме уведоми по някакъв начин, защото уговорката е такава.

— Дадено.

Те се разделиха, давайки си ясна сметка за трудността на едно полицейско наблюдение, осъществявано само от двама души. Болд остана до големите прозорци на каютата и се загледа в Хендерсън, който излезе на външната палуба, като вървеше на не повече от няколко крачки зад гърба на Малоун. Сякаш гледаше ням филм.

Не пропусна да забележи и промяната в хоризонта, когато корабът коригира курса си. Радиостанцията му изпращя и гласът на диспечерката обяви, че на пристана на о. Бейнбридж ще ги очакват хора от тамошната полиция, в случай че Малоун изчезне от борда или по време на плаването бъде свалена от ферибота. Скоро стана ясно, че местните представители на реда нямат необходимата подготовка за изненадваща операция под прикритие. В момента един полицай търчеше към дома си, за да се преоблече в цивилни дрехи и да вземе автомобила на жена си. Лу помоли този човек и колата му да бъдат на негово разположение, ако Малоун напусне кораба. При необходимост Хендерсън щеше да ги последва на велосипеда си. Не беше кой знае какъв план, но разполагаха само с него.

Малоун направи пълна обиколка на външната палуба и Болд даде кратка команда по радиостанцията на русия агент да му отстъпи наблюдението. Вече наближаваха о. Бейнбридж. Слънцето се спусна по-ниско и най-накрая се скри зад впечатляващата планинска верига, като остави след себе си все по-сгъстяващ се здрач. Лейтенантът пое наблюдението и последва „Лиз“ на кърмата, където тя отново влезе в главната каюта. Той остана отвън. Погледна през перилото към пенестата диря на ферибота и разрошените пера на група гладни бели чайки, носещи се по вятъра. Без да извръща лицето си от морето, той повика Хендерсън по радиостанцията и му каза да поеме отново следенето.

— Стълбището! — дойде недвусмисленият отговор на агента. — Качва се нагоре. Повтарям: качва се нагоре.

Лу влезе в каютата тъкмо навреме, за да зърне пъстрия колоездачен екип на Хендерсън, който се скри зад металната врата на един изход.

Шумната сирена на ферибота изсвири. Неочакваният звук стресна Болд. Здрачът се сгъстяваше все повече, хоризонтът се губеше в далечината и всичко наоколо изглеждаше сиво. Лейтенантът се изкачи до горното ниво, където каютата беше по-малка, а палубата — по-просторна. Когато мина през вратата, Малоун беше с гръб към него и тъкмо излизаше на открито.

Хендерсън и Болд се спогледаха многозначително и агентът тръгна надолу по стълбището, отстъпвайки наблюдението на лейтенанта.

Притиснала телефона на Лиз към ухото си, Малоун кимна леко в отговор на получените инструкции.

Едно четиричленно семейство се размина с Лу и последва Хендерсън по стълбището към долното ниво, оставяйки го съвсем сам в каютата, ако не се брои самотен мъж, седнал с гръб към него. Отвън Малоун се присъедини към пасажерите, облегнали се на парапета на кърмата. Изви се мразовит вятър.

Болд промени леко позицията си и забеляза черния кабел, който се подаваше от ухото на седналия мъж — кабел от миниатюрна телефонна слушалка като тази в собственото му ухо. С кого ли разговаряше, запита се той. С Малоун?

Лейтенантът тръгна към непознатия с разтуптяно от вълнение сърце. Десет крачки… Пет крачки…

Сетне забеляза с периферното си зрение как „Лиз“ поглежда през рамо към него. И спря, защото инстинктът му подсказа, че нещо не е наред.

Седналият човек се обърна и тогава видя лицето му. Не беше Дейвид Хейс, а шейсетгодишен мъж със сбръчкана кожа.

Изведнъж Малоун запрати лъскавото алуминиево куфарче с всички сили през парапета на кърмата. То описа няколко мързеливи лупинга, докато падаше надолу, и изчезна от погледа му.

Болд замря като парализиран на мястото си. Фериботът всеки момент щеше да акостира на брега на острова. Току-що бяха хвърлили в морето пет хиляди долара в белязани банкноти. Колкото и да му се искаше, не можеше да излее чувствата си пред Малоун, не можеше да рискува да я компрометира. Вместо това бръкна в джоба на якето си и включи радиостанцията, за да се свърже с диспечерката на Риз.

Отговорът не закъсня: щяха да изпратят хеликоптер, но той щеше да потегли към тях чак след трийсет минути. Лейтенантът трябваше да им съобщи GPS местонахождението на кораба по ASAP-а¹⁵ на капитана.

Лу усети как го обхваща ужас, защото разбра, че е изправен пред по-сложен план, който може би изобщо не включваше отвличането на Малоун, представяща се за съпругата му.