Хендерсън беше чул предаденото от Болд съобщение и го чакаше на главната пасажерска палуба.

Малоун остана под режещия вятър, стиснала в ръка клетъчния телефон на Лиз, сякаш отговорите се криеха в него.

Лейтенантът пресече забързано палубата, прескочи една верига и се изкачи по стръмната стълба зад нея. После потропа на масивната врата на капитанската кабина, като притисна картата и значката си към дебелото стъкло.

След миг вече беше вътре и предаваше на Риз и екипа му географските координати на местоположението на кораба. Когато погледна радара, откри с изненада, че в близост до ферибота няма други плавателни съдове. Никакви плавателни съдове. А беше напълно убеден, че в момента някакъв малък морски съд обикаля наоколо в търсене на парите.

Болд се обърна към един корабен офицер и го засипа с порой от въпроси.

Ниският мъж с дебел врат и издадена челюст отговаряше стегнато и ясно:

— Уебсайтът на ВМТ¹⁶ предлага визуална връзка с фериботите. Наблюдение с камери. Картина на живо от терминалите. GPS локализиране на корабите.

— GPS? — заинтригува се Лу.

Световната сателитна навигационна система позволяваше да се определи съвсем точно местоположението на всеки морски съд. Като знаеше точно в колко часа Малоун е хвърлила куфарчето, човек можеше да посети уебсайт, от който да разбере с точност какво е било местоположението на ферибота по време на изхвърлянето.

— В уебсайта значи — промърмори Болд, осъзнавайки, че Хейс може би знае къде точно са потънали парите. Или в закупеното от „Брукстоун“ куфарче е имало скрит предварително предавател? Дали някой се е сетил да го провери преди това? Не му се вярваше.

Той излезе от капитанската кабина и се спусна по стръмната стоманена стълба на горната палуба, като си мислеше, че Хейс вече може да е тръгнал да търси парите. После бръкна в джоба си и извади със замах радиостанцията, решавайки, че дегизировката му вече е излишна.

Поиска да говори с Риз. Когато чу гласа на ръководителя на операцията, първото, което изрече, беше:

— Кажи ми, че Лиз е добре.

— Тя е в един офис отзад с едно от нашите момичета.

— Сигурно ли е?

— Напълно, лейтенант. Съпругата ти разговаряше по телефона с Хейс през последните десет минути, а Малоун слушаше и изпълняваше нарежданията му.

Двама двайсетгодишни младежи излязоха през вратата на горната палуба, потънали в ожесточен бейзболен спор, от който Болд успя да чуе само думите „лъжливо хвърляне“.

И тогава изведнъж проумя всичко. Куфарчето никога нямаше да бъде извадено от водата. Лъжливо хвърляне. Хейс беше изпитал Лиз, като я беше накарал да изтегли парите и да ги хвърли по негова команда — тя издържа теста. Значи Дейвид бе замислил нещо много по-голямо.

— Мамка му — извика Лу, който беше известен с това, че никога не ругаеше. — Изиграха ни, Рийс. Той ни заложи капан и ние се хванахме в него. Запечатай сградата! — Поколеба се за миг, осъзнавайки какви неприятности щеше да предизвика, ако грешеше в догадките си. — Дейвид Хейс е в банката.

6.

Болд смяташе, че Хейс е използвал доставката на парите не само като средство да отвлече вниманието на полицията, но и като начин да получи достъп до мощните компютри AS/400 на банката, описани му от Лиз като „сърцето на информационната система“. Но сега, когато служебната сграда беше заключена и хората, намиращи се в нея, се извеждаха един по един през единствената незаключена врата, където проверяваха документите им и ги претърсваха, в теорията на лейтенанта започваха да зейват пукнатини. Нямаше и помен от Дейвид Хейс.

Един младеж с акне по лицето на име Пендълтън Хартсмит седеше до Дъглас Уит, румения ирландец, който отговаряше за охраната на банката. Двамата мъже се намираха заедно с Лу в малка зала за съвещания, в която обикновено се обсъждаха заемите. В залата миришеше на лепило за мокет.

Уит обясняваше, че за да получи достъп до офисите на „Уест Корпорейшън“, човек трябва да има идентификационна карта с размерите на кредитна карта, каквато притежаваше самата Лиз. При всяко влизане се записваха часът, датата, името на чиновника и мястото, от което е влязъл или излязъл. За сървърите AS/400 и UNIX е необходим допълнителен пропуск.

— След 11 септември¹⁷ — продължи да обяснява Уит — инсталирахме скенери за разчитане на отпечатък от дланите на двете компютърни зали — помещенията, в които се намират главните ни сървъри. Достъп до тях имат броени служители.

Сред които е Лиз, помисли си Болд.

— А можем ли да установим дали е бил извършен пробив в системата за сигурност?

Ирландецът отговори:

— Пробив не е имало. Това беше първото нещо, което проверихме, когато ни се обадихте да заключим банката. Никой не е пипал компютрите AS/400.

Уит лапна една дъвка и предложи пакета на другите. Хартсмит си взе. Лейтенантът отказа.

— Камерите да са записали нещо?

— Вашите хора вече ни поискаха филмите. Доколкото разбрах, в момента правим презаписи.

— Може наистина да възникне проблем — обади се Хартсмит. Другите мъже насочиха вниманието си към него. — Тук всичко е дигитално, лейтенант. Системите за достъп, видеокамерите, всичко е цифрова информация, която се съхранява на един от четирите компютъра UNIX.

Уит го прекъсна, като обясни:

— Ето какво имах предвид, като казах презаписи. Записаното от камерите се съхранява по електронен път на диск. Мисля, че става въпрос за TiVo¹⁸. Можем да гледаме записите направо от дисковете или да ги презапишем на половининчова лента или на DVD, както правим в момента за вас.

— И ако някой влезе в тези компютри… — изрече Лу, оставяйки Хартсмит да довърши.

— Именно. От тази гледна точка системата е доста несигурна.

Болд си представи как Хейс влиза в сградата, а после в компютърните зали, но убеждава контролираната от компютър охранителна система в обратното. И внезапно се зачуди дали това вече не се е случило, дали програмистът не е дошъл, не е прехвърлил парите в друга сметка и не си е тръгнал.

— Можете ли да сложите пазач, някой от вашите охранители, на вратите на тези компютърни зали? Да не разчитаме само на техниката?

— Това ще ни струва известни разходи. Трябва да поискам разрешение.

— Поискайте — каза Лу. — И ако ви откажат, ме уведомете незабавно.

Той потърси пукнатини в разсъжденията си, абсолютно уверен, че Хейс е използвал доставката на пари като средство за отвличане на вниманието, но нямаше как да го докаже. Уит се надигна от стола си и напусна малката зала за съвещания. Интелигентният Хартсмит остана да се взира в нищото, потънал в дълбок размисъл.

— В това е проблемът — проговори той. — Компютър, който контролира собствената си система за сигурност. Но пък това е една надеждна система. Затворена система. Не можеш да влезеш в нея и да я объркаш, защото тя охранява собствената си врата.

— Но ако проникнеш през тази врата… — Болд си представи как принуждават Лиз да осигури на Хейс достъп до сървърите, почувства нейния ужас. Ставаше все по-сигурен, че ако Хейс не успее да я накара да му сътрудничи, няма да има друг избор, освен да я отвлече или да отвлече някой друг банков служител, който има необходимия му пропуск.

— Тогава цялата ни система рухва. Да. Изтриваш всички записи на своето посещение. Брилянтно е наистина, само че е невъзможно.

— Но можем ли да сме напълно сигурни в това?

— Не. Но ако питате дали смятам, че днес някой е проникнал в AS/400, все пак ще ви отговоря отрицателно.

Лейтенантът осъзна, че Форман и Лиз са прави — Хейс се нуждаеше от съпругата му, за да си осигури достъп с отпечатъка от дланта й. А щом проникнеше веднъж в компютърните зали с необходимия достъп до сървърите, той можеше не само да си върне парите, но и да изтрие всички записи от посещението си, да унищожи всички улики против себе си, и то като използва същите компютри, които би трябвало да помогнат за залавянето му. Може би днешната доставка на пари, отвлякла вниманието на полицията и на охраната на банката, не беше нищо друго, освен тренировка, възможност да проучи мястото и да доизпипа плана си. И в такъв случай Хейс щеше да бъде засечен от охранителните камери.

Лу се върна при Лиз. Тя продължаваше да стои в една малка стая на приземния етаж, която не се числеше към офисите на филиала на банката. Той я помоли да състави списък на всички служители на „Уест Корпорейшън“ с достъп до компютърните зали. Възнамеряваше да ги разпита всичките. После повика на помощ няколко души от собствения си отдел, защото нямаше търпение да изчака копията от записите на охранителните камери. След по-малко от час пред екраните седяха шестима полицаи и наблюдаваха внимателно неясните образи. Малко след 11 часа вечерта един от тях забеляза Дейвид Хейс.