Лу напредваше бавно към Фърст Хил, като избираше умишлено по-малки улици със знак „Стоп“ на всяка пресечка и се стараеше да избягва задръстванията на светофарите, но на няколкостотин други шофьори им бе хрумнала същата гениална идея и колите се придвижваха броня до броня. Когато клетъчният му телефон иззвъня, той се подготви да навика Лиз.
— Ало? — Постара се гласът му да прозвучи гневно, така че тя веднага да се досети, че е в издънка.
— Лейтенант?
Разочарован, че очакванията му са били излъгани, той изръмжа:
— Какво има?
— Търсиха ви по телефона. Нещо във връзка с дъщеря ви.
Болд набра номера, който му продиктуваха. Сърцето му се разтуптя тревожно.
На позвъняването отговори Минди Кроуфорд — учителката по балет на Сара. Той разбра какво ще последва и я прекъсна още докато се представяше.
— Не сме се доразбрали кой ще я вземе днес. Вината е моя.
Госпожица Кроуфорд замълча, навярно изненадана от далновидността му.
— Бих могла да я закарам до дома ви — предложи тя, — но преди това трябва да изнеса още един урок. Ще я доведа малко след седем, стига това да ви устройва.
Училището по балет се намираше кажи-речи в противоположната посока на училището „Мадрона“, към което в момента пътуваше Лу. Двамата с Майлс можеха да се опитат да стигнат там навреме, но предложението на г-ца Кроуфорд звучеше далеч по-примамливо. И той й го каза.
— Няма проблем — отговори тя толкова жизнерадостно, че лейтенантът изпита огромно чувство на вина.
Имаше проблем, голям проблем за семейство Болд. Той смекчи донякъде гнева си, като позвъни първо в Сиатълската пътна полиция, а после в Окръжната шерифска служба, за да се увери, че Лиз не е претърпяла пътнотранспортно произшествие. След това се обади на Ла Моя. Сержант Джон ла Моя, когото Болд беше напътствал със съвети през по-голямата част от кариерата му в отдел „Убийства“ и който зае сержантското му място, след като Лу бе повишен в лейтенант, не се придържаше много-много към правилата, но си вършеше добре работата.
— Ало — отговори отсреща Ла Моя.
Болд го попита как върви семинарът по тероризъм, неспособен да започне направо с молба да потърси жена му.
— Няма да повярваш какви лайна видях! Бомби с размерите на цигарена кутия и джунджурийки в куфарчета, които могат да повредят всички компютри в една сграда. Последен писък в областта на техниката, серж. — Ла Моя продължаваше да се обръща към Лу със стария му чин. — Ако тези луди глави докопат дори половината от тези високотехнологични джаджи, ще си имаме големи проблеми.
— Дани Форман призова Бог да им е на помощ на враговете, ако ти си нашата защита.
— Правилно ти е казал. — Джон знаеше как да разсее опасенията на Болд. — Говори ми още за Форскин. — Той измисляше прякори на всички.
— Имам няколко проблема от лично естество — отвърна лейтенантът, благодарен на сламката, която му беше подал Ла Моя. — Можеш да ми помогнеш да разреша един от тях.
— Кажи.
Лу му обясни каква е ситуацията — че трябва да вземе Майлс, а е наложително Лиз да бъде открита. Премълча подробностите около сегашното положение на жена си и около случая, който разследваше, защото сержантът би трябвало вече да е научил повечето от тях. В наблюдението на ферибота бяха участвали прекалено много хора, за да не тръгнат приказки сред служителите на полицейското управление.
— Мога да изляза оттук в десет. Ще проверя всички горещи места, въпреки че нещо не мога да си представя г-жа Би в някой бар с папрат.
— Мислех си, че би могъл да започнеш с Дани Форман. Сигурно знаеш, че наскоро го изписаха от болницата. Измисли някакво извинение, че си се провалил в наблюдението на съпругата ми и се чудиш дали той не знае къде може да е в момента.
— Че съм се провалил. Това ще свърши работа. Добро прикритие.
Ла Моя имаше славата на човек, който никога не се проваля. Но репутацията му на груб играч щеше да накара Форман да му повярва. Самият Форман беше известен като Самотен рейнджър №1 и щеше да му влезе в положение.
Очевидно сериозно обезпокоен, този път сержантът попита без следа от ирония в гласа:
— Имаме ли големи основания да се тревожим, серж?
— Опасявам се, че Лиз е в беда. Първата им мишена, мъж на име Лароса, наш приятел и колега на Лиз от банката, получи сърдечен удар тази сутрин и сега е в интензивното отделение. Ето как стоят нещата според мен. Хейс се добира до банков сейф, в който вероятно е държал софтуера, с чиято помощ е скрил откраднатите пари. Софтуерът е даден на Лароса от хората, които сега контролират Хейс, защото Лароса има достъп до компютрите на банката. Лароса не успява да свърши работата и така името на Лиз отива на първо място в списъка им. Тя също има достъп до онези компютри. А сега е изчезнала.
— Изглежда, няма да е достатъчно просто да си побъбря с Форскин.
— Дани е поел този случай в свои ръце — или поне той така си мисли — и направо се е вманиачил в него. За него всичко е свързано по някакъв начин с Дарлин. Няма да се изненадам, ако е включил Лиз в някаква тайна операция, за която знае само той.
— Страхотно.
— Затова си мисля да започнем от него.
— Хубаво. — Ла Моя се поколеба, преди да попита за най-очевидното. — Ами ако няма нищо общо с изчезването на Лиз?
— Нека да заведа децата у дома. Да осигуря безопасността им. Ти провери Дани. После ще се тревожим за поредната фаза, ако има такава. — Болд наблегна на следващите си думи. — Постави го натясно, Джон. Не искаме да загубим ресурси и енергия, ако Дани крие нещо от нас.
— Двамата с Форскин сме си имали вземане-даване и преди, серж. Бъди спокоен.
Брус Лавин пресрещна Болд на тротоара, като влачеше Майлс след себе си. Щом хлапето се качи в колата и закопча предпазния си колан, пианистът заобиколи автомобила и се приближи до прозореца на лейтенанта. Лу се приготви да му четат конско — нещо, от което ни най-малко не се нуждаеше точно в този момент.
— Трябва да поговорим — изрече с напрегнат шепот Лавин, като подчерта с жестове необходимостта от това. Нисък на ръст, той имаше буйна, къдрава коса и пронизващ поглед. Думите му прозвучаха дрезгаво и накъсано като пращенето на евтино радио.
— Някакъв проблем ли има? — Болд се завъртя да погледне Майлс, така че момчето да усети колко е обезпокоен. Двамата с Лиз непрекъснато му обясняваха каква привилегия е да посещава тези уроци по пиано.
— Точно обратното — отговори все така шепнешком Лавин с дразнещия си глас. — Вашият син, лейтенант… вашето момче… е може би най-музикалното дете, на което някога съм преподавал, а, повярвайте ми, преподавал съм на много деца. Трябва да бъде подложен на тест, за да се определят музикалните и математическите му способности. Ако се окаже, че е толкова талантлив, колкото си мисля, за мен ще бъде чест да продължа да работя с него, но вие би трябвало да му намерите по-добри учители.
Лу усети как го обзема бащинска гордост. Дете феномен. Той беше забелязал подобни заложби и вкъщи и именно това го бе подтикнало да запише Майлс при Лавин. Убеден, че пианистът се кани да му се кара за безотговорността му като родител, лейтенантът се оказа напълно неподготвен за този обрат. Със свито гърло той изхриптя:
— Вие можете ли да организирате такъв тест?
— Разбира се.
— Ще трябва да поговоря с жена си. Скъпо ли ще струва?
— Ужасно. Като в „Джулиард“22 — пошегува се мъжът и на устните му разцъфна дяволита усмивка. — Някой ден Майлс може би ще се озове именно там.
— Още веднъж извинявайте за причиненото неудобство — каза му Болд. — Нещо не сме се доразбрали със съпругата.
Лавин го потупа по рамото — жест, който шокира Лу, защото изобщо не се връзваше с представата, която си бе изградил за учителя по пиано — помаха на момчето на задната седалка и се прибра отново в къщата.
Лейтенантът остана неподвижен, защото вълнението му едва сега започна да утихва, давайки си сметка, че това е един от онези моменти в живота му, които никога няма да забрави — едноминутен разговор през прозореца на колата… Пред него се бе разкрил един цял нов свят — свят, в който синът му се превърна в музикален магьосник.
Нямаше търпение да каже на Лиз.
Болд, Ла Моя, Боби Гейнис и Дафни Матюс провеждаха телефонни разговори, обикаляха улиците и разпитваха приятелите на Лиз чак до полунощ. Ла Моя докладва, че е говорил с Форман и Дани твърдял, че няма никаква представа къде е Лиз. „Но начинът, по който го каза, серж… Може и да не лъже, ала не звучеше и много убедително. Крие нещо.“ Лу имаше същото чувство за Форман, но не можеше да направи кой знае какво по въпроса. За да подаде официално оплакване, щеше да му е необходимо нещо повече от подозрения и лоши предчувствия.