— Ако намесиш Лу, той няма да допусне да се приближиш на по-малко от миля до Дейвид Хейс. Не се самозаблуждавай.

— Значи се налага да действаме бързо — предложи Лиз. — До края на деня все още остават няколко часа.

— Не знам за теб, но моите хора няма да се задействат толкова бързо. Все пак става въпрос за администрация, не го забравяй.

— Опитай.

— Като че ли имам друг избор — отвърна той с лека усмивка, подсказваща, че Лиз е спечелила първия рунд.

4.

Докато се изкачваше с асансьора към петия етаж на „Обществена безопасност“ и към кабинета на съпруга си — нещо доста непривично за нея — Лиз получи пристъп на депресия. Припомнянето на Аферата — с главно А — със сигурност щеше да обезпокои и разстрои Лу, щеше да обтегне отношенията им и да подложи брака им на изпитание. При мисълта за това тя започна да се поти, а гърлото й се сви. Като ученичка никога не я бяха викали в кабинета на директора, но сега разбра какво е усещането.

Също като брака й и тази стара обществена сграда беше виждала по-добри времена. Сега мястото изглеждаше ужасно потискащо. Лиз се надяваше, че отношенията й с Лу няма да бъдат споходени от същата съдба.

Принудена да разкрие самоличността си пред служителя на рецепцията от отдел „Престъпления срещу личността“, тя предупреди по косвен начин Лу за пристигането си и той я посрещна при отварянето на вратата. За нейно облекчение съпругът й не изглеждаше нито обезпокоен, нито ядосан и самият факт, че го вижда, я накара да се почувства по-добре.

— Здравей — поздрави го.

Лу я отведе мълчаливо в кабинета си и затвори вратата. Като видя рисунките на децата им, залепени с тиксо или прикрепени с кабарчета по стените и на корковото табло редом със снимки от местопрестъпления и фотокопия на бележки по случаите, на Лиз й прилоша. Тя искаше, по-скоро трябваше да представи нещата в делови, но и в личен план; да бъде честна, но да не навлиза в подробности, като внимава да не нарани чувствата му. Съпругът й несъмнено щеше да изпадне в шок, както се случи и със самата нея, когато Дейвид й се обади. Спомняше си как дъхът й секна от уплаха. Искаше да даде шанс на Лу да се съвземе, въпреки външното спокойствие, което навярно щеше да демонстрира. Като ченге, той умееше да скрие добре емоциите си.

Тя седна и за нейно голямо облекчение Лу пренебрегна стола зад бюрото си и се разположи на друг, като го завъртя с лице към нея.

— Здравей и на теб — каза най-накрая той.

Лиз си напомни, че разпитите на хора са част от професията му. По един или друг начин съпругът й успяваше да ги накара да си признаят неща, които те изобщо нямаха намерение да разкриват. Едновременно добър слушател и находчив следовател, Лу беше човек, когото не биваше да предизвиква. Реши, че не трябва да го дразни, но нямаше да се държи и като виновна.

— Трябва да се върнем няколко години назад — започна тя, — до незаконното присвояване на пари.

— Добре. — Но не беше добре и Лу го знаеше, защото точно тогава и друго събитие беляза драстично съвместния им живот.

Лиз реши да говори направо.

— През цялото това време нито веднъж не ме попита с кого съм имала връзка.

— Ти така и не ми каза — отвърна той, демонстрирайки мнението си за това как е трябвало да се развият нещата.

— Не мога да ти опиша колко те уважавах заради това. Ценях високо факта, че ми даваш този избор. Знам, че не ти е било лесно да го направиш.

— За никого от двама ни не беше лесно — обади се Лу. — Исках да знам, за да си спестя гадаенето всеки път, когато присъствахме на някое тържество на банката. От друга страна, не исках да знам, защото съпоставката щеше да е неизбежна, а не исках да се замислям върху недостатъците си, нито върху това къде се бях провалил, не исках да осъждам избора ти на любовник и да те намразвам заради него. Но трябва да отбележа, че вече съм приключил с тези неща. Това са минали работи.

Лу имаше навика да използва пред нея фрази като „трябва да отбележа“, които заимстваше от работата си.

— Става въпрос за Дейвид Хейс.

Тя видя как новината се стовари върху него. Всъщност почти с удоволствие установи, че Лу не я възприе нито с каменно лице, нито с показно спокойствие. Той пребледня и кимна.

— Незаконното присвояване. Наблюдението на Дани Форман. — Кимна отново, защото парчетата от пъзела започваха да се подреждат в главата му.

— Тогава той беше в „Информационни технологии“. Преди да ме повишат в ръководител на отдела.

— По онова време знаеше ли нещо за него? За присвояването?

Сходството на този въпрос със зададения й от Дани Форман я обезпокои.

Лиз му преразказа известните й факти за незаконното присвояване — измамата с превода на парите, липсващите седемнайсет милиона, убеждението, че те все още са някъде из сървърите на банката и решимостта на Дани Форман да осуети всеки опит на престъпниците да изтеглят откраднатата сума или да приберат софтуера, помогнал за укриването й, както и да идентифицира хората, на които парите са принадлежали. Лу я слушаше, без нито веднъж да я прекъсне, леко извърнат и с втренчен поглед, сякаш се страхуваше да не го изпързаля.

— Дейвид ми се обади вчера в офиса и аз отидох да се срещна с него.

Съпругът й кимна. Тя очакваше нещо повече, някакъв израз на вътрешните му емоции. Каквото и да е, само не и разговор с робот.

Описа му заплахите, които беше получил Хейс, физическите му травми и настояването й да сключи сделка с властите.

— Днес разказах всичко това на Дани Форман. Сключихме сделка. Ще опитам да се сдобия с позволение да му издам част от поверителната банкова информация, ако той уреди преместването на Дейвид и майка му.

Болд изрече тихо:

— Има една поговорка за поставянето на свидетеля под полицейска защита: „Разликата между сделка и труп е една буква“⁹.

— Добре… искам да кажа, че се чувствам неловко и се срамувам от всичко това; от случилото се тогава и сега, когато той осъществи контакт с мен. Но не мога да го крия и няма да го крия. Няма да дам на никого шанса да го използва срещу мен, срещу нас.

— Знам колко трудно трябва да ти е било да дойдеш тук и да ми го разкажеш. Но ако очакваш да ти благодаря…

— Не очаквам подобно нещо. Дали искам да ми благодариш? Не! Но ще се радвам да реагираш по някакъв начин. Навикай ме, разкрещи ми се, ядосай ми се. Какво чувство изпитваш дълбоко в себе си и защо не искаш да ми го покажеш?

— Мисля си, че ти си човекът, който се нуждае от защита.

— Не мисли — възкликна недоволно тя. — Чувствай. Какво чувстваш?

Лу стана от стола си и изчака погледите им да се срещнат.

— Аз не изпитвам чувства в този кабинет. Това място не е подходящо за това. Тук работя. Проучвам факти. Проучвам смъртта. Обикновено си позволявам да чувствам едва когато се кача в колата си и потегля към къщи, но дори тогава пускам силно радиото, свалям прозорците и запазвам мълчание. Човек с моята професия изпитва чувства през първите шест месеца от постъпването си на работа. В моя случай това беше доста отдавна. После се старае да не позволява на емоцията да надделее над здравия му разум. Невинаги успява да го направи. Понякога не съумява.

— Как се чувствам сега? — продължи той. — Наранен. Измамен. Загрижен за теб. Разтревожен от намесата на Дани Форман, защото той е известен сред нас като Самотния рейнджър и с действията си може да те изложи на риск. Но в същото време съм признателен, че намеси и мен, за което ти благодаря. Въпреки че ми се иска да чувствам нещо повече за твое успокоение, вместо това откривам, че се мъча да изпреваря събитията и да овладея положението, защото ти си моя съпруга и не искам да си забъркана в тази афера.

— Чувстваш ли се измамен?

— Измамен ли казах?

— Да.

— Не знам какво съм имал предвид.

Въпреки спокойното изражение, Лиз разпозна втренчения му поглед. Беше потънал в размишления. Трябваше да му поднесе информацията на малки порции, вместо да му я стоварва цялата накуп, но просто нямаше друг избор.

— Е, какво ще правим? — попита тя.

— Ще говоря с Дани. Ще оправим нещата.

— А аз?

— От този момент нататък ние поемаме грижата за всичко, Лиз. Ако се свърже пак с теб, ще те намесим отново. Но само чрез разговори по телефона. Повече няма да влизаш в какъвто и да е физически контакт с него.

Какъвто и да е физически контакт, помисли си с негодувание тя.

— Не бях аз тази, която осъществи контакта. Мислех, че си го разбрал от разказа ми.

— Но си отишла да се видиш с него — напомни й Лу. — Съдействала си му. А това няма да се хареса нито на съдията, нито на съдебните заседатели.