— Ако не бях аз, назначени отци, вас просто нямаше да ви има. Мога да кажа това с ръка на сърцето. Ако законите на Публий Сулпиций Руф бяха останали върху таблиците, плебсът — дори не народът като сбор от патриции и плебеи, а само плебсът — щеше да властва в Рим, без да съществува нито една институция, която да внася известен баланс в управлението. Сенатът щеше да си остане в ролята на историческа реликва, където няколко десетки мъже ще си припомнят добрите стари времена. Никой от нас не би могъл да се обърне към народа нито със съвет, нито дори с пожелание. Всички важни решения в държавата, дори онези, които заслужено се смятаха за прерогативи на Сената, щяха да бъдат вземани другаде. Затова преди да заплачете за тъжната участ на плебса и народа, преди очите ви да се залеят от сълзи, които нито плебсът, нито народът заслужават, предлагам ви първо да се замислите на какво щеше да прилича нашата свята институция, ако не бях аз.

— Така, така! — подкрепи го от място Катул Цезар, особено щастлив, защото синът му — един от младите сенатори, които бяха включени в списъците, без да са навършили необходимата възраст — най-сетне бе освободен от офицерските си задължения в провинцията и за пръв път присъстваше на заседание. Баща му изрично бе настоявал младият Катул да види как управлява консулът Сула.

— Спомнете си също — продължаваше Сула, — че ако искате и занапред да си запазите правото да направлявате римските дела, ще трябва най-вече да бдите над законите ми. Може би ще ви се иска да ги промените с нещо, но всеки път, когато някой посегне върху тях, нека първо се замисли за Рим! А за да бъде Рим, трябва да има мир в Италия. За да бъде Рим, вие трябва да напрегнете всички сили, за да измъкнете себе си и съгражданите си от блатото на дълговете и беднотията. Трябва да върнете на Рим предишното благополучие. Не можем да позволим народните трибуни отново да вдигнат плебса на бунт. Статуквото, такова каквото го оставям след себе си, трябва да бъде съхранено. Не можем да позволим и занапред идиоти като Сулпиций да управляват!

И за да подсили смисъла на думите си, се вгледа право в очите на двамата новоизбрани консули.

— Утре вие двамата, Гней Октавий и Луций Цина, ще наследите мен и покойния ми колега Квинт Помпей. Аз ще стана просто един консуларен сенатор. Гней Октавий, ще ми дадеш ли тържествената си дума, че ще запазиш законите ми?

Октавий дори не се поколеба.

— Давам ти най-тържествено своята дума, Луций Сула, ще запазя законите ти.

— Луций Корнелий Цина, ще ми дадеш ли и ти дума, че ще запазиш законите ми.

Цина го изгледа без капчица страх или стеснение.

— Зависи, Луций Корнелий Сула, от много неща зависи. Ще запазя законите ти, но само ако те наистина позволят едно по-леко управление на страната. В момента обаче никак не съм убеден в това. Цялата държавна уредба се върна толкова назад във вековете, стана толкова тромава и неестествена… А пък гражданските права на голяма част от римското общество бяха — не се сещам друга дума — премахнати. Много ми е неприятно, че те разочаровам в такъв тържествен ден, но по-добре да не ти обещавам нищо.

Изведнъж лицето на Сула стана неузнаваемо; за пръв път целият Сенат имаше честта да се запознае с другото аз на своя консул — с онази хищна и злобна твар, която живееше в душата на Луций Корнелий Сула и от време на време протягаше смъртоносните си нокти към набелязаните жертви. Както близките съратници на Сула, така и беглите му познати сред назначените отци никога нямаше да забравят изражението му в онзи паметен момент. Всеки от тях щеше да трепери и да чака кога звярът ще бъде пуснат окончателно на свобода.

Преди Сула дори да понечи да отговори, думата му беше отнета от Сцевола Понтифекс Максимус, който се обърна към Цина:

— Луций Цина, не предизвиквай съдбата! — извика и едва не се просна в краката на колегата си. Веднага си беше спомнил, че когато предния път бе видял Сула в подобно настроение, веднага последва походът срещу Рим. — Умолявам те, дай дума на консула!

Последва го гласът на Антоний Оратор:

— Ако наистина смяташ от самото начало да се държиш така предизвикателно, Луций Цина, то не се учудвай, като ти се случи нещо лошо! Нашият консул Луций Катон също се правеше на много важен, но го издебнаха, когато най-малко очакваше.

Целият Сенат се бе разшумял, млади и стари сенатори обсъждаха в един глас случилото се. Някои бяха просто раздразнени, други искрено се плашеха от бъдещето. Защо тези проклети консули не се откажат веднъж завинаги от личните си амбиции и жажда за власт? Не можеха ли да разберат, че това, от което се нуждае най-много Рим в момента, е мир и спокойствие?

— Тишина! — обърна се към сенаторите Сула. Без да повтаря, без дори да повишава тон, той обиколи залата с поглед и всички застинаха по местата си.

— Консуле, мога ли да говоря? — попита Катул Цезар, който се сети, че преди много години в Тридент, малко преди да отстъпят пред ордите на кимврите, Сула го бе изгледал по същия зловещ начин.

— Имаш думата, Квинт Лутаций.

— Най-напред бих искал да кажа нещо за Луций Цина — започна с леден глас Катул. — Мисля, че той заслужава да бъде държан под око. Според мен можем само да съжаляваме, че той бе избран на пост, който не заслужава. Луций Цина може да се хвали, че е добър военен, но политическите му разбирания и представата му как точно трябва да бъде управляван Рим са жалки. Когато беше градски претор, той не предприе нито една от мерките, които беше длъжен да предприеме. Когато двамата консули бяха далеч от града и воюваха, той, Луций Цина, превърнат по силата на обстоятелствата в управител на цял Рим, не направи и най-малък опит да облекчи икономическото положение на населението. Ако навремето той се бе постарал да стори нещо за своите съграждани, сега общото положение в държавата щеше да е къде-къде по-розово. Ала вместо да си вземе бележка от собствените си пропуски, Луций Цина, възгордял се до небето, че са го избрали за консул, се смята в правото си да критикува човек, не само по-умен и способен от него, но и много по-добре запознат с вътрешното положение в страната. Луций Цина се смята за толкова по-високостоящ от всички нас, че не благоволява да даде едно обещание, напълно в духа на нашата сенаторска общност.

— Нека те уведомя, Квинт Лутаций Сервилий, че нищо в думите ти не ме кара да променя решението си — отвърна му грубо Цина, наблягайки на това, че Катул сервилничи на други хора.

— Не съм изненадан да го чуя — рече с присъщото си високомерие Катул. — Нещо повече, убеден съм, че никой от нас, дори да ти заговорим в един глас всички, не е способен да те убеди в каквото и да било. Твърдата ти глава омеква само при звъна на жълтиците, Луций Цина. Както преди години, когато Гай Марий трябваше да измие позора на сина си, убиеца!

При тези думи Цина изведнъж се изчерви; това беше една от слабостите, които не можеше да понася у себе си. Винаги се издаваше, когато не трябва.

— Има обаче един начин, по който ние, назначените отци, ще принудим Луций Цина да запази законите, с които нашият консул има доблестта да ни дари — продължи Катул Цезар. — Предлагам двамата новоизбрани консули Гней Октавий и Луций Цина да произнесат тържествена клетва. Нека в клетвата се казва, че и двамата се задължават да запазят сегашната държавна уредба, записана в законите на Луций Сула.

— Съгласен съм — подкрепи го Сцевола.

— И аз — рече Флак Принцепс Сенатус.

— И аз — рече Антоний Оратор.

— И аз — рече Луций Цезар Цензор.

— И аз — рече Крас Цензор.

— И аз — рече Квинт Анхарий.

— И аз — рече Публий Сервилий Вация.

— И аз — заключи Луций Корнелий Сула и се обърна към Сцевола: — Понтифекс Максимус, дали ще бъдеш така добър да приемеш клетвата от страна на двамата консули?

— Да.

— Тогава и аз ще я положа — обяви на висок глас Цина, — но само след като видя, че мнозинството от Сената подкрепя предложението.

— Нека Сенатът се раздели — съгласи се веднага Сула. — Тези, които са в подкрепа на клетвата, да застанат от дясната ми страна. Тези, които са против — от лявата.

Само няколко сенатори дръзнаха да застанат вляво от Сула, но от тях най-бърз бе Квинт Серторий, който сякаш се опитваше с мощната си физика да сплаши самозабравилия се консул.

— Сенатът даде своя глас в полза на клетвата — обяви Сула и след като си върна обичайното изражение, отново се обърна към Сцевола: — Квинт Муций, ти, който си наш върховен понтифекс, би трябвало най-добре да знаеш как се произнася подобна клетва.