След което я пусна и си тръгна от дома й. Крачеше горд по улицата, все едно изведнъж бе забогатял с милион жълтици. Много жени бяха плакали заради него, но все заради собствената си мъка, заради собствените си разбити сърца. Никоя не би плакала заради неговата болка. Аврелия обаче го стори.

Навярно друг човек на негово място би омекнал, би се замислил няма ли и друг път към целта. Но не и Сула. Докато стигне до дома си — а той се намираше в другия край на града, — бе скрил всякакви чувства под маската си на римски управник и любезен съпруг. Вечерята премина приятно в компанията на Далматика, която бе заведена в леглото, за да се любят. След това Сула заспа и прекара десет часа в сън. Дори да му се бе присънило нещо, на сутринта не си го спомняше. Цял час преди зазоряване той се надигна от леглото и без да събужда жена си, отиде до кухнята, отряза си от топлия хляб и парче сирене и се затвори в кабинета си. Започна да се храни, като през цялото време не сваляше замисления си поглед от металната кутия пред себе си. Тя беше голяма колкото дървените имитации на храмове, където се пазеха семейните восъчни маски, беше положена в отсрещния край на писалището и съдържаше главата на Публий Сулпиций Руф.

Останалите осъдени бяха успели да избягат; всъщност само Сула и неколцина близки до него хора знаеха, че те никога не са и били преследвани усърдно. Сулпиций обаче трябваше да изчезне завинаги. Затова и не можеха да си позволят да го изпуснат.

Лодката, с която пресече Тибър, бе само заблуда. Малко по-надолу по течението Сулпиций отново прехвърли реката, но вместо да се спре в Остия, я подмина и се озова на малкото пристанище Лаврентум, на няколко километра от устието на реката. Там се бе опитал да наеме кораб, но с помощта на един от собствените му прислужници бе заловен. Хората на Сула го убиха на място, но знаеха, че без доказателство няма да получат никакво възнаграждение за труда си. Затова отрязаха главата, сложиха я в здрава кутия и я занесоха в дома на консула в Рим. Там си получиха и парите. Сула остана да се наслаждава на главата, напуснала раменете на притежателя си само преди два дни.

Преди да напусне Рим на втория ден от януари, Сула изпрати специално да повикат Цина на Форума. На рострата стоеше забито копие, а на копието стърчеше главата на Сулпиций. Стисна доста нелюбезно Цина за ръката и му посочи главата:

— Погледни я добре. И не забравяй как изглежда. Запомни добре изражението. Казват, че когато отсичат главата на човек, очите му не изгубват веднага способността да виждат. Ако досега не си вярвал на тези приказки, имаш случай да се убедиш в правотата им. Това е човек, който е гледал смъртта си отстрани. Запомни добре, Луций Цина. Аз нямам намерение да си оставя костите на Изток. Рано или късно ще се върна в Рим. Ако наистина прекъснеш лечението, което съм предписал на Рим, и ти ще гледаш как тялото ти бърше праха.

Вместо отговор Цина го изгледа с погнуса и презрение. Щом изрече и последната си дума, Сула яхна мулето си, и без да се обръща назад, напусна Форума. Може би не въплъщаваше идеала за велик пълководец, но цял живот Цина щеше да знае, че така изглежда Немезида.

Отново се обърна към главата и се взря внимателно в нея. Очите й стояха широко отворени, също както устата, която сякаш искаше да каже нещо. Зората едва пропукваше и по Форума нямаше хора. Ако сега бяха свалили главата, никой нямаше да я види.

— Не — каза на висок глас Цина. — Нека остане. Искам цял Рим да види на какво е способен човекът, превзел Рим със сила.

В Капуа Сула се затвори сам с Лукул, за да обсъдят някои въпроси. Време беше войниците да бъдат прехвърлени в Брундизиум. Първоначално Сула възнамеряваше да отплава от Тарент, но го уведомиха, че пристанището не разполага с достатъчно кораби за цялата му армия. Затова до Брундизиум трябваше де се ходи по суша.

— Ти ще отидеш пръв — заръча на Лукул. — Поверявам ти конницата и два от легионите. — Аз ще доведа другите три. Когато прекосите морето, не ме чакай. Ще акостирате в Елатрия или Бухециум и веднага тръгвате към Додона. Ще плячкосате всички храмове в Епир и Акарнания — това няма да ви направи особено богати, но пък ще има с какво да залъжеш войниците. Жалко, че скордизите успяха да превземат Додона толкова скоро. Да не забравяме все пак, че гръцките и епирските жреци са изпечени мошеници. Сигурно са успели да скрият доста неща от алчните лапи на скордизите. Каквото е останало от варварите, Луций Лициний, вие ще го вземете за себе си.

— От мен няма как да скрият нещо — усмихна се той.

— Чудесно! Отивате по суша до Делфи и там знаеш каква ти е първата работа. Докато не те настигна, цялата област ти принадлежи.

— Ами ти какво ще правиш в това време, Луций Корнелий?

— Ще чакам в Брундизиум да се върнат вашите кораби. Но преди това трябва да изчакам в Капуа дали няма да стане нещо лошо в Рим. Нямам доверие нито на Цина, нито на Серторий.

И понеже Капуа нямаше с какво да изхрани трите хиляди коня и хилядата мулета на римската конница, Лукул трябваше да потегли към Брундизиум още по средата на януари, нищо че зимата ставаше все по-студена и по-студена. И двамата си даваха сметка, че първите легионите ще отплават за Гърция най-рано в края на март, началото на април. Но колкото и да изнемогваше с провизиите Капуа, Сула продължаваше да се колебае; това, което му донасяха куриерите от Рим, започваше да изглежда обезпокоително. Най-напред се разбра, че народният трибун Марк Вергилий бил произнесъл забележителна реч пред тълпата на Форума, но за да не се окаже, че е прекрачил закона, изрично държал това да не се смята за заседание на плебейското събрание. Той публично поискал от Сената да лиши Сула, който така и така не беше консул, от проконсулския империум и да го доведе обратно в Рим — ако трябва и със сила. Сула трябвало да отговаря по обвинения в държавна измяна. Заради убийството на Сулпиций и противозаконните присъди над Гай Марий и още осемнайсет римски граждани.

Речта не довела до нищо, но скоро Сула научи и за дейността на Цина. Вторият консул започнал активна кампания сред педариите в Сената, за да осигури подкрепа за Вергилий и още един народен трибун — Публий Магий. Двамата щели да излязат с предложение Сенатът да препоръча на центуриатните комиции да лишат Сула от империум и да го извикат пред съда по обвинения в държавна измяна. Сенатът твърдо отказал да участва в подобни заговори, но той предчувстваше, че вятърът е задухал срещу него. Противниците му добре знаеха за трите легиона, разположени все тъй на лагер край Капуа, и си казваха, че проконсулът няма да събере смелост да нападне за втори път Рим. Можеха спокойно да го хулят и ругаят, нямаше кой да им държи сметка за това.

В края на януари получи писмо от дъщеря си Корнелия Сула.

„Татко, положението ми е отчайващо. Откакто съпругът и свекърът ми не са между живите, новият патерфамилиас — деверът ми, който на свой ред се кръсти Квинт, — започна да се държи по най-ужасен начин с мен. Той скоро се ожени и етърва ми не ме понася. Докато мъжът ми и свекърът ми бяха живи и се разпореждаха в къщата, никой не ме безпокоеше. Но Квинт Младши и нетърпимата му жена искат да се наложат над мен и свекърва ми. По закон цялата къща принадлежи на сина ми, но като че ли това никой не иска да си спомни. Свекърва ми — съвсем естествено, както предполагаш — взема все по-явно страната на сина си. Цялото семейство не престава да те клевети, да те обвинява за всички беди, които се случиха напоследък в Рим. Говорят дори, че нарочно си изпратил свекъра ми на север, за да го убият войниците на Страбон. Като резултат от всичко това децата ми и аз сме лишени от всякаква прислуга, сервира ни се това, което ядат робите, и дори не отопляват добре спалните ни помещения. Щом се оплача, всеки път ми се напомня, че за мен трябвало да се грижи баща ми, а не те! Все едно не съм родила на покойния си съпруг мъжка рожба, която един ден ще получи големия дял от наследството на дядо си! Естествено това е другата причина да се държат толкова зле с мен. Далматика ме кани да живея с нея в новия ви дом, но знам, че не мога да се съглася, без да съм поискала най-напред разрешение от теб.

Но това, за което най-много те моля, татко (все едно си нямаш достатъчно грижи с държавните дела, ами трябва да се занимаваш и с мен), не е да ме приютиш за вечни времена в дома си, а да ми намериш нов съпруг. До края на траура ми остават седем месеца. Ако ми позволиш, ще ги прекарам в дома ти под закрилата и наблюдението на жена ти. Но не искам да се натрапвам повече от необходимото. Искам да имам свой дом.