Един по един внесе за разглеждане още шест законопроекта. Беше обмислил и най-малките подробности в тях, най-вече в каква последователност да ги представи. За успеха му беше важно опозицията да не разбере навреме в какво се състои смисълът на законите. Когато се усетеха, вече щеше да е твърде късно да направят нещо. На първо време Сула се пазеше да не би между армията и гражданите да възникнат спорове или конфликти. Беше му ясно, че ако има поне една причина народът да се отнася с недоверие към програмата му, то тя се дължеше на петте легиона.
Но той не беше човек, който държи народът задължително да го обича, затова стига гласоподавателите да му се подчиняваха, всичко беше наред. И за да не се стигне до нежелани недоразумения, консулът се погрижи по улиците да плъзнат разни типове, които да шушнат по кръчми и пазари, че ако законите му не бъдат приети, в града ще настане кървава баня, каквато никой и в най-страшните си кошмари не е сънувал. Сула не си поплюваше и когато ставаше дума да се постигне някоя висока цел, не се спираше пред нищо. Ако народът си вършеше работата и гласуваше безропотно законите му, той не виждаше нищо лошо в това да го мразят от дъното на душата си. В крайна сметка нали и той самият ги мразеше… Разбира се, кървавата баня, с която искаше да сплаши всички, беше нещо напълно невъзможно. Ако наистина някой ден прибегнете до саморазправа с народа, кариерата му щеше да бъде унищожена. Затова говореше за кръв, но само колкото работата да върви по-бързо. И както винаги беше прав.
Вторият лекс Корнелия изглеждаше съвсем безобиден. В него се нареждаше в състава на Сената да бъдат допуснати нови триста членове. В момента в Курията се събираха всичко на всичко четиридесет души. Текстът беше така изготвен, че заобикаляше законите за изгонените или върнатите от изгнание сенатори. Казваше се само, че новите членове на Сената ще бъдат утвърждавани от цензорите, които трябва да следват нормалната процедура. Никъде не се споменаваше дали цензорите трябва да връщат сенатори, изгонени заради дългове. Понеже в същото време, в което Сула прокарваше законите си, Катул Цезар организираше доброволния фонд за подпомагане на сенатори в затруднение — а от годините в Капуа той се бе обиграл в бюрократичните операции, — никой дума не можеше да каже на цензорите, ако се окажеха благосклонни към доскорошните си колеги. По-важното бе, че с новия закон Сенатът получаваше възможност да се възстанови след тежките загуби, претърпени по време на войната. Множеството загинали в бойните действия сенатори най-сетне щяха да си намерят заместници. Катул Цезар получи неофициално нареждане да стои по цял ден на главата на двамата цензори и да не им дава нито миг почивка. В скоро време Сенатът щеше да възвърне предишната си сила. Сула знаеше, че при подобни обстоятелства на Катул можеше да се разчита във всичко.
Едва третият лекс Корнелия донякъде дръпна завесата и зад нея се показа заплашителният юмрук на консула. Той премахваше лекс Хортензия — закон, престоял на таблиците в продължение на почти две столетия. Според новия Суланов закон нито трибутните комиции, нито плебейското събрание можеха да разискват законопроекти, ако те не са били одобрени предварително от Сената. Това не само че връзваше ръцете на народните трибуни, но подчиняваше на общата политика консули и претор; ако Сенатът откажеше да издаде сенатум консултум, нито плебейското, нито народното събрание можеше да заседава. Не само това, но народът дори се лишаваше от правото да променя одобрените от Сената текстове.
Четвъртият закон на Сула вече беше представен официално от името на Сената и трибутните комиции го получиха под формата на сенатус консултум. Той предвиждаше засилване влиянието на богатите обществени слоеве върху решенията на центуриатните комиции. Смисълът му беше да се премахнат промените, внесени в избирателното тяло по времето на Ранната република. По силата на лекс Корнелия се връщаше старата уредба, установена от цар Сервий Тулий, според която първата класа получаваше почти половината от фактическите гласове при изборите на висши магистрати. Излизаше, че със своя закон Сула връчва в ръцете на сенатори и конници власт, каквато те не бяха познавали от прогонването на царете.
Петият лекс Корнелия даде да се разбере, че той не е склонен на никакви компромиси. С неговото приемане трибутните комиции практически се отказаха от по-нататъшна законодателна дейност. Отсега нататък трибите биваха лишени от правото да гласуват закони. Цялата законодателна дейност в държавата щеше да се извършва в центуриатните комиции — онова народно събрание, където Сула се бе погрижил цялата действителна власт да принадлежи на богатите. Занапред Сенатът и конническото съсловие щяха да са способни и сами да се справят с всякакви затруднения, стига да действат заедно. А когато въпросът опираше до радикални обществени промени и най-вече до прехвърлянето на обществените привилегии към по-долните класи, сенатори и конници имаха навика да забравят противоречията и да гласуват единодушно против. Отсега нататък трибутните комиции и плебейското събрание губеха всякакво участие във властта. Когато трибутните комиции гласуваха въпросния пети лекс Корнелия всички в тях знаеха, че сами подпечатват смъртната присъда на тази институция; занапред й оставаше единствено ролята да избира второстепенни магистрати. Дори и за да функционират като съдилище, трибутните комиции изискваха първо да бъде прокаран специален закон.
Всички закони, прокарани от Сулпиций, си стояха записани на таблиците и следователно бяха действащи, но каква полза? Какво значение имаше, че новите римски граждани, произхождащи от Италия или Галия, намираха място сред селските триби. Какво печелеха и освобожденците, получили същата привилегия? Трибутните комиции нито можеха да гласуват закони, нито можеха да съдят престъпници. Политическата им роля беше сведена до минимум.
В цялата програма имаше едно слабо място и Сула добре го знаеше. Ако не бързаше толкова да замине на Изток, навярно щеше да остане достатъчно време да се заеме и с него, но за да сполучи, му беше нужно повече време, отколкото разполагаше. Ставаше дума за народните трибуни. Той бе успял да ги лиши от много козове; занапред те нямаха право да прокарват закони, нямаха право да създават съдилища и да бъдат обвинители в съдебни дела. Но им беше оставил може би най-важния. И с него те можеха да вършат още много поразии. Сула не можеше да ги лиши от онази власт, с която плебсът ги бе дарил още при създаването на трибунската институция. Тази власт се крепеше на съкровеното им право да налагат вето. Като законодател се беше старал всички новоприети мерки да бъдат насочени към институциите, не към хората, които управляваха косвено чрез тях. Самите магистрати се бе побоял да засегне. С други думи, никой не можеше да го обвини, че със законите си е извършил предателство — нито към държавата, нито към собственото си съсловие. Ако обаче се бе опитал да засегне въпроса за трибунското вето, веднага щяха да го нарекат изменник. Защото така сам би застанал срещу мос майорум. Народните трибуни се бяха появили почти със самото установяване на републиката. Тяхната функция беше свещена и неприкосновена.
Междувременно законодателната програма бе доведена до своя край. Не на Форум Романум, където народът бе свикнал да прекарва свободното си време, за да гласува или за да наблюдава как другите гласуват. Шестият и седмият от легес Корнелие бяха представени за гласуване вече в центуриатните комиции, а те заседаваха на Марсово поле, сиреч до лагера на Сулановите легиони, разположени по традиция на това място.
Неслучайно шестият законопроект бе предложен чак сега. Него Сула трудно би прокарал пред трибутните комиции. Законът обявяваше за нищожни всички Сулпициеви актове на две основания: първо, че са били прокарани пер вим, сиреч след проява на насилие, и второ — че са били гласувани в празнични дни, което противоречеше на религиозния морал.
Последният закон всъщност имаше формата на съдебен процес. Двадесет души бяха обвинени в държавна измяна. Процесът нямаше да се води в Сатурниновия квестион де майестате, а в стария като света съд, съставен от центуриите. А центуриатните комиции можеха да обвиняват в най-тежкото престъпление — тъй наречения пердуелион12. Гай Марий, Гай Марий-син, Публий Сулпиций Руф, градският претор Марк Юний Брут, Публий Корнелий Цетег, братята Грании, Публий Албинован, Марк Леторий и още дванайсет души бяха призовани пред съда. Центуриатните комиции признаха всички до един за виновни, а пердулионът ги осъди на смърт. За такава високопоставена институция като центуриатните комиции изгнанието се смяташе за недостойна присъда. Нещо повече, щом смъртната присъда бъде веднъж издадена, тя може да бъде изпълнена по всяко време и на всяко място. Никъде не се казваше как точно трябва да бъде приложена.