— Ето го птичето. — Жената, позамаяна от монотонния запис, преглеждан от нея часове наред, го посочи на колегите си.

Позвъниха на Болд, който се беше прибрал у дома, и го събудиха.

Трийсет минути по-късно лейтенантът стоеше пред една постройка от червеникавокафяв пясъчник, собственост на някоя си Тедона Рембранд Уилсън, и чакаше Дани Форман. Беше оставил две съобщения на телефона и едно на пейджъра му. Сигурен бе, че старият му приятел ще дойде на срещата, дори и да завали дъжд, заради важността на откритието. Направи последен опит да се свърже с него по клетъчния му телефон и реши да проведе разпита сам. Беше оставил Лиз у дома, при децата, но не и преди двама униформени полицаи да застанат на пост пред къщата — единият в патрулната кола, а другият — извън нея. Болд все още вярваше, че Хейс възнамерява да отвлече жена му. Затова не смееше да я остави без надзор и охрана.

Тедона Уилсън, афроамериканка с едри кости и големи ръце, накара Лу не само да й покаже значката си, но и да й даде картата си през процепа на отворената докъдето позволяваше сложената на вратата верига, за да се обади и да провери дали наистина работи в полицията. Когато най-накрая пусна лейтенанта в дома си и го покани във всекидневната, вече беше облечена в завързан стегнато около кръста й бял атлазен халат. Сърбаше билков чай. Не предложи нищо на Болд и продължи да го гледа подозрително, докато той не постави пред нея няколко снимки и не спомена, че е съпруг на Елизабет Болд. Едва тогава Тедона предложи да му направи чай или кафе, но Лу отказа, защото се чувстваше прекалено изнервен и напрегнат, а единствено искаше да постигне някакъв напредък по случая.

— На тези снимки, свалени от записа на една охранителна камера, се вижда мъж, ето този с шапката, застанал до вашето бюро, нали така?

— Точно така, господине.

— Спомняте ли си този мъж?

— Аз съм представител на отдел „Клиенти“, господин Болд. От мен се изисква да помня физиономии, да водя разговори и да продавам нови продукти на редовни клиенти. Този мъж беше около трийсетгодишен. Учтив. Добре изглеждащ. С приятен глас.

Лу се размърда неловко, защото не му се слушаха подобни ласкателства за Хейс.

— По някое време вие ставате от бюрото си. И тръгвате заедно с него към… — Лейтенантът размести снимките.

— Към неговия банков сейф.

— Неговия банков сейф — повтори като ехо Болд, докато вадеше бележника от вътрешния джоб на сакото си.

— Това е всичко, което знам. Не си спомням номера на сейфа му. Мисля, че беше двеста и някой си. Двеста и шест? Двеста и осем? Или това беше кодът на някаква област? — Тя пристегна халата си, за да се увери, че прикрива напълно гърдите й. — Трябва да го има в протоколната книга.

— Някакво име?

— Бриндъл? Биндър? — напрегна паметта си Тедона.

Болд усети как пребледнява.

— Бримър? — подсказа й той.

Тя щракна с дългите си пръсти.

— Бримър! А малкото му име започва с Е. Смешно име. Еверест? Еверет?

— Е. Бримър — изрече сухо Лу. — А не Хейс? Сигурна ли сте, че беше Бримър?

— Няма как да получи достъп до сейфа си, докато не се подпише и аз не сравня подписа му с този на регистрационната карта, затова твърдя, че беше Бримър. Сигурна съм.

Регистрационната карта щеше да позволи на някой експерт да сравни почерка. И ако се окажеше, че той е на Хейс, в което лейтенантът изобщо не се съмняваше, можеха да си издействат съдебно разрешение да разбият сейфа. Но Болд допускаше, че това ще се окаже излишно. Предполагаше, че Хейс е държал там „маскиращия“ софтуер, който беше използвал, за да скрие седемнайсетте милиона в системата на „Уест Корпорейшън“. Сега си го беше върнал, а с него и възможността да си получи парите. Подведени от използвания от него псевдоним — Бримър, банковите служители изобщо не се бяха досетили, че сейфът всъщност принадлежи на Хейс.

Лу обясни на госпожица Уилсън, че ще се срещнат отново в банката в понеделник, в осем часа сутринта, и че тогава ще прегледат заедно протоколната книга. Нещо, което според него щеше да е пълна загуба на време.

— Това име… Бримър… Защо ви накара да се намръщите така? — попита тя.

— Без особена причина — излъга я Болд. Всъщност това беше моминското име на Лиз: Елизабет Бримър. Е. Бримър, фалшива самоличност, която Хейс си беше създал преди години, когато все още е бил банков служител. Когато е изпитвал увлечение по жена му. Или е бил влюбен в нея, помисли си Лу. Това име, този сейф свързваха Хейс с Лиз, Лиз — с миналото, а спомените на Болд — с въпросното минало.

На лейтенанта внезапно му се догади.

7.

— Аз не се мъча да разреша този случай — заяви Болд на Лиз, която вече беше полузаспала. — Защото, честно казано, изобщо не ме е грижа за незаконно присвоените пари, за тези седемнайсет милиона долара. Просто се опитвам да те защитя и да спася нашия брак, да запазя взаимното ни уважение, за да заживеем отново в хармония.

— Не знаех, че е използвал моминското ми име.

— Това показва, че едва ли не те боготвори. Сигурно е превърнал затворническата си килия в твой храм.

— Стига.

— Говоря сериозно.

— И какво, ако го е направил? Какво? Аз не съм превърнала нашия дом в негов храм, нали?

— Виж, в момента се мъча да намеря сили да ти простя. Да намеря в себе си прошка. И да те защитя. А парите? Пет пари не давам за тях!

— Съжалявам — отвърна тя и придърпа нагоре завивките, защото изведнъж усети хлад.

— Събудих те. Беше глупаво от моя страна.

— Не ставай смешен! — извика Лиз след Болд, който се беше запътил към банята. — И не бягай от мен.

Той се обърна, преди да влезе в помещението, където щеше да намери уединение.

— Имаш пълното право да си разстроен — продължи Лиз.

— Не го прави — прекъсна я Лу. — Не ме манипулирай по такъв начин.

— Аз не те манипулирам. Просто казах онова, което мисля.

— Това няма да оправи нещата.

— Но е самата истина. Действително го мисля. И това трябва да оправи нещата.

— Просто ти казвам, че не ме е грижа за парите.

— Нито пък мен.

— Загрижен съм за теб.

— Което е важно за мен. За нас.

— Мразя да си ви представям заедно. Мразя дори факта, че не мога да се отърва от тези представи.

— Това е разбираемо.

— Не се отнасяй снизходително към мен — предупреди я той.

— Има ли сценарий, към който трябва да се придържам? — попита го Лиз. — Казвам това, което мисля, Лу, което чувствам. Не ми поставяй условия. Остави ме да говоря.

— Тогава говори.

— Ядосан си ми. Напълно разбираемо е.

— Пак почваш.

— Нищо не почвам — рече остро тя. — А ти? За това ли е всичко? Ти си този, който провали нашия брак, Лу. Не аз.

— Пак ли ще го обсъждаме?

— Да, предполагам, че пак. И пак, и пак. Трябва да отбележа, че го мразя не по-малко от теб. Най-много от всичко ми се иска да върнем назад лентата на времето и да я изтрием, изобщо да забравим, че това някога се е случвало. Но не можем, нали? И двамата ще трябва да продължим да живеем със спомена, може би завинаги. Оценявам усилията ти да ми простиш, но няма как да стане отведнъж. Това е процес, който изисква време.

Болд отвори на два пъти уста и дори вдигна ръка, сякаш се канеше да заговори. Но вместо това удари с юмрук по касата на вратата, а мускулите на челюстта му се стегнаха. После изрече задавено:

— Не искам да живеем така.

— Имам новини за теб: аз също.

— Ще спя при Майлс.

— Щом го направиш веднъж, няма връщане назад.

— Тогава какво искаш от мен? — попита разочаровано той.

Лиз се замисли, после го погледна право в очите и отговори:

— Време.

Тази нощ Болд спа в общото им легло, както и през уикенда, макар че през повечето време не можеше да заспи. Едва в понеделник работата го спаси милосърдно от безсънието, което вече трети ден го измъчваше в ранните часове на утрото.

Пейджърът му изпиука в четири без няколко минути. Кодът беше за случай на физическо насилие, а адресът му бе непознат. Но Лу знаеше много добре, че и най-загубеният диспечер няма да изпрати съобщение на пейджъра на един лейтенант, освен ако докладваното престъпление не е от изключителна важност или за управлението като цяло, или за самия лейтенант. Сержантите и техните екипи имаха дежурни часове, по време на които можеха да бъдат повикани по спешност, но не и лейтенантите.

Той затвори телефона на нощното си шкафче.

Лиз попита с пресъхнало гърло:

— Скъпи?

— Дани Форман.

— Какво иска толкова рано?

— Не разговарях с него — поправи я Болд. — Той е жертвата. Нападение с цел грабеж. Някой го е пребил доста лошо и го е ограбил. Трябва да отида при него.

— Ще се оправи ли?

— Сигурно. Продължавай да спиш.