— А имах ли избор? — Тя задържа погледа си върху синините и разрезите по лицето му и твърде късно осъзна, че той може да възприеме това като проява на интерес.

— Не си спомням да съм те карал насила. — Хейс я изгледа по начин, от който някога тялото й пламваше. А сега я накара да настръхне от страх. — Чух за болестта ти и всичко останало. Че си я понесла много тежко. Но това не е вярно. Изглеждаш невероятно.

— Стига. Ти си в беда. Виждам го. Но аз не мога да ти помогна, Дейвид.

— Всъщност можеш. Ако искаш. Ако не искаш… Вече е друг въпрос.

Като гледаше пред себе си, тя посегна към стартера.

— Не биваше да идвам.

Той се пресегна с дясната си ръка и сграбчи дланите й, попречвайки й да запали колата. Другата му ръка, с шофьорската ръкавица, остана в скута му.

— Може ли да го обсъдим? — Лиз усети, че Хейс е на път да избухне в гняв. Тя беше присъствала на няколко подобни изблика в миналото. Отстъпѝ. — Ти дойде тук, за да поговорим, нали? Ако не си дошла заради това, тогава защо?

— Не знам. — Лиз изпита гняв, после й се доплака и това я ядоса още повече. — От страх, струва ми се. Защото ме е страх, че ще съсипеш живота ми.

— Няма. Никога — отвърна той. — Точно обратното. Това, което ти предлагам, е от полза и за двама ни.

Пак тази негова аргументация.

— Моля те, излез от колата. Плашиш ме.

— Не ти говоря да избягаме заедно, нито да се върнеш в леглото ми. Приключихме с това, въпреки че отношението ни към този факт е различно. Посланието е прието. Говоря за нашето освобождение.

Лиз потръпна. Тя беше свободна допреди няколко часа. Сега откри, че очите й пробягват към страничното огледало от нейната страна с надеждата да зърне някой преминаващ наблизо автомобил. Можеше да изскочи от микробуса и да го спре. Ако опиташе подобно нещо, Дейвид със сигурност щеше да избяга. Дали щеше да го направи?

— Преебах се, Лизи.

— Не ми викай така. И не използвай подобни думи пред мен.

— Ядосах неподходящите хора. Мисля, че щяха да ме убият, ако не искаха да си върнат парите.

— Моля те, излез от колата.

— За бога, Лизи. Изтръгнаха ми два нокътя и ми направиха вдлъбнатина в черепа. — Той се опипа по главата. — Щяха да ме убият.

Щѐ ми се да те бяха убили.

— Сигурно ти се иска да го бяха направили.

— Глупости.

— Нуждая се от помощта ти.

— Не е вярно. Отиди в полицията. Те ще те защитят. Това е начинът.

— От тези хора? Не мисля.

— Моля те, излез от колата — повтори тя, като търсеше трескаво някакво раздвижване в огледалото.

— Те ми разказаха за кучето ми Бък. Помниш ли Бък? Описаха ми как са го убили.

— Моля те, излез. — Тя почувства, че я обзема паника. Направѝ нещо!

Той държеше ключовете на колата в дясната си ръка и ги прехвърляше несъзнателно между пръстите си, сякаш броеше мъниста на молитвена броеница.

— Майка ми ми писа за Бък. Грижеше се за него вместо мен. Писа ми, че бил изял някаква развалена храна или нещо подобно. Или е бил отровен.

— Съжалявам за Бък.

— Не става въпрос за Бък, а за майка ми. Работата е там, че те знаят къде живее. Могат да я измъчват. И ще го направят, ако откажа да им съдействам. Тези хора не се интересуват от нищо друго, освен от парите си.

— Тогава им ги дай. И ми подай ключовете, ако обичаш.

— Не мога да им върна парите, защото не мога да вляза в банката.

Лиз усети как сърцето й се разтуптя трескаво.

— Разбираш ли?

— Не. Това не подлежи на обсъждане. Отиди в полицията. Кажи им къде са парите и поискай защита.

Хейс й се присмя.

— Да не мислиш, че някой друг го е грижа за онези пари, освен хората, които ме преследват? Банката си получи застраховката. Щатът ме осъди. За тях случаят е приключен.

— Банката ще приветства връщането на парите, повярвай ми.

— Пропускаш най-главното, а то е, че тези хора ще приветстват връщането на парите им. Няколко минути, Лиз… — Той се спря, преди да е довършил галеното име, с което я наричаше преди. — Няколко минути от твоето време. Ако прехвърлиш парите, майка ми ще живее.

— Не ме въвличай в твоите машинации.

— Окей… Окей… Тогава кого предлагаш? Тони? Кой друг има достъп до „Информационни технологии“? Или да се обадя на Филип и да го помоля за пропуск?

Тя протегна ръка към ключовете.

— Ти знаеш много добре как да помогнеш на майка си, Дейвид. Това не е моя работа.

Хейс си пое дъх и облегна глава на седалката.

— Тогава ще ми услужиш ли с някакви пари? Да купя самолетен билет на майка ми или нещо подобно. И това ме устройва. — Той се усмихна иронично.

— Неприятно ми е за майка ти. Честно. Но решението на проблема е да сключиш сделка с полицията.

— Властите няма да се задоволят само с парите. Те са алчни — ще поискат да им предам и другите хора, онези, от които ги откраднах. А аз, държа да отбележа, нямах представа кои са. Имаше само една обикновена банкова сметка. Фиктивна при това. Но няма начин… със сигурност няма начин да постъпя толкова глупаво, повярвай ми. — Лявата му ръка, тази с ръкавицата, потръпна неволно в скута му.

Лиз усети как първоначалната й решимост отстъпва пред силата на доводите му. Нямаше да се съгласи да участва в игрите му, но не беше направила почти нищо, за да го обезсърчи.

— Обичам съпруга си. Обичам семейството си. — Думите й бяха насочени към човека, който някога беше познавала. — Не ме поставяй в такова положение, Дейвид.

Ключовете увиснаха над отворената й длан.

— Не знаех към кого другиго да се обърна. Помисли върху предложението ми. Аз го направих. Ще разбереш какво имам предвид. — Ключовете се разлюляха напред-назад като махало. — Всичко ще бъде наред.

Тя сграбчи ключовете от ръката му, въпреки че той не направи опит да ги задържи.

— Поне помисли върху него.

— Недей да ми звъниш по телефона.

— Всичко, което искам от теб, е да обмислиш какво ти казах. — Той излезе от колата, огледа пътя и в двете посоки и затвори безмълвно вратата. Когато треперещата й ръка най-накрая пъхна ключа в стартера, Хейс вече беше изчезнал между дърветата.

* * *

Когато Лиз влезе в кухнята и видя семейството си насядало около масата като в картина на Норман Рокуел⁶, презрението, което изпитваше към себе си, нарасна още повече. Сякаш от мига, в който се бе завърнала от сутрешния крос, жадна за малко игрив секс под душа, беше изминала цяла вечност.

— Съжалявам, че закъснях.

Лу скочи от стола си.

— Да ти помогна с торбите? — Радостният му, невинен тон я прониза право в гърдите, оставяйки я без дъх.

— Пазаруването… — Тя се запъна. — Изобщо не стигнах до него. Задържаха ме в работата.

— Обадила си се от мобилния си телефон.

Вечният детектив. Понякога Лиз го мразеше заради това. Но не и сега. Сега ненавиждаше единствено себе си.

— Така ли? Възможно е. Ходих на среща с доставчиците. Изглежда, Филип смята, че понеже съм жена, аз трябва да осигуря храната и напитките за голямата нощ.

— Каква голяма нощ? — попита с надежда Майлс. Шестгодишен, той вече разбираше кога наближава рождения му ден. Освен това притежаваше полицейския нюх на баща си.

Тя остави чадъра си, закачи палтото си в стенния гардероб в коридора, сложи дамската си чанта до тостера и включи клетъчния си телефон да се зарежда в контакта. Малки ритуали, които започнаха да успокояват нервите й. Така е по-добре.

— Тати сготви вечеря — обади се Сара.

— Виждам. Изглежда вкусно.

Лу беше сготвил руло „Стефани“ и зелен фасул. Тя обичаше разностранните му интереси — джаз, готварство, филми. Не беше от мъжете, които разчитат само на микровълновата печка. Приготвяше си всичко сам, дори правеше палачинки.

Лу стана и отмести стола й, за да й направи място да седне. В знак на благодарност Лиз се усмихна едва-едва, избягвайки да го погледне в очите, а сърцето й сякаш всеки миг щеше да експлодира.

— Значи си имала тежък ден. — В гласа му се промъкна внезапна предпазливост. Сякаш усети нещо. Надяваше се да не е така.

— Както винаги. А ти? Как е Дани?

— Кой е Дани? — попита Майлс. — Дани ще дойде ли на моя рожден ден?

— Наш приятел — отговори му Болд. — И не, няма да дойде.

— Мама и татко разговарят — уведоми Лиз децата.

— Можем да поговорим по-късно — заяви Лу. — Какво прави днес в училище, спортува ли?

Майлс беше в първи клас, а Сара ходеше на детска градина. Веднъж Лу беше разследвал случай на незаконно осиновяване и оттогава Лиз се страхуваше да оставя децата сами, дори в училище. Кръвопролитието в гимназията „Колумбайн“⁷ допълнително увеличи страха й. Дейвид Хейс също допринесе за него. Ако някога нещо спомогнеше за разпадането на семейството, това щеше да нанесе непоправими щети най-вече на децата. Тя смяташе, че е възможно, макар и малко вероятно, съдът да присъди Майлс и Сара на Лу. Въпреки всичките му недостатъци — неспособността му да се поддържа постоянно в спретнат вид; сляпата му отдаденост на работата, която ангажираше вниманието му до такава степен, че понякога пропускаше цели разговори; капризния му стомах и лошото храносмилане, способно да прогони всички други от стаята — въпреки всичко това Лу беше героят, рицарят на бял кон. Тя разтърси глава, за да прогони мислите си, усещайки, че я обзема паника и става ирационална.