— Ти никога ли не си водиш жени, Луций Корнелий? — попита Мамерк, щом робите най-накрая бяха отпратени.

Сула вдигна рамене и се намръщи.

— Искаш да кажеш, когато съм на поход и жена ми е далеч от мен?

— Да.

— Жените са само една излишна грижа, Мамерк, затова мога откровено да ти заявя, че не си водя в квартирата. — Сула се засмя. — А може би не ме питаш току-така. Все пак ти си попечителят на Далматика, нали така?

— Да си призная, дори не би ми минала подобна мисъл — оправда се Мамерк. — Просто човек се научава на просташки въпроси, когато прекарва години в армията.

Сула остави чашата си и се вгледа по-внимателно в Мамерк. Приятелят му бе заел кушетката срещу него; за пръв път Сула се взираше с такъв интерес в чертите му. Със сигурност не можеше да се сравнява с Парис, Адонис или Мемий. Косите му бяха черни, подстригани късо, лицето му беше едро, носът — крив и същевременно плосък; тъмните му очи се губеха в дълбоките орбити. Това, с което можеше да се похвали, беше гладката, мургава кожа. Няма що, здрав човек беше Мамерк Емилий Лепид. Достатъчно силен, за да убие Силон в единичен двубой — за това го бяха наградили с корона цивика. А това означаваше, че е и смел. Липсваше му острият ум на брат му, затова не можеше да представлява опасност за държавата, но пък и човек не можеше да го нарече глупак. Прасчо разправяше, че бил сериозен човек, можело да му се разчита в трудни ситуации, а и знаел да пази тайни. През последните няколко години от живота си Скавър го бе обикнал като свой син и накрая го бе направил изпълнител на завещанието си.

Разбира се, Мамерк усети изпитателния поглед на домакина върху себе си и дори започна да се чуди дали в любопитството му не се крие някоя несподелена любов…

— Мамерк, ти си женен, нали? — попита изведнъж Сула.

Приятелят му примигна от смущение.

— Да, Луций Корнелий.

— Деца имаш ли?

— Дъщеря, на четири години.

— Привързан ли си към жена си?

— Не, тя е ужасна жена.

— Замислял ли си се да се разведеш?

— Докато съм в Рим, само за това мисля. Когато съм на поход обаче, гледам изобщо да не се сещам за нея.

— Как се казва жена ти? Кой е баща й?

— Клавдия. Една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер, дето обсажда Нола.

— О, Мамерк, изборът ти не е бил много мъдър! В тяхното семейство всички са тъй да се каже… различни.

— Различни? Кажи го направо чалнати.

От вълнение и любопитство Метел Пий бе забравил за какво се използва кушетката и стоеше изправен с вперени в устата на Сула очи.

— Дъщеря ми вече е вдовица. А няма и двайсет години. Има две деца, момче и момиче. Виждал ли си я някога?

— Не — отвърна спокойно Мамерк. — Не мисля, че съм имал честта.

— Като баща не мога да я преценявам, но ако се вярва на околните, е хубава — обясни и отново пое чашата си.

— О, да, Луций Корнелий, хубава е! — подкрепи го Прасчо. — Бих казал — възхитителна!

— Ето виждаш ли? Той поне говори от свое име. — Сула погледна в чашата си, където бе останала само утайка. Ловко плисна съдържанието й върху празната чиния пред себе си. — Петица! — зарадва се той, видимо доволен от себе си. — Пет е мое щастливо число. — Очите му отново се впиха в Мамерк. — Търся подходящ съпруг за бедното момиче. Доколкото разбирам, семейството на съпруга й се е наговорило срещу нея. Зестрата й възлиза на четиридесет таланта — повечето жени в Рим не могат да се похвалят със същото, — вече е доказала плодовитостта си, родила е момче, все още е много млада, а и по двете линии е патрицианка — майка й беше Юлия. Най-накрая, притежава според мен истински мил характер. Не казвам, че е от онези безволеви същества, но със сигурност знае как да общува с хората. Покойният й съпруг Квинт Помпей Руф-син беше луд по нея. И така, какво ще кажеш? Интересува ли те?

— Зависи — отвърна му Мамерк с известно колебание. — Какъв цвят са й очите?

— Не знам — призна си бащата.

— Наситено синьо — отговори вместо него Прасчо.

— А косите й?

— Червени, не, кестеняви… Забравих.

— Цветът им е като на небе след залез-слънце — осведоми го Прасчо.

— Висока ли е?

— Не знам — вдигна рамене Сула.

— Ще ти стигне до носа? — рече Прасчо.

— А кожата й каква е?

— Нямам представа — отговори бащата.

— Като бяло цветче, с шест златисти ивици — възнесе се Прасчо.

Сула и Мамерк се обърнаха като един към обитателя на последната кушетка и той се изчерви чак до ушите.

— Дали така ми се счува или ти искаш да се ожениш за дъщеря ми, Квинт Цецилий? — попита бащата.

— О, не, не съм казал такова нещо! Но мъжете нали сме за това, Луций Корнелий, да гледаме. Дъщеря ти е едно прекрасно създание.

— Ами тогава да я взема, преди да е станало късно — предаде се Мамерк и се спогледа усмихнат с Прасчо. — Винаги съм уважавал вкуса ти към жените, Квинт Цецилий. Така че нека ти благодаря, Луций Корнелий. Дъщеря ти вече е сгодена за мен.

— Трябва да изчакаме още седем месеца, защото е в траур — напомни му Сула. — Междувременно ще живее с Далматика. Иди да я видиш, Мамерк. Още утре ще й пиша.

Четири дни по-късно потегли за Брундизиум начело на три легиона, доволни, че напускат Капуа. Завариха Лукул на лагер пред града да чака края на зимата и да праща конете и мулетата да пасат тревата на италийците. Времето беше влажно и ветровито, а и занапред щеше да си остане такова, което не подтикваше човек да пътува по море. Войниците отдавна бяха започнали да скучаят и прекарваха повечето време в комар. С идването на Сула обаче се стреснаха и минаха към по-здравословен режим. Общо взето, не можеха да понасят Лукул, но със Сула беше различно. Лукул трудно се разбираше с простия легионер, а и не проявяваше желание да се разбере. За него човек, който не може да се нарече аристократ, просто не представляваше интерес.

През март Лукул отплава за Керкира. Двата легиона и конницата едва се побраха на корабите, отседнали в пристанището на Брундизиум, което означаваше, че Сула ще трябва да чака флотилията да се върне, за да пренесе и неговите три легиона. Едва в началото на май, когато в армейската хазна не бе останало почти нищо от двестате таланта злато, той успя да се прехвърли на свой ред през Адриатическо море, за да стъпи на гръцка земя заедно с осемнайсет хиляди войници и хиляда мулета.

Той спокойно се облегна на корабната кърма, за да се радва на белите дири, които корабът оставяше зад себе си, и на губещата се зад хоризонта Италия. Скоро и последният хълм се скри зад морето. Той беше свободен. На петдесет и три години Сула най-сетне отиваше на война, за каквато цял живот беше мечтал — война срещу чуждоземен владетел, от която може да се спечелят и слава, и почести, и много пари.

„Да си гледаш работата, Гай Марий! — мислеше си той победоносно. — Никога нямаше да позволя да ми откраднеш и тази война. Тя си е моя!“

10

Младият Марий и Луций Декумий успяха да измъкнат буквално в последния момент Гай Марий от неравното сражение пред храма на Телура и да го преведат през страничните улички. Тримата бегълци се скриха в подземието на храма на Юпитер Статор във Велия. Щом оставиха стареца на сигурно място, Марий Младши и Декумий хукнаха из града в търсене на Публий Сулпиций, Марк Леторий и другите нобили, които бяха предпочели да се бият с меч в ръка, но да не допуснат легионите на Сула в Рим; в крайна сметка успяха да догонят Сулпиций и още девет от неговите съмишленици и ги отведоха при стария Марий в храма на Юпитер.

— Това са всички, които успяхме да намерим, татко — оправда се синът и седна тежко на земята. — Чух, че Марк Леторий, Публий Цетег и Публий Албинован са се измъкнали преди час-два през Капенската порта. От братята Грании няма и следа. Да се надяваме, че са напуснали града, преди да стане твърде късно.

— Каква ирония — говореше сякаш сам на себе си Марий. — Да се скрием в светилището не на друг, а на бога, който спира войниците в отстъплението. Моите така и не пожелаха да се бият. Какво ли не им обещах — напразно…

— Това не бяха римски войници — напомни му синът му.

— Знам!

— До самия край не вярвах, че Сула ще стигне чак дотам — говореше на пресекулки Сулпиций, задъхал се, сякаш е бягал с часове.

— Аз пък бях сигурен, че ще го стори — обади се градският претор Марк Юний Брут — от мига, в който го срещнах на Латинския път, пред Тускулум.

— Е, Сула стана господар на Рим, сега обаче ние какво ще правим. Ти какво ще кажеш, татко? — попита младият Марий.

Вместо баща му отговори Сулпиций, който започваше да се дразни от отношението на всички към Гай Марий. Вярно, че Марий е бил шест пъти консул, вярно, че бе помогнал с всички сили на един народен трибун, който желаеше да събори Сената, но в крайна сметка си оставаше частно лице.