Малко след това те подготвиха децата за лягане и ги приспаха. Рутинни действия, които разсеяха тревогите на Болд и му напомниха колко важен е станал за него семейният живот.

Двайсет минути по-късно клетъчният телефон на Лиз иззвъня и този път лицето й посърна, когато отговори на обаждането. Лу се приближи до нея и тя извъртя телефона леко към него, така че да може да чува.

Хейс беше изключително лаконичен. Лиз трябваше да изтегли пет хиляди долара в брой от банката, да ги сложи в алуминиево куфарче от тези, които продаваха в магазина „Брукстоун“ в малкия търговски център под банката, и да ги изнесе на улицата. Тогава щяла да получи допълнителни инструкции по клетъчния си телефон.

— Съгласни са да сключат сделка с теб — каза му Лиз, изопачавайки фактите. — Детайлите още не са уточнени, но са съпричастни на положението ти. Искат да защитят и теб, и майка ти. Позволи ми да уредя нещата, Дейвид.

Продължителното мълчание, с което отговори Хейс, изглеждаше обнадеждаващо.

— Не предавай доверието ми, Лизи. Тези типове… няма сделка, която да е достатъчно добра за мен. Помогни ми да се измъкна. Направи това за мен. Утре, точно в четири часа следобед.

Връзката се разпадна.

Двайсет и пет минути по-късно Дани Форман потропа на задната врата и лейтенантът, който го беше повикал, му отвори. Чернокожият мъж беше останал без дъх, челото му лъщеше от пот, а очите му светеха трескаво — признак, че е силно разтревожен.

— Можеш да започнеш с обясненията — изрече Форман. Той изглеждаше прекалено едър за прекрасно реставрирания салонен стол, принадлежал някога на пралелята на Лиз. Когато се наведе напред, сякаш нямаше търпение да стане, той предаде напрежението си и на Болд.

Лу му описа обаждането на Хейс, сякаш Лиз не присъстваше в стаята — отношение, което се промени след няколко гневни погледа от нейна страна. Стигна се дотам, че той се принуди да уговаря Лиз да не участва в доставката на парите, които беше поискал Хейс. Точно в този момент Форман ги прекъсна, за да им съобщи новините си.

— Говорих с Пол Гийзър. За да има каквато и да е сделка, първо Хейс трябва да предаде софтуера или каквото там средство е използвал за укриването на парите, и второ — да идентифицира хората, на които са принадлежали, за да помогне за арестуването им.

— Но това е нелепо — избухна Лиз. — Това не е сделка. Това е военна повинност. Той не е ченге, за бога.

— Пол е обикновен прокурор. Ще се наложи да задейства някои сериозни връзки, за да уреди преместването на Хейс и майка му за постоянно. Свидетелска защита като тази могат да осигурят само федералните.

Болд се улови да кима в знак на потвърждение. Щатът би могъл да осигури защита на важен свидетел на съдебен процес за няколко седмици, а понякога и за няколко месеца, но едно преместване за постоянно можеше да се извърши само от Министерството на правосъдието.

— Ако Пол обвини в изнудване хората, които притискат Хейс, тогава случаят ще бъде поет от щатската прокуратура и преместването му ще бъде възможно; няма да е гарантирано, но ще е възможно. И това е единственият му шанс.

— Това е прекалено — заяви тя.

— Сега говориш от негово име, така ли?

— Стига, Дани — скастри го Болд.

Форман се облегна назад и се овладя.

— Пол попита дали Лиз ще ни съдейства достатъчно дълго, за да се сдобием поне с така наречения „маскиращ“ софтуер — каквото там средство е използвал Хейс, за да скрие парите. Казах му, че се съмнявам, като се има предвид участието ти.

— Правилно си му казал — отсече Лу.

— Нека не прибързваме с изводите, става ли? — Лиз изгледа последователно и двамата мъже. — Каза ли на този прокурор за Дейвид и мен, Дани? — Форман придоби такъв вид, сякаш го беше зашлевила през лицето. — Той знае, Дани — обясни тя, имайки предвид съпруга си. — Казах ти, че няма да скрия нищо от него.

— Да, той е наясно, че имам някакъв коз срещу теб, защото попита до каква степен можем да те принудим да ни съдействаш.

— И ти какво му отговори? — попита Болд.

— Обясних му, че степента на нейното участие вероятно ще бъде определена от теб.

— Но си казал, че имаш коз.

— Така е, но Пол няма никаква представа от какво естество е.

— Може да се досети — вметна Лиз.

— Не. Ако направи някаква догадка, тя ще е свързана с вътрешната политика на банката, защото Пол Гийзър разсъждава по този начин. — Форман огледа стаята и спря поглед върху книгите и играчките на децата. Лу се запита дали Дани не се чуди възможно ли е подобна бъркотия да цари и на пода в собствената им всекидневна, ако Дарлин беше оживяла. — Искам тя да извърши доставката на парите.

— В никакъв случай.

— За да демонстрираме благосклонността си. Да му покажем, че Лиз говори сериозно, че може да й има доверие.

— Хейс се нуждае от нея и от пропуска й, за да се добере до онези компютри. А това я подлага на постоянен риск от евентуално отвличане. Подобна доставка на пари… може да е капан, целящ отвличането й.

— Тогава защо не ме отвлече при последната ни среща? — възрази Лиз. — Тогава имаше чудесна възможност да го направи. Не, Дейвид не действа по този начин. Той не би отвлякъл никого. Ако не успее да ме накара да направя каквото иска, ще измисли нещо друго.

— Не искаме да губим връзка с него — настоя Форман.

— Лиз е нашата връзка.

— Значи ще му дадем каквото иска — заяви Болд.

Съпругата му попита:

— Ще бъде ли някой така добър да ми обясни до какво споразумение стигнахме?

— Дай ни шанс да го уредим — обърна се Лу към Форман, който изглеждаше също толкова изненадан от съгласието му, колкото и Лиз. Болд им обясни какво е намислил.

5.

— Пред дамската тоалетна в дъното на коридора ще има жълт знак, който ще показва, че е свободна — каза по телефона Дани Форман на Лиз с тихия си, мелодичен глас. — А сега отиди в нея.

Тя излезе от офиса си и тръгна по коридора, като подхвърли на секретарката, че няма да се бави. Нещо, в което доста се съмняваше. Стенният часовник показваше 3:40. По график трябваше да изтегли пет хиляди в брой в 4:00. Е, това беше. Край с изчакването, всъщност да направи нещо й се струваше доста нереално.

Жената, която я посрещна вътре в тоалетната, й изглеждаше позната. Тя заключи вратата зад гърба й и прошепна „Чисто е“ в ехтящото, облицовано с плочки помещение.

Заради тъмносиния й комбинезон на Лиз й трябваха няколко секунди, за да разпознае детектив Боби Гейнис. Гейнис беше първата жена в историята на отдел „Убийства“. Тъмната й коса беше късо подстригана, а гащеризонът й на служител от службата по чистота й беше доста широк.

Гейнис заяви спокойно:

— Всяко ваше движение ще се следи от отдел „Специални операции“, госпожо Би. — Всички в отдел „Престъпления срещу личността“ я наричаха така. — Както лейтенантът вероятно ви е обяснил, трябва да следвате дословно моите инструкции и да правите това, което ви кажа. Аз и момичетата ви молим да ни задавате въпроси, когато се чувствате несигурна. Ще ви повторим или изясним всичко необходимо, въпреки че времето ни е ценно. Разбрахте ли? Искаме да схванете всичко от първия път. Е? — Тя изчака не повече от секунда. — Добре.

Лиз откри, че й е трудно да диша.

Лу й беше обяснил операцията, но тогава остана с впечатлението, че от нея не се очаква почти нищо. Сега и малкото, което трябваше да направи, й се струваше прекалено много.

— Това тук е Джина — продължи Гейнис. Въпросната жена беше висока около метър и петдесет и дрехите й навярно бяха трийсет и втори размер. Беше мургава като италианка, имаше симпатична усмивка и здраво ръкостискане. — Ако някога си виждала статуетки на котки по витрините на Пето авеню, да знаеш, че са били направени от нея.

Пред Джина, на плота между двете мивки, бяха наредени отворени кутии за рибарски принадлежности, пълни с най-разнообразна козметика и аксесоари — от моливи за вежди и руж до части от перуки и сутиени.

До Джина стоеше средна на ръст жена с тъмна коса и разкопчана, разтворена блуза. На Лиз й изглеждаше някак позната, въпреки че беше сигурна, че никога преди не са се срещали. Никой не си направи труда да ги запознае. Жената не сваляше погледа си от Джина.

— Номерът на сутиена ви, госпожо Би? — попита я Джина и този път Лиз сметна фамилиарността на обръщението й за обезпокоителна, защото я накара да се почувства като част от отдел „Престъпления срещу личността“.

— Седемдесет А — отговори тя, смутена от пораженията, които бяха нанесли на бюста й кърменето на две деца, химиотерапията и драстичната загуба на тегло.